Джоузи Силвър
Един ден през декември (6)

19 декември

ДЖАК

Мамка му, толкова е красива, когато спи.

Имам чувството, че някой е сипвал пясък в гърлото ми, и ми се струва, че Сара може и да ми е счупила носа, когато метна главата си назад снощи в леглото, но точно сега мога да й простя всичко, защото алената й коса се е разстлала около раменете й по възглавниците, сякаш се носи във вода. Прилича на Малката русалка. Макар да осъзнавам, че тази мисъл ме кара да звуча като перверзник.

Изнизвам се от леглото и намятам първото нещо, което хващам: халата на Сара. Покрит е с ананаси, но нямам представа къде са се дянали моите собствени дрехи, а ми трябват хапчета за главоболие. Като се има предвид в какво състояние бяха последните останали гости снощи, не бих се изненадал, ако намеря един-двама от тях все още проснати на пода в хола, и предполагам, че ананасите ще им се сторят по-малко обидни от голия ми задник. По дяволите, халатът обаче е и доста къс. Просто ще изтичам набързо.

— Вода — изкряква Сара, надигайки глава към мен, докато заобикалям края на леглото.

— Знам — измърморвам.

Очите й още са затворени, когато вдигам ръката й и внимателно я прибирам под завивката, а тя издава звук, който може да означава „Благодаря“, а може и да е „За бога, помогни ми“. Целувам я по челото.

— Веднага се връщам — прошепвам, но тя вече се е плъзнала отново в мъглата на съня.

Не я виня. Аз самият смятам да си легна и да направя същото до пет минути. Като й хвърлям още един дълъг поглед, се измъквам тихо от стаята и безшумно затварям вратата.

* * *

— Ако ти трябва парацетамол, има в шкафа отляво.

Спирам за момент, преглъщам трудно, отварям вратичката на шкафчето и ровя из него, докато накрая виждам малката синя кутийка.

— Прочете ми мислите — казвам и се обръщам към Лори.

Насилвам една небрежна усмивка, защото истината е, че това действително е страшно неловко. Виждал съм я и преди — имам предвид, преди снощи. Беше само веднъж, мимолетно, на живо, но оттогава последваха още няколко пъти в съзнанието ми: случайни, смущаващи ярки сънища рано сутрин, от които рязко се събуждам, възбуден и изнервен. Не знам дали тя ме помни. Боже, надявам се, че не. Особено сега, когато стоя пред нея в този смешен, осеян с ананаси, стигащ до топките ми халат.

Тъмната й коса е събрана високо на главата й в чорлав кок тази сутрин и изглежда, че тя има толкова нужда от хапчетата, колкото и аз, така че й предлагам кутийката.

Сара ми е опявала толкова време за най-добрата си приятелка, че вече бях изградил една виртуална Лори в ума си, но се оказа, че е далече от истината. Тъй като Сара е толкова поразителна, мързеливо си бях представил, че приятелката, която си е избрала, ще е също толкова колоритна, като двойка екзотични папагали, кацнали тук в клетката си. Лори не е папагал. Тя е по-скоро… не знам, може би червеношийка. В нея има някакво спокойствие и тихо, ненатрапчиво усещане, че е в мир със себе си, което я прави приятен събеседник.

— Мерси.

Тя взема таблетките и изважда две в ръката си.

Сипвам й чаша вода и Лори я вдига към мен, за мрачен тост, когато ги изпива.

— Ето — казва, като брои колко са останали в опаковката, преди да ми я върне. — Сара обикновено взема…

— Три — намесвам се аз и тя кимва.

— Три.

Усещането е малко като че ли се състезаваме да докажем кой познава Сара най-добре. Тя, разбира се. Сара и аз сме заедно само от около месец, но, боже, каква въртележка беше. Аз трябва да тичам през повечето време, за да съм в крак с нея. За пръв път я срещнах в асансьора на работата; той блокира, когато бяхме само двамата, и докато отново потегли петнайсет минути по-късно, аз вече знаех три неща. Първо, тя може и да беше заместващ репортер за местната телевизионна станция в момента, но вероятно един ден щеше да превземе света. Второ, щях да я заведа на обяд веднага щом оправеха асансьора, защото тя ми каза да го направя. За протокола, аз и без това смятах да я поканя. И последно, почти сигурен съм, че тя сама спря асансьора и след това го пусна, щом получи онова, което искаше. Тази леко безскрупулна постъпка е възбуждаща.

— Сара ми е разказвала много за теб — пълня чайника и го включвам.

— Казвала ли ти е как обичам кафето си?

Докато говори, Лори се пресяга, за да вземе чаши от шкафа, и аз мразя рефлекса, който кара очите ми да слязат надолу по тялото й. Тя е по пижама, много почтено прикрита, и все пак виждам лекотата на движенията й, извивката на хълбока й, тъмносиния лак по ноктите на краката й.

— Ъ… — съсредоточавам се в намирането на чаена лъжичка и Лори се протяга, за да издърпа чекмеджето и да ми покаже къде са. — Намерих ги — казвам и посягам заедно с нея, а тя отдръпва ръката си и се засмива, за да омекоти резкостта си.

Когато почвам да сипвам зрънцата с лъжичката, тя се сгушва на един стол с облегалка и подвива единия си крак под себе си.

— За да отговоря на въпроса ти, не, Сара не ми е казвала как пиеш кафето си, но ако трябваше да позная, бих казал… — Обръщам се и се облягам на плота, за да я огледам. — Бих казал, че го пиеш силно. Две лъжици. — Присвивам очи, докато Лори ме наблюдава, без да издава нищо. — Захар… — продължавам и прокарвам ръце по задната част на врата си. — Без. Искаш, но се ограничаваш.

Какви, по дяволите, ги дрънкам? Звуча, сякаш й се натискам. Не е така. Наистина. Последното, което искам да си помисли за мен, е, че съм сваляч. Все пак имал съм доста гаджета, някои от тях дори бяха почти сериозни, но това със Сара е нещо различно. По-… не знам. Само знам, че не искам да свършва в скоро време.

Тя прави гримаса, след което поклаща глава.

— Две бучки.

— Майтапиш се — засмивам се.

Лори вдига рамене.

— Не. Пия го с две бучки. Дори две и половина понякога, ако съм в настроение.

Настроение за какво, чудя се. Какво я кара да иска повече от две бучки захар? Боже, наистина трябва да се махна от тази кухня и да се върна в леглото. Мисля, че съм оставил мозъка си там, на възглавницата.

— Всъщност — казва тя и се изправя, — в крайна сметка не мисля, че искам кафе в момента.

Тръгва назад към вратата, докато говори, и аз не мога да разчета точно изражението в уморените й очи. Може би съм я обидил. Не знам. Може и да е просто много уморена, а може и да е на косъм да ми се метне на врата. Известен съм с този си ефект върху жените.

 

 

ЛОРИ

— Е? Какво мислиш?

Тъкмо е станало четири, когато се пльосвам до Сара край бледосинята кухненска маса с метален кант. Най-сетне сме докарали апартамента до някакво състояние, близко до нормалното, и сега и двете се грижим за огромни чаши с кафе и останките от махмурлука си. Елхата, която довлякохме по стълбите сами преди няколко дни, изглежда напълно разбъркана, сякаш е била нападната от банда котки, но като изключим това и няколко счупени чаши за вино, пак сме в обичайното си положение. Чух Джак да си тръгва някъде към обяд — добре де, провалих се с гръм и трясък да се владея в тази ситуация и го наблюдавах как върви надолу по пътя иззад щорите на спалнята си като някаква преследвачка от филм на ужасите.

— Добре мина, нали? — подхвърлям, умишлено правейки се, че не разбирам въпроса на Сара, за да си спечеля малко време за размисъл.

Тя извърта очи, сякаш мисли, че нарочно я мотая.

— Знаеш какво имам предвид. Какво мислиш за Джак!

И така, започва се. Във връзката ни се появи мъничка пукнатина, за която Сара дори не подозира, и аз трябва да измисля как да й попреча да се разшири, как да я спра да се превърне в бездна, в която и двете ще полетим с главата напред. Наясно съм, че това е първият и единствен шанс, който ще получа, за да си призная; от мен зависи дали ще се възползвам, или не от тази едничка, самотна възможност. Но тъй като Сара ме гледа с такава надежда и тъй като и досега все още не съм сигурна дали не си измислям цялото нещо, безмълвно обещавам да замълча завинаги.

— Изглежда… приятен — казвам, като преднамерено избирам обикновена, скучна дума за най-невероятния мъж, когото някога съм срещала.

— Приятен? — сопва се Сара. — Лори, „приятен“ е дума, която човек би използвал за пухкави чехли или, де да знам, шоколадови еклери, или нещо такова.

Засмивам се леко.

— По случайност аз наистина си падам по пухкави чехли.

— И аз по случайност наистина харесвам шоколадови еклери, но Джак не е шоколадов еклер. Той е…

Тя замлъква, замислена.

Снежинки по езика ти, искам да предложа аз, или мехурчета в старо шампанско.

— Много приятен? — усмихвам се. — Така по-добре ли е?

— Далече си. Той е… той е кроасаново рогче, пълно с крем.

Тя се засмива мръснишки, но виждам как се е размечтала и не мисля, че съм готова да слушам обясненията й за достойнствата на Джак, така че свивам рамене и се намесвам, преди да успее да каже още нещо:

— Добре, добре. Той е… ами изглежда забавен, приятен събеседник и очевидно го въртиш на малкия си пръст.

Нещо между изсумтяване и смях излиза от гърлото на Сара.

— Така е, нали?

Тя свива кутрето си и двете кимаме над чашите си с кафе. Изглежда около четиринайсетгодишна; на лицето й няма грим и косата й виси на две дълги плитки, които падат над фланелката й с „Моето малко пони“.

— Такъв ли е, какъвто си го представяше?

О, боже, Сара, моля те, престани. Не мисля, че ще мога да замълча завинаги, ако продължиш.

— Всъщност не съм сигурна какво очаквах — отговарям, защото поне това е истина.

— Е, хайде де, трябва да си си го представяла по някакъв начин.

Представях си Джак О’Мара през последните точно дванайсет месеца.

— Ами да. Предполагам, че той е горе-долу мъжът, който съм си представяла, че ще е идеален за теб.

Раменете й увисват, сякаш само мислите за неговата невероятност са изцедили малкото останала енергия от резервоара й и тя отново е изпаднала в онова замечтано състояние. Успокоява ме това, че и двете все още сме махмурлии, което е достатъчно извинение да не се прехласваме излишно.

— Обаче е секси, нали?

Бързо свеждам глава към чашата си с кафе, опитвайки се да прикрия паникьосаната, виновната истина в очите си, и когато вдигам поглед, осъзнавам, че тя гледа право в мен. Несигурното й изражение ми говори, че търси одобрението ми. Едновременно я разбирам и я мразя за това. Сара обикновено е най-поразителната жена, където и да влезе, свикнала е да бъде център на внимание. Това можеше да я е направило прозаична, превзета или претенциозна; не бе станала никое от тези неща, но не можеше да се отрече, че бе живяла живот на момиче, което може да има всеки мъж, когото поиска. Почти винаги това значеше, че гаджетата й бяха изключително красиви, защото… защо не?

Обикновено това ме забавлява и до този момент значеше, че романтичните ни пътища не се пресичаха. Но сега…

Какво се очаква да кажа? Няма правилен отговор. Ако потвърдя, „да, секси е“, не мисля, че има как да не прозвуча перверзно, а ако отрека, „не, не е секси“, тя ще се обиди.

— Различен е от обичайния ти тип — рискувам аз.

Сара кимва бавно и прехапва долната си устна.

— Знам. Можеш да бъдеш честна, няма да се обидя. Той не е очевидният красавец, който си очаквала, това ли се опитваш да кажеш?

Вдигам рамене.

— Предполагам. Не казвам, че не е красив или нещо подобно, просто различен. — Замлъквам и я поглеждам разбиращо. — За бога, последното ти гадже приличаше повече на Мат Деймън от самия Мат Деймън.

Тя се засмива, защото е истина. Веднъж дори го нарекох Мат в очите погрешка, което не беше проблем, тъй като той изкара само четири срещи, преди Сара да реши, че колкото и да е красив, това все пак не компенсираше факта, че се обаждаше на майка си по три пъти на ден.

— Джак просто изглежда някак по-пораснал. — Тя въздъхва и обгръща чашата си с ръце. — Сякаш всички останали бяха момчета, а той е мъж. Звучи ли ти нелепо?

Поклащам глава и се усмихвам, напълно отчаяна.

— Не. За мен не е нелепо.

— Предполагам, че му се е наложило да порасне рано — продължава Сара. — Изгубил е баща си преди няколко години, от рак, мисля. — Тя замлъква замислено. — Майка му и по-малкият му брат са разчитали на него до голяма степен известно време след смъртта му.

Става ми мъчно за него; не е необходимо да ми се обяснява колко съкрушително е било това.

— Звучи доста готин.

Сара изглежда облекчена от оценката ми.

— Да. Такъв е. Той си е готин по собствен начин. Не следва стадото.

— Най-добрият начин.

Тя изпада в замислено мълчание за няколко секунди, преди да продължи:

— Той те харесва.

— Така ли ти каза?

Възнамерявах да прозвуча небрежно, но се опасявам, че по-скоро докарах нещо по-близо до отчаяно. Във всеки случай Сара не трепва.

— Просто го виждам. Вие двамата ще станете най-добри приятели. — Тя се ухилва, бутва стола си назад и се изправя. — Само почакай и ще видиш. Когато го опознаеш, ще се влюбиш в него.

Тръгва най-спокойно да излиза от кухнята и нежно бръсва кока ми, докато ме подминава. Боря се с порива да скоча и силно да я прегърна, едновременно като начин да се извиня и като зов за разбиране. Вместо това придърпвам купичката със захар към себе си и разбърквам допълнителна сладост в кафето си. Слава богу, че скоро се отправям към дома, за да прекарам Коледа с нашите; наистина имам нужда от малко време насаме, за да обмисля как, по дяволите, да продължа.