Джоузи Силвър
Един ден през декември (51)

12 септември

ЛОРИ

— Сигурен ли си, че няма някоя конкретна причина за това събиране? — питам Оскар, когато таксито завива по улицата на Люсил.

Той се намръщва и поклаща глава, без да отговори. Не се учудвам; вече съм му задала същия въпрос няколко пъти, откакто ни призоваха преди седмица за „по един небрежен летен коктейл“ у майка му. Люсил никога не пие небрежни летни коктейли. Радвам се, че Оскар успя да намери време за майка си, въпреки че му е трудно да направи същото за мен.

— Може би се кани да ни съобщи някоя изненадваща новина — предполагам. — Пенсионира се и заминава да живее в Испания?

Той извърта очи. Наистина е егоистично от моя страна; аз най-много от всички трябва да мога да оценя факта, че родителите ти да са наоколо е важно. А и честно казано, напоследък тя не е толкова трудна за понасяне. Доста омекна към мен, откакто татко почина. Никога няма да реши, че съм достатъчно добра за безценния й най-малък син, но също така мисля, че и никой друг не би могъл да бъде.

— И кой ще идва?

Поемам ръката му, когато ми я предлага, за да сляза, след което плаща на шофьора.

— Нямам идея. — Той ме хваща под ръка, докато вървим към лъскавата черна входна врата на Люсил в меката вечерна слънчева светлина. — Семейството. Няколко приятели. Мисля, че мама се чувства доста изолирана след операцията.

Люсил претърпя операция на коляното през юли и макар да беше рутинна, тя кара Оскар да й играе по свирката повече от всеки друг път. Твърде сурово е да си мисля, че преиграва, за да го накара да се тревожи за нея, но мисля, че преиграва, за да го накара да се тревожи за нея. Мога да го кажа поне наум.

— Ти ще трябва да позвъниш — казвам, като поглеждам надолу към скъпия букет цветя, който нося в едната си ръка, и изисканата бутилка червено вино в другата.

Той се подчинява и секунда по-късно Джери широко отваря вратата, за да ни пусне. Радвам се да го видя; той е най-близкото до съюзник нещо, което имам в родата на Оскар.

— Хора! Влизайте — избумтява той и ме целува, докато минавам покрай него. — Всички са в градината.

Люсил има великолепна зимна градина в дъното на къщата си и я откриваме вече пълна със съседи, далечни роднини и обичайните й изискани приятелки.

— Милички, пристигнахте!

Люсил се появява и се плъзва през помещението, когато ни забелязва. Оскар я прегръща, а аз й подавам подаръците, когато се обръща към мен. Това е отрепетирано движение, тренирала съм го идеално, за да се справя със „здравей“ моментите; дай на някого цветя и няма да има нужда от неловки въздушни целувки. Но Люсил само им хвърля един поглед и се усмихва учтиво, след което ми ги тиква обратно в ръцете.

— Бъди ангелче и отиди да ги топнеш в малко вода в кухнята, ако обичаш, мила.

Ангелче? Мила? Макар и още да се отнася с мен като с кухненската помощница, тези думи са нови и окуражителни в речника й, що се отнася до мен. Може и да има някакъв напредък. Люсил тръгва по най-прекия път за градината под ръка с Оскар, като ме оставя да направя онова, за което ме е помолила.

* * *

Слагам цветята във ваза, която намерих под мивката, и в този момент Кресида се промъква в кухнята. Страхотно. Благодаря ти, Люсил. Някак съм успяла никога да не си разменя повече от една-две думи с нея; дори на сватбата ни се измъкнах, като само й благодарих, че е дошла. Досега смятах, че и тя няма особено желание да си контактуваме.

— Здравей, Лори! Радвам се да те видя тук.

— И аз се радвам да те видя отново, Кресида. — Лъжа. — Как ти се струва Брюксел?

Усмивката й като от плакат на зъболекар потрепва; мога само да си представя, че е искала сама да спомене за присъствието си там по време на разговор.

— Фантастичен! — изригва тя. — Искам да кажа, заети сме, но работим здраво и се забавляваме здраво, нали така?

— Така, така — измърморвам. Защо никога не се сдържам да не изимитирам контетата? — Представям си.

— Била ли си в Брюксел?

Поклащам глава. Човек би си помислил, че досега трябваше да съм отишла, но Оскар винаги казва, че предпочита да се прибере вкъщи. Обръщам се, за да огледам кухнята за подходящо място, на което да оставя цветята. Когато посягам да ги сложа в центъра на масата, Кресида се хвърля напред.

— Не там. Люсил не обича цветя на кухненската маса.

Усмихвам се и се опитвам да взема вазата обратно, но тя не я пуска и водата се разплисква по цялата й ефирна блуза в коралов цвят. И двете поглеждаме надолу, докато пропитият плат се залепя за стройната й фигура, и когато пуска вазата и вдига лице, погледът в очите й не може да бъде сбъркан. Тази жена ме ненавижда.

— Направи го нарочно.

— Какво? Не… — почти се засмивам, шокирана от дързостта й.

— Всичко наред ли е?

Оскар се появява на вратата точно в този момент, очите му се стрелкат нервно между нас.

— Просто чудесно — обявява Кресида. — Жена ти ме поля с вода. — Тя показва с ръка мокрите си дрехи. — Без да иска, сигурна съм.

Хвърля ми великодушна усмивка и поглежда към него изпод миглите си, театър, който трябва да му покаже, че прикрива злодеянието ми.

— Какво? — Той поглежда към мократа й блуза и след това към вазата в ръцете ми, озадачен. — Защо си го направила, Лори?

Фактът, че изобщо не спря да се замисли дали тя не го лъже, беше червен флаг; записвам си наум, за да помисля по въпроса по-късно.

— Не съм го направила — казвам, а тя изпуфтява незабележимо и внимателно скръства ръце пред гърдите си.

Опитвам се да чета между редовете и да разбера какво всъщност се случва тук. Нещо очевидно яде Кресида отвътре.

— Отивам в банята, за да опитам да се оправя някак.

Тя се обръща на пета и се понася надолу по коридора, като ни оставя да се взираме един в друг над масата.

Опитвам се отново да поставя цветята там, но Оскар се пресяга и ги взема от мен.

— Мама не обича цветя на кухненската маса. Ще им намеря място в антрето.

* * *

Най-накрая сме вкъщи. По целия път обратно в таксито си мълчахме яростно, а сега лежим в леглото, на сантиметри един от друг, като и двамата се взираме в тъмния таван.

— Съжалявам, че повярвах на Крес толкова лесно — казва Оскар тихо, като най-накрая разрушава стената от мълчание. — Трябваше да бъда на твоя страна.

Под покривалото на тъмнината извъртам очи, когато чувам употребата на галеното й име.

— Изненада ме — отвръщам. — Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че не ходя насам-натам да поливам хората с вода.

Той замълчава за момент.

— Но тя беше вир-вода. Просто за момент изглеждаше вероятно, затова.

Мой ред е да замълча. Защо би си мислил, че е вероятно да залея Кресида с вода? Нещо пропускам.

— Така ли е?

— Какво дали е така?

— Вероятно. Каза, че е изглеждало вероятно, че може да съм заляла Кресида с вода. Сега, или си мислиш, че съм зряла колкото шестнайсетгодишна и не мога да понеса идеята, че си приятел с бившата си, което категорично не е вярно, между другото, или има друга причина да смяташ, че бих я поляла с вода. Така че кое е?

Може и да е тъмно, но все пак чувам въздишката му.

— Три дни от седмицата са много време, Лори.

Преглъщам. Не знам какво очаквах, но не беше това.

— Какво имаш предвид?

Откакто Сара замина за Австралия, съм вложила цялата си енергия в старанието да бъда най-добрата съпруга на света. Бих могла да печеля награди. А какво ми казва той сега? Че е чукал бившата си през цялото това време?

— Че ми липсваш, когато съм там — продължава. — А Крес все по-видимо прави проклети демонстрации, че би се радвала двамата да имаме уговорка.

— Уговорка? Колко страхотно шибано парижанско — изсъсквам и после едва не се разсмивам на този абсурд, като си давам сметка, че съм на ръба да се развикам. — А ти искаш ли тази уговорка?

— Не съм направил нищо — отрича той разгорещено. — Кълна се, че не съм, Лори.

— Искаш ли?

— Не — казва той. — Не особено.

— Не особено? Какво означава това?

Пак се улавям, че почти крещя.

Оскар не ми отговаря, което значи много само по себе си. След минута или две мълчание отново подхващам. Не искам да заспиваме сърдити, но трябва да кажа това.

— Може би е време да поискаш трансфер обратно в Лондон на пълен работен ден. В Брюксел трябваше да е само временна позиция.

Предложението ми виси между нас в мрака. Знам със сигурност, че той не иска да се върне, че се наслаждава на работата там. Нечестно ли е от моя страна дори да го моля за това? Или е нечестно от негова страна да ме моли да търпя да работи с жена, която най-безочливо се опитва да го сваля? И то не просто коя да е, а бившата му?

— Или може би предпочиташ да лежа тук всеки път, когато те няма и да се чудя дали това е нощта, в която Кресида ще те спипа в момент на слабост?

— Това никога няма да се случи — заявява той, сякаш говоря небивалици.

— Ти каза „не особено“ — изплювам. — Попитах те дали искаш и ти каза „не особено“. Това не е същото като „не“, Оскар.

— И е също толкова шибано далече от това да кажа, че изобщо някога бих направил нещо — отвръща ми ядосано.

Той крещи толкова рядко, че думите прозвучават по-рязко, отколкото би трябвало в тихата стая.

Сега и двамата сме наранени.

— Обещахме си, че няма да позволим бракът ни да страда заради тази работа — напомням му по-меко.

Той се обръща настрани към мен помирително.

— Не искам Крес или който и да е друг, Лори, само теб.

Не помръдвам. Така съм стиснала челюст, че все едно е заключена.

— Не можем да караме вечно така, Оскар.

— Вероятно има възможност до няколко месеца да се върна в лондонския офис — казва той. — Ще проуча как стоят нещата, става ли? Повярвай ми, Лори, няма нищо, което да искам повече от това да не се налага да те целувам за довиждане в неделя вечер всяка седмица.

Обръщам се към него, приемайки маслиновата клонка, макар да не съм сигурна, че му вярвам напълно. Не само заради Кресида; просто понякога изглежда по-женен за работата си, отколкото за мен. Сякаш живее два живота. Един с мен тук, като съпруг, и друг, далече от мен, с пълни с енергия срещи и градски барове, елегантни дрехи, потайни сделки и празнични вечери. Той споделя с мен частици от него, разбира се, отрязъци с по някое и друго съобщение със снимка, но като цяло не мога да се отърся от чувството, че е доволен от този живот „хем вълкът сит, хем агнето цяло“. Много се е отдалечил от спокойния ми любовник от Тайланд; картината на стената в спалнята ни изглежда повече като фантазия, отколкото като спомен.

— Виж. Ние сме женени, Оскар, но това не означава, че можем просто да превключим някой ключ и да пренасочим всичките си романтични мисли и чувства по едно-единствено трасе. Понякога сме подлагани на изпитания. Нека не бъдем наивни.

Лежим с лице един към друг в тъмната стая.

— Ти подлагана ли си на изпитания?

Затварям очи за момент, след което решавам да не отговарям на това.

— Важен е изборът, който правим, когато ни изпитват. Това да си женен не е само договор на хартия, това е избор. Това е да кажеш „избирам теб“. Всеки един ден се събуждам и избирам теб. Избирам теб, Оскар.

— И аз избирам теб — прошепва той и ме обвива с ръце.

Прегръщам го и имам чувството, че сме обвили с ръце брака си; грижим се за това безценно, крехко нещо между телата ни.

Но ме завладява усещането, че той е просто една незначителна уговорка, и дълго след като Оскар заспива, аз лежа будна и разтревожена.