Джоузи Силвър
Един ден през декември (33)

2 ноември

ДЖАК

— Трябва да поръчам някакви, ъм, цветя — казвам.

Мотая се в цветарския магазин от няколко минути, докато чакам всички останали да излязат. Тук вече е напълно коледно, навсякъде е украсено с панделки и венци от зеленика и лавиците пред цяла една стена са покрити с онези големи червени цветя, които всички слагат край камините и се борят да удържат живи до Нова година.

Четиридесет и нещо годишната продавачка е опакована в зимно яке, пръстите й са червени и напукани. Тук е достатъчно студено, за да мога да видя дъха си.

— Някаква идея какви точно искате? — пита тя, докато все още пише нещо по поръчката на предишния клиент.

— Такива, които казват „съжалявам, че бях такъв идиот“.

Моливът й престава да се движи и погледът, който ми хвърля, ми говори, че вече е минавала през това.

— Червени рози?

Поклащам глава.

— Не, не. Нищо, нали се сещате, романтично.

Жената присвива очи.

— Хризантемите се харесват на по-възрастните дами… майки например?

Боже, тя каква е, цветарка или терапевт?

— Не са за майка ми. Просто искам нещо, което да казва, че наистина съжалявам. За една приятелка.

Продавачката изчезва отзад и се връща, носейки стъклена купа, пълна догоре с големи божури, кремавобели и лавандуловосини.

— Нещо такова?

Изучавам ги. Почти същият цвят са като очите на Лори.

— Само белите — поръчвам. Не искам цветята да носят каквото и да е скрито послание. — Имате ли картичка, която мога да надпиша и да изпратите с тях?

Тя ми подава кутия за обувки, разделена от написани на ръка етикети. Една от най-големите секции, показателно, е „Съжалявам“; очевидно аз не съм първият и няма да съм последният мъж тук, който е бил гадняр. Преглеждам картинките, като търся най-изчистените, бързо вземам решение и измъквам две.

— Искам да поръчам два такива букета, ако обичате — казвам, кимвайки към божурите, които е сложила на пода зад щанда.

— Два? — вдига вежди жената.

Потвърждавам и този път изразът й иска да покаже, че изобщо не е впечатлена.

— Не искате да се различават дори малко?

— Не, точно както са си, ако обичате.

Може да мисли каквото си иска, не ми пука. Ако ги поръчам еднакви, не мога да се объркам, когато Сара ги спомене.

Тя вдига рамене и се опитва да изглежда безразлична.

— Аз само доставям цветята — измърморва. — Вашата работа си е ваша работа. — Подава ми химикалка и отива да помогне на друг клиент, който току-що е влязъл със знак „Спирка Дядо Коледа“ и един куп имел.

Поглеждам надолу към малката картичка и се чудя как, за бога, се предполага да успееш да кажеш достатъчно на такова малко място. В продължение на седмици се държах като побъркан. Посещението на Лори беше последната капка; легнах на пода, след като тя си тръгна, и ми хрумна, че има опасност всички хора, които обичам, да се откажат от мен. Плашещо е колко лесно животът може да ти се изплъзне от контрол; в един момент всичко ми беше наред и вървеше към по-хубаво, а в следващия съм по лице на килима и лигите ми текат. Не съм пил оттогава и се срещнах с доктора, за да ми даде някакви по-леки хапчета за справяне с болката. Той предложи да отида на терапия; рано е да се каже — не съм сигурен, че съм съвсем готов да говоря за чувствата си на този етап.

Сара — пиша, — съжалявам, че бях такъв гадняр напоследък. Ти си ангел, задето ме търпиш. Ще се променя. Дж. хх. Запечатвам картичката в плика й, преди съдия Джуди^[1] да може да я прочете през рамото ми, и пиша името и адреса на Сара отпред.

Другата картичка се взира в мен, празна и заплашителна.

Скъпа Лори? Лори? Лу? Не знам какъв тон да ползвам. Поколебавам се, държейки химикалката, и след това решавам, майната му, и пиша, без много да го мисля, като се надявам, че ще излезе добре. Най-лошото, което може да стане, е да се наложи да похарча още двайсет пенса за нова картичка.

Здрасти, Лори. Съжалявам за начина, по който се държах. Не мислех нито дума от онова, което казах. Нито една. Освен че ми липсваш. Много съжалявам, че прецаках приятелството ни. Джак (тъпакът) х.

Не е идеално, но ще трябва да свърши работа, защото цветарката ме гледа очаквателно, докато се мушка зад щанда, за да довърши поръчката ми. Слагам картичката в плика и го надписвам, после плъзвам и двете по плота към нея.

Тя не казва нито дума, докато подготвя сметката ми, но когато ми подава обратно кредитната карта, се усмихва. Отровна усмивка, която говори: „Ти си много, много лош човек и аз ще взема парите ти, но това не значи, че те харесвам“.

— Ще се погрижа да не объркам доставките — подхвърля жената саркастично.

— Направете го — отговарям.

Нямам остроумен отговор, защото тя е права. Аз съм много, много лош човек и не заслужавам прошка от никоя от тях.