Джоузи Силвър
Един ден през декември (23)

3 януари

ЛОРИ

— Толкова съм нервна — измърморвам, докато оправям яката на зимното си вълнено палто и двамата вървим, хванати за ръка, по паважа. Нося брошка. Знам, кой прави така? Никой нормален под трийсет. Просто съм отчаяна да направя добро впечатление. — Това прекалено ли е? — докосвам малката маргаритка от скъпоценни камъни и поглеждам към Оскар, който само се засмива.

— Не се шашкай. Това е майка ми, Лори, не кралицата.

Нищо не мога да направя. Всичко изглеждаше много по-просто в Тайланд; запознахме се, когато се бяхме отърсили от всичко, което не можеше да се събере в една раница. Тук, насред декорите на обикновения си живот, различията ни изпъкват повече. Пак се върнах към това да се чувствам неловко в социални ситуации, днес дори двойно повече, а Оскар е много по-светски човек, отколкото си представях.

— Пристигнахме — казва той и ме повежда към лъскава черна входна врата на една от елегантните къщи, подредени в редица. — Стига си се притеснявала, изглеждаш добре.

Преглъщам трудно, докато чакаме вратата да се отвори, като се надявам майката на Оскар да хареса букета от бели зимни рози, който купих по път за насам. Боже, ами ако е алергична? Не, Оскар щеше да ми каже. Нервно потропвам с крак и след това вратата най-сетне се отваря.

— Оскар, миличък.

Люсил Огилви-Блек може и да не е истинска кралска особа, но определено има нещо величествено в изправения й гръб и чисто бялата й, перфектно оформена коса. Облечена е изцяло в черно, в ярък контраст с лъскавия наниз от перли около врата й.

— Мамо, това е Лоръл — представя ме той и се отдръпва от прегръдката й, ръката му е на кръста ми, за да ме подкани да пристъпя напред.

По-късно осъзнавам, че трябваше да обърна по-голямо внимание на това, че ме нарече Лоръл, а не Лори.

Опитвам се да направя добро впечатление и се усмихвам, а тя приема букета с елегантно кимване. Изобщо не прилича на Оскар и определено от нея не се излъчва неговата естествена приветливост. Неловко ги следвам през безупречния коридор, където окачваме палтата си. Правя комплимент на Люсил за красивия й дом, след което започвам да се тревожа, защото с това току-що съм изчерпала запаса си от празни приказки.

Тя ни поднася чай в луксозния си хол и аз неволно започвам да се чувствам като на интервю за работа, която нямам шанс да получа; сякаш съм помощничката, която идва в неделя, и се опитвам да кандидатствам за мениджърска позиция.

— С какво се занимава баща ти, Лоръл?

— Наскоро се пенсионира — отвръщам, защото не искам да обяснявам за проблемите със здравето му. — Притежаваше фирма за почистване; сега я ръководи брат ми, Даръл. — Не мога да съм сигурна, но мисля, че Люсил току-що потръпна. — Мама също работи там, занимава се със счетоводството.

Изражението на майката на Оскар е кристално ясно; тя ни смята за пасмина чистачи от Бирмингам. Пресягам се към колието си и проследявам очертанията на лилавия камък с пръст за успокоение. Майка ми и баща ми създадоха фирмата си преди повече от двайсет и пет години и осигуряват работа на над петдесет души, но не изпитвам потребност да оправдавам семейството си. Колкото повече Люсил Огилви-Блек ме гледа с презрение, толкова по-малко ми се ще да я впечатля.

Тя веднага се извинява и излиза от стаята; няма да се изненадам, ако е отишла да скрие скъпите прибори, в случай че реша да ги метна в чантата си. Капакът на рояла пред еркерния прозорец е покрит с фотографии и не мога да не забележа (вероятно защото е сложена най-отпред) голямата снимка на Оскар и една блондинка; облечени са в ски екипи, имат тен и се смеят към обектива. Виждам точно какво трябва да представлява — ръкавица, мълчаливо хвърлена от майката на Оскар.

Говорихме за семейството му, когато бяхме в Тайланд, един от многото разговори, които се провеждаха в колибата през нощта. Вследствие на което вероятно знам много повече, отколкото на Люсил би й се искало.

Знам, че бащата на Оскар е бил простак; мързелив на работа и от време на време умел с юмруците по богатата си жена зад затворени врати. Сърцето ми се скъса, когато Оскар ми разказа колко усилено се е опитвал да защити майка си и колко близки са станали през годините, след като родителите му се разделили; той бил наоколо по-често от по-големия си брат и в резултат на това двамата с майка му имат невероятно силна връзка. Бях, и все още съм, впечатлена от него, задето е бил опора на майка си, и наивно очаквах тя да бъде гостоприемна и… ами майчински настроена. Мислех, че ще се радва да види Оскар с някой, който го прави щастлив, но ако изобщо виждам нещо, то е враждебност, задето съм се натрапила. Може би отношенията ни ще се затоплят.