Джоузи Силвър
Един ден през декември (32)

3 ноември

ДЖАК

— Имаш посетител в хола, приятелю Джак — вика Били от коридора.

Аз съм в банята и си мия зъбите без особен ентусиазъм. Знам, че не може да е Сара, защото тя събира слънце в Тенерифе. И знам, че не е никой от работата, защото, о, да, нямам работа. Искрено се надявам да не е отново проклетата ми майка, защото, ако е и Били я е пуснал на тръгване към мача с Фил, просто ще го убия, по дяволите. Трябваше да приема поканата им и да отида с тях. О, чакай. Те не са ме канили. За да съм честен, не ги виня. Общо взето, вече са спрели да ме канят да правя каквото и да е, защото знаят предварително, че отговорът ще е „не“. Може би е Мила Кунис. Късметлийка, изкъпал съм се.

— Лори — казвам, достатъчно изненадан, за да спра на вратата на всекидневната.

Приседнала е на ръкохватката на фотьойла, все още със закопчаното червено вълнено палто и шапката си с помпон в ръка.

— Джак.

Усмивката й е колеблива и не стига до очите й.

Внезапно поглеждам през рамо към кухнята, сещайки се за възможността да не е дошла сама.

— Къде е богатото момче?

— Казва се Оскар — поправя ме тя обидено.

Свивам рамене. Не искам да си прекарвам времето в разговори за този смотаняк, така че сменям темата.

— Кафе?

Лори поклаща глава.

— Вино? Бира?

Още един отказ, след което тя сваля палтото си, а аз отивам в кухнята и си вземам бира.

— Радвам се да те видя — започва, когато се връщам и се отпускам на дивана. — Как вървят нещата?

— Направо супер. — Вдигам бутилката. — Наздраве.

Тя седи тихо, докато аз изгълтвам половината течност.

— Сигурна ли си, че не искаш една?

— Десет и половина сутринта е, Джак.

Надявам се бирата да помогне да се справя с махмурлука. Започвам да съжалявам, че изхвърлих всички обезболяващи наведнъж и използвах водка за заместител. Знам, че това не може да продължава; все още ме държи от снощи.

— Да не би да си дошла до тук само за да ми кажеш колко е часът? Защото си имам часовник за тази работа.

Поглеждам голата си китка и със закъснение осъзнавам, че е минало известно време, откак за последно видях часовника си. Сигурно е някъде из купчината боклуци в стаята ми; Били и Фил настояват да подреждат тук, така че стаята ми се е превърнала в бунище за всичко мое. Лори изглежда потресена от въпроса ми. Бог знае защо. Тя започна с тези праведни наблюдения за пиенето ми.

— Не, дойдох, защото се притеснявам за теб — казва, като се плъзва от облегалката на седалката на фотьойла, коленете й са насочени към мен.

— Е, както виждаш, няма причина за това. — Посочвам величествено надолу към по случайност чистата си тениска. — Обратно на това, което Сара, без съмнение, ти е казала, не се въргалям в смрадлива помийна яма от собственото си самосъжаление. Изкъпал съм се и съм закусил, така че можеш да се успокоиш и да преустановиш следенето да не се самоубия или каквото там се предполага да правиш.

— Една чиста тениска не е достатъчна да ме убеди, че си добре — упорства тя. — Винаги съм на линия, ако имаш нужда да поговориш с някого, нали знаеш?

Засмивам се.

— Иди и се запиши за доброволец при самаряните, ако искаш да изслушваш нечии проблеми.

— Престани вече — гневно се втренчва в мен Лори. — Достатъчно.

— Достатъчно? — Надявам се, че присмехът ми е достатъчно остър, за да я пореже. — Достатъчно?

Брадичката й се вдига, кръглите й предпазливи очи ме наблюдават внимателно.

— Да, Джак. Достатъчно. Не съм дошла тук да се карам с теб. Няма никаква причина да си толкова ужасно груб.

Хвърлям й един поглед.

— Как е работата?

За момент, изглежда, й е трудно да се справи с тази рязка смяна на посоката.

— Хмм — отговаря. — Добре е. Харесва ми.

— Радвам се за теб — кимвам и я посочвам с бирената бутилка. — Въпреки че винаги съм си представял, че ще намериш нещо по̀, нали се сещаш, като за възрастни.

Не се гордея със себе си в момента. Знам колко много значеше намирането на тази работа за Лори и че ще се справя чудесно с нея. Не мога да се сетя за някой по-сърдечен и мил, който да отговаря на проблемите на тийнейджърите, без да омаловажава притесненията им. Виждам как обидната ми забележка я засяга. Ще е по-добре и за двама ни, ако просто си тръгне.

— Така ли?

Кимвам.

— Но пък всеки трябва да започне отнякъде.

— Да, предполагам — отвръща ми. — Как върви търсенето на работа?

О, умно. Точно когато вече се чувствам като загубеняк, тя добавя и това.

— Е, нали знаеш как е. Редят се на опашка чак до улицата за мен, но аз не съм избрал и държа всички в готовност.

— Вероятно трябва да си купиш нова самобръсначка, ако те повикат за интервю.

Отбранително прокарвам ръка по наболата си брада. Добре де, може би вече не е набола, а си е истинска брада. Мисля, че ми отива.

— Да не си дошла, за да се изпокараме? Защото точно това ще стане.

— Не, разбира се, че не — казва тя нервно. — Виж, Джак. Всички се притесняват за теб. Сара. Майка ти… Знам, че инцидентът сигурно е бил ужасно тежък, и това, че загуби работата си, е много гадно, но не можеш просто да си седиш и да гниеш тук. Това не си ти.

Гледам я, докато говори; начинът, по който мърда устата й, равната линия на зъбите й. Сигурно бирата ме удря в главата.

— Ти почти не си се променила с годините — изненадвам и себе си с тези думи, а нейното изражение се променя от загрижено на объркано. — Все още ми напомняш на улично гаменче или бездомно хлапе от Париж.

Лори изглежда сепната, сякаш се е канела да каже едно нещо, а после то се е превърнало в нещо друго.

— Сара спомена, че си изхвърлил обезболяващите си.

— Те ме правеха безчувствен.

— Това им е работата, Джак. За да не усещаш болката.

Изпуфтявам, понеже те не ме правеха безчувствен само към болката. Действаха и на мозъка ми. Ходех като човек с оловни ботуши, твърде уморен, за да вдигна кокалите си от леглото, твърде объркан, за да мисля за нещо повече от следващото ядене и колко време остава, преди да мога да се върна в леглото. Малка частица от мен признава, че пиячката прави горе-долу същото.

— Липсваш ми.

Думите звучат толкова чуждо от устата ми, че едва не се обръщам да погледна през рамо дали няма още някой с нас.

Видът й се променя и тя пада на колене пред мен, с ръце върху моите.

— Погледни ме. Джак, слушай. Моля те, остави ни да ти помогнем. Позволи на мен да ти помогна. Нека отново ти бъда приятелка.

Лори ме гледа пламенно с тези нейни големи виолетови очи, докато пръстите й стискат моите.

— Винаги е било така с нас, нали? — Нямам никакъв контрол върху думите, които излизат от устата ми. — Когато ме погледнеш, знам, че наистина ме виждаш. Не мисля, че някой друг някога го е правил, Лу. Не и по твоя начин.

Тя преглъща и поглежда надолу, намръщена и объркана от посоката, в която е поел разговорът ни. Аз се чувствам по същия начин.

— Как мога да помогна? — пита ме, като среща отново очите ми, оставайки упорито на темата. — Искаш ли да направим списък с всичко, което ти се върти в главата, и да караме по него?

Единственото нещо в главата ми в момента е Лори.

— Винаги ухаеш на летни цветя. Това е най-любимата ми миризма на този шибан свят. — Какво правя?

— Джак…

Не мога да не го направя. Това е първият път, в който се чувствам като мъж, откакто се помня, и чувството е толкова невероятно хубаво, все едно се събуждам от кома. Ръката й е топла и крехка в моята и аз правя единственото нещо, което мога да направя, или може би единственото нещо, което не мога да не направя. Доближавам уста до нейната и я целувам; устните ми треперят, а може и да са нейните. Изненадвам я и за секунда е перфектно, ръката ми е на лицето й, устните й са топли под моите. А след това вече не е перфектно, защото тя се дръпва назад и далече от мен, препъвайки се, за да се изправи на крака.

— Господи, Джак, какво правиш?

Лори диша учестено, с една ръка на бедрото, леко наведена, сякаш току-що е тичала.

— Не дойде ли за това? — питам аз, злобен заради срама си, като прокарвам ръка през устата си, сякаш има вкус на гранясало. — Когато котката я няма и така нататък?

Тя ахва и притиска ръце към пламналите си страни, ужасена от намека ми.

— Приятели сме от много време, Джак О’Мара, но ако някога ми кажеш нещо такова отново, всичко приключва. Ясно ли е?

— О, толкова си силна и надменна, Лори — подигравам се, като ставам на крака и почвам да крача, защото стаята внезапно ми се вижда тясна. Затворен съм тук от месеци и сега всичко, което искам, е да отворя вратата и да изляза. Ще отида до края на острова ни и след това ще вляза в морето и няма да спра, докато всичко не свърши. — Но невинаги е било така, нали? Всичко беше различно, когато ти имаше нужда от утеха, нали?

Тя бавно клати глава и очите й се изпълват със сълзи.

— Моля те, не говори повече, Джак. Не е същото и ти го знаеш.

— Да — изплювам. — Различно беше, понеже ти имаше нужда от мен тогава и аз не бях толкова силен и надменен, че да ти откажа. — Пробождам въздуха между нас с пръста си. — Аз те съжалих, а сега нещата се обърнаха и ти не можеш да паднеш толкова ниско, че да ми върнеш шибаната услуга.

Не е вярно. Нито дума. Не мога да позная злобния загубеняк, в който съм се превърнал. Пристъпвам към нея, за да направя… и аз не знам какво, и Лори се отдръпва от мен, ужасена. Виждам човека, който съм станал, в очите й и от това ми призлява. Но тогава, когато тя помръдва, мярвам онова скапано колие с морска звезда и се пресягам, за да го хвана. Не знам защо, глупаво е, просто искам да направя нещо, за да я спра, но Лори отскача назад и то се откъсва от врата й. Поглеждам го за миг, след което го хвърлям на пода. Застиваме неподвижно и се оглеждаме един друг. Гърдите й се повдигат, а аз чувам как кръвта бушува във вените ми като вода, която се разбива в скалите.

Бавно и предпазливо, тя се навежда и взема колието си, без да сваля поглед от мен, сякаш съм животно, което се кани да я нападне.

— Бягай вкъщи, Морска звездичке, и повече не се връщай — казвам, като почти се задавям на жалкото обръщение, което Оскар използва, когато си мисли, че никой не го чува.

Лори се разплаква, хълца и ридае, след което се обръща и побягва — вън от вратата, вън от апартамента, вън от живота ми. Гледам я през прозореца как изчезва, след което лягам на пода и оставам там.

 

 

ЛОРИ

Джак ме уплаши тази сутрин. Не, направо ме ужаси. Не знам какво да кажа на Сара, когато ме попита как е минало посещението ми. Нямах представа в какво състояние е, паднал е опасно ниско. Бог знае, че той не е човек, склонен към насилие или злобни думи при нормални обстоятелства; изплаших се да го видя такъв.

Връзвам косата си в банята и се обръщам, за да погледна врата си отзад. Както си и мислех, има следа, малка червена драскотина, където закопчалката на колието ми се е забила в кожата, преди да се скъса. Слагам студен плат върху нея и после се отпускам и сядам на ръба на ваната. Това на врата ми няма значение; познавам Джак достатъчно добре, за да знам, че никога не би ме наранил умишлено; верижката беше достатъчно нежна, за да се скъса лесно. Въпросът е в онова, което имаше предвид. И думите му. Повече не се връщай.