Джоузи Силвър
Един ден през декември (44)

27 май

ЛОРИ

Люсил отлично знае, че вторник е един от дните, които Оскар прекарва в Брюксел, така че защо натиска звънеца ни е пълна загадка за мен. За секунда обмислям дали да не се престоря, че не съм у дома. Обаче не го правя, защото тя вероятно ме е видяла как се прибирам преди няколко минути; или по-вероятно има скрита камера тук, която да следи всяка моя стъпка.

— Люсил — възкликвам, а приветлива усмивка грее на лицето ми, когато отварям вратата, или поне така се надявам. — Заповядай.

Веднага започвам да се чувствам тъпо, задето я каня в собствения й апартамент. Все пак нейното име е вписано в документа за собственост. Тя обаче е твърде учтива, за да каже нещо по въпроса, дори и надменният поглед, който ми хвърля, да говори друго. Вдигам празната чаша за кафе от масата, доволна, че пуснах прахосмукачката преди работа тази сутрин. Оскар продължава да се опитва да ме придума да наемем помощница, но аз не мога да си представя как ще кажа на мама, че плащам на някого да чисти след мен. Нейно величество Люсил хвърля критичен поглед наоколо и сяда. Господи, за какво да говоря с нея?

— Опасявам се, че днес Оскар не си е у дома — обяснявам и лицето й посърва.

— О. — Пръстите й политат към тлъстите лъскави перли, които винаги носи. — Не знаех.

Да, бе. Вписала е ангажиментите му в органайзера си със специална зелена химикалка, която използва само за него.

— Искаш ли чаша чай?

Тя кимва.

— „Дарджилинг“, моля, ако имаш.

Обичайно не бих притежавала подобно нещо, но някой ни даде селекция различен чай като сватбен подарък, затова само се усмихвам и я оставям сама за секунда, за да проверя. Ха! Да, идва ми да подскачам от щастие, имам „Дарджилинг“. Добре ми е известно, че тя пожела такъв само защото очакваше да ме свари неподготвена, и чувството за победа, което ме обзема, е направо неприлично. Иска ми се нещата да не стояха така помежду ни; може би сега е подходящ момент да се опитам да постигна някакъв напредък. Докато чакам чая да се запари, слагам купичката със захар и каничката с мляко, още сватбени подаръци, върху един поднос, заедно с две чаени чапли и чиния масленки.

— Ето — обявявам, сияйна като слънце, докато внасям подноса. — Мляко, захар и бисквити. Мисля, че донесох всичко.

— Не, не и не, но ти благодаря за усилието.

Очите на Люсил са в различен оттенък от кафявото на очите на Оскар, по-кехлибарено. По-подобни на змийски.

— Радвам се, че дойде — казвам, докато сядам върху ръцете си, за да не се суетя. — Оскар за нещо специално ли ти трябваше?

Тя поклаща глава.

— Просто минавах оттук.

Започвам да се чудя колко ли често минава оттук; знам, че има ключ. Не би ме изненадало, ако идва, когато у дома няма никой. Тази мисъл ме смущава. Дали търси доказателства, че съм златотърсачка? Дали не преглежда пощата ни за документи от банката с извлечения на изцедени докрай кредитни карти, или не преравя чекмеджетата ми за следи от съмнително минало? Сигурно се пръска от яд, че нямам такова.

— Предполагам, че тук ти е самотно през седмицата?

Кимвам.

— Липсва ми, когато го няма. — Изпитвам лукав подтик да й споделя, че организирам диви купони, за да си запълня времето. — Опитвам се да се намирам на работа.

Сякаш за да го докажа, започвам да й наливам чай. Без мляко, без захар.

Люсил отпива малка глътка като истинска дама и прави гримаса, сякаш съм й сипала сярна киселина.

— Малко по-кратко време в чайника следващия път, мисля.

— Съжалявам — промърморвам в отговор, докато в ума ми се върти, че най-притеснителната част от това изречение беше „следващия път“.

— Администратор си, нали? В списание? Съжалявам, ще трябва да ми припомниш с какво се занимаваше.

Въздъхвам наум заради резкия й тон. Отлично знае какво работя и за кого. Не се съмнявам, че е проверила всичко това онлайн.

— Не точно. Журналист съм в едно тийнейджърско списание.

Знам, знам. Едва ли съм на върха на журналистиката.

— Днес чувала ли си се с Оскар?

Поклащам глава и поглеждам часовника.

— Обичайно се обажда след девет. — Правя пауза, после се опитвам да предложа маслинова клонка за помирение и добавям: — Мога да го помоля да ти се обади утре, ако желаеш?

— Не си прави труда, скъпа. Сигурна съм, че е достатъчно бреме да трябва да се обажда у дома всеки ден и без да е необходимо да звъни на мен. — След края на думите й се извива лек смях, сякаш съм някоя жена проклетия, която трябва да бъде научена къде й е мястото.

— Не мисля, че му тежи — обаждам се, обидена, въпреки че се опитвах да не се поддавам. — И за двама ни е трудно да бъдем разделени, но аз се гордея с него.

— Да, предполагам; така и трябва. Това е напрегната работа, особено да отговаряш за чуждестранен екип. — Тя се усмихва. — Макар че Кресида ми казва, че е чудесно да работи под него^[1].

Кресида работи там? Люсил иска да я попитам за какво говори. Преглъщам въпроса, макар да прогаря гърлото ми. За да го прикрия, вдигам чашата си и отпивам от гнусния чай. Има вкус на котешка пикоч. Преценяваме се една друга над стъклената масичка за кафе, след това тя въздъхва и поглежда часовника си.

— Боже, толкова късно ли е станало? — Изправя се. — Трябва да тръгвам.

Скачам на крака, за да я изпратя. Докато целувам сухата й буза на прага, претърсвам и най-дълбоките си кътчета и най-сетне намирам смелост.

— Е, за мен беше неочаквано удоволствие да те видя, мамо. Трябва да го правим по-често.

Не мисля, че би могла да изглежда по-ужасена дори ако я бях нарекла курва. Наистина смятам, че е на път да ме зашлеви.

— Лоръл.

Накланя глава официално и се плъзва през вратата.

След като със сигурност си е заминала, аз изхвърлям пикливия чай в мивката и си наливам голяма чаша вино. Как подобна злостна жена е отгледала такъв мил мъж е загадка за мен.

Сядам на дивана и се чувствам много самотна. Люсил дойде тук поради една-единствена причина: да се убеди, че съм наясно, че Оскар прекарва половината си седмица в Брюксел с много по-подходящата от мен своя бивша приятелка. Бившата приятелка, за която той не сметна за нужно да спомене, че сега работи под него.

Единственият човек, на когото бих се обадила в момента, е Сара. Едва не започвам да набирам номера й, но какво ли ще кажа, ако наистина ми вдигне? „Здрасти, Сара, трябва да си поговоря с някого, защото открих, че съпругът ми прекарва твърде много време с бившата си.“ Някак се съмнявам, че тя ще прояви особено съчувствие. Вместо това се пресягам към лаптопа си и отварям фейсбук. Не съм приятелка с Кресида там, но Оскар е и за секунда успявам да стигна от неговия до нейния профил. Голяма част от него е видима само за приятели, с изключение на няколкото поста, които тя иска да покаже на целия свят — снимки на изискания й живот в Брюксел. Минавам през снимките, докато не откривам една на Кресида с групичка хора пред бар и Оскар, засмян, до нея край масата.

О, Оскар.