Джоузи Силвър
Един ден през декември (24)

10 март

ЛОРИ

— Боже, как ми липсваше, Морска звездичке. Влез и ме остави да върша греховни неща с теб.

Сега, когато съм се прибрала да живея при нашите, успяваме да се видим веднъж на няколко седмици; не съм идвала тук от сто години. Оскар ме придърпва през прага на апартамента си, взема чантата ми за уикенда и я мята настрани, за да може да ме обгърне с ръце. Да, станали сме от онези влюбени двойки, които имат смешни имена помежду си, като „сладкишче“ или „бебчо“.

Ние. Най-накрая има „ние“. И е невероятно. Никога не съм се чувствала толкова желана или обгрижвана през целия си живот. Оскар изобщо не крие колко много си пада по мен. Гледа ме по един втренчен начин, от който имам чувството, че трябва да се озърна през рамо и да проверя дали пък Дженифър Лорънс не се мотае някъде зад мен.

— Чакай да си сваля палтото! — засмивам се, а той го разкопчава вместо мен и го сваля от ръцете ми.

— Надявах се, че ще си гола отдолу.

Млъква и оглежда удобните ми дънки и топъл пуловер.

— Помислих си го. Не исках да шокирам шофьора на таксито.

— Това е Лондон, нали знаеш? — ухилва се Оскар. — Сега не си в дълбоката провинция, Лори. Дори да беше гола и да имаше четири крака, на никого нямаше да му пука. — Очите му засияват. — Освен на мен, разбира се. Аз щях да забележа, ако беше гола.

— Аз не живея в дълбоката провинция — наежвам се, понеже Оскар винаги се отнася към дома ми в Бирмингам, като че ли е някакво диво блато.

Той е в самия край на предградията, в типично много озеленено село. Разбирам го. Лондончанин до мозъка на костите си; откритите пространства и липсата на черни таксита му дойдоха като шок, когато го заведох там, за да го запозная със семейството си на Коледа.

Ако трябва да съм честна, не беше най-добрата „запознай се с родителите ми“ среща. Той беше много мил и те бяха много учтиви, но им бе трудно да намерят общ език. Татко опита с футбол, но Оскар си пада повече по ръгбито, а Оскар опита с малцово уиски, но пък баща ми си пада повече по бирите. Твърде рано е да се каже, но мисля, че всички си отдъхнахме, когато срещата приключи.

— Толкова е зелено — бе промърморил той и не бе прозвучало като комплимент.

Отърсвам се от спомена; сега е голямото ни събиране отново заедно след раздяла от шест седмици, не искам да се чувствам не на място с него без никаква причина.

— Може ли само да използвам тоалетната? — питам, а той се пресяга зад мен и отваря една врата.

— Воала.

— Не мърдай. Сега се връщам.

Вътре в перфектната, като излязла от списание баня заключвам вратата зад себе си, събличам се гола и след това отново обличам палтото си отгоре. Копринената подплата се плъзга по кожата ми, като ме кара внезапно да се почувствам секси и готова за всичко, което Оскар ми е подготвил.

— Хайде, Лори — придумва ме той и аз отварям рязко и широко вратата и го поглеждам, с наклонена настрани глава.

Без да промълвя нито дума, минавам по целия коридор и излизам пред входната врата, след което я затварям след себе си и леко почуквам по нея.

— Кой е?

Гласът му е нисък и развеселен, пропит с лоши намерения.

— Аз съм, Лори — казвам, като се опитвам да звуча дрезгаво. — Отвори вратата, искам да ти покажа колко много ми липсваше.

Той не бърза, подпира се на рамката на вратата с кръстосани ръце, въпреки че очите му издават, че е всичко друго, но не и равнодушен. Оставям погледа си да се плъзне по него, преценявам го, оглеждам тъмните му дънки и скъпата риза, босите му крака, които някак все още имат тен.

— Твърде много дрехи имаш — казвам. — Може ли да вляза?

Оскар не отстъпва встрани, просто се пресяга и развързва колана ми. Дори не помръдвам, за да го спра, когато разкопчава палтото ми бавно и премерено, а езикът му се стрелка по горната му устна и несъзнателно издава намеренията му.

— Обещай ми, че винаги ще ми идваш на гости така.

Усмихвам се.

— Не си обещаваме нищо един на друг, помниш ли?

Той ме дръпва навътре за реверите, след което ме притиска към вратата, затръшва я и пъха топлите си търсещи ръце под палтото ми.

— Помня — прошепва, наполовина смях, наполовина стон, докато обхваща гърдите ми в шепите си. — Сега спри да говориш и ела в леглото.

 

 

ДЖАК

— Хайде, Cap, ще закъснеем с това темпо.

Сара винаги прави така. Функционира, сякаш притежава еластична мярка за време, и си представя, че то ще се разтегне, за да се нагоди към времето, колкото и да е то, което й е нужно да се приготви за излизане.

— Как изглеждам?

Когато се появява на прага на дневната, вдигам поглед от вестника, който сигурно съквартирантката й е оставила на масичката, и й отделям пълното си внимание. И всеки мъж би постъпил така; изглежда невероятно.

— Нова рокля?

Ставам и прекосявам стаята, за да прокарам ръце по меката тъмночервена кожа. Тя подчертава извивките на тялото й като втора кожа, която свършва по средата на бедрата. Пръстите ми се задържат на голия й крак и бавно повдигат полата й, докато не докосват коприненото й бельо.

Тънка, уверена усмивка заиграва на устните й.

— Да приема това като знак на одобрение, така ли?

Целувам я по врата.

— Да, направи го.

Когато плъзвам ръка зад главата й и притискам устни към вдлъбнатината между ключиците й, Сара въздъхва и се отдръпва от мен.

— Недей, Джак. Вече достатъчно сме закъснели.

Поглеждам я в очите, гримирани идеално с опушен грим.

— Мога да съм наистина бърз.

— Това ми е известно.

В гласа й се долавя раздразнение.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Тя замлъква за малко, свежда поглед към черните си обувки на нечовешки високи токчета и отново вдига очи към мен.

— Точно това. Нищо. — Въздъхва и поклаща глава. — Нека не се караме. И двамата сме наистина заети. Хайде просто да тръгваме.

Тук е адски права. Животът ми тече с пълна пара, както и този на Сара, и това ни дърпа в три различни посоки едновременно, както и обичайно в посоки, противоположни на тези на другия. Трябваше да променя някои работни ангажименти този уикенд, за да можем най-сетне да се срещнем с Лори и обстойно-коментирания-но-все-още-непознат Оскар-Фаркуар-Пърсивал-Макдугъл. Е, името му беше нещо подобно. И къде имаме среща с тях? В неговия скапан частен клуб, разбира се.

— Ти така ли ще ходиш?

Поглеждам дрехите си, сякаш не знам за какво говори. Дънките ми може и да изглеждат износени, но това е целта; платих много пари, за да изглеждам толкова небрежно. Може би тениската ми с надпис „Ебач на звезди“ я е подразнила — моят опит за едва доловима ирония. Най-сетне започвам да придобивам репутация като изгряващ радио диджей, а когато това се случи, човек следва да се облича подобаващо, макар линията между модерен човек и загубеняк да е тънка.

— Да, Сара. Така ще ходя. — Пресягам се за износеното винтидж яке, което тя ми подари за миналата Коледа, и го навличам само за да наблегна още повече на факта, че няма да се преоблека.

Тя отново оглежда безупречното си червило в огледалото в коридора, след което взема чантата и палтото си и вдига рамене.

— Добре.

Тръгвам след нея по стъпалата и докато я гледам как уверено подскача по тях в обувки, в които никой не би следвало да изглежда, сякаш му е толкова удобно, свивам рамене, за да се отърся от мрачното си настроение.

— Ей. — Хващам я за ръка, за да забави ход, когато стига до тротоара. — Нека не се караме. Липсваше ми тази седмица. — Плъзвам ръка по гладката й буза, после хващам деликатната й челюст. Щях да прокарам палец по плътните й устни, ако това нямаше да развали червилото й. — Наистина изглеждаш зашеметяващо в тази рокля. Вече си мисля как по-късно ще я сваля от теб.

Сара омеква, както си и знаех, че ще стане.

— Ласкател.

— Познаваш ме.

— Така е. — Тя обръща лице към ръката ми и ме гризва по палеца. — А сега ни спри такси, глупчо. Замръзвам.

 

 

ЛОРИ

Ще прозвучи ли налудничаво, ако кажа, че съм нервна? Това все пак са само Сара и Джак, за бога, най-старите ми и добри приятели. Просто ми се иска да заобичат Оскар колкото мен, това е всичко. Твърде дълго време мина, откакто сме се виждали; уговорката ни да се срещнем на Нова година пропадна с появата на Оскар. Това е първата дата след Нова година, за която всички успяхме да се уговорим; сякаш животът ни дърпа в съвсем различни посоки. Те все още не са пристигнали, а Оскар е потънал в задълбочен разговор с бармана в другия край на помещението, защото иска, когато Сара и Джак пристигнат, да ги чакат идеалните първи питиета. Усмихва ми се, когато забелязва, че гледам към него. Очите му се задържат върху ми по-дълго, отколкото е учтиво, поглед, който ми подсказва, че си припомня следобеда ни в леглото.

Първа извръщам поглед, когато забелязвам пристигането на приятелите си. В сърцето ми бушува радост при вида на познатата червена коса на Сара, макар сега тя да е затоплила оттенъка от предишното пожарникарско яркочервено до махагоново, а прическата й е оформена на пищни, спускащи се вълни, вместо в плитките на Принцеса Лея от Деланси стрийт. Докосвам собствения си рошав кок и за момент се засрамвам. Но след това, когато Сара ме забелязва, на лицето й цъфва огромна усмивка и несигурната й походка се превръща почти в подскоци през бара, за да стигне до мен.

Всъщност се радвам, че Оскар не е до мен в момента; това ми дава няколко секунди да бъда просто себе си, да бъдем само двете със Сара, както едно време. Когато ме прегръща, хватката й е свирепа.

— Радвам се да те видя — казвам аз в същия момент, в който тя изрича:

— Мамка му, Лу. От толкова отдавна не сме се виждали.

Заставаме на една ръка разстояние една от друга и се оглеждаме. Аз попивам крещящо сексапилната й кожена рокля, а тя оглежда винаги готовата ми черна рокля, която вече е виждала безброй пъти; мисля, че дори тя самата я е носила веднъж или дваж. Допълнила съм я с тънък колан от змийска кожа и малкото колие с морска звезда от злато и диаманти, което Оскар ми подари за Коледа. Докато Сара не пристъпи прага, се чувствах доста издокарана, по един сдържан начин. Тя изглежда като себе си след преобразяване от телевизията, което, предполагам, е точно онова, което е претърпяла. Работата й сякаш я е преобразила от обичната ми устата приятелка в жена, която като нищо можеше току-що да е излязла от някое списание. Докато не проговаря, и тогава, слава богу, тя си е точно такава, каквато е била винаги.

— Мамичката му — възкликва и избърсва кожата под очите си с пръсти, за да не й се разтече спиралата. — Не се вълнувам толкова дори заради собствената си сестра. По дяволите, обичам те, Лори Джеймс.

Засмивам се и стисвам ръката й.

— И аз теб. Толкова се радвам, че си тук.

Джак пристъпва зад нея и аз се подготвям за сблъсък. Нямам представа дали ще мога да се държа небрежно край него. Отлагах дори да мисля за следващата ни среща, тактика, която работеше добре допреди секунда, а сега откривам, че съм напълно неподготвена.

Той ме поглежда право в очите, без да извърта поглед над рамото ми, и за секунда онзи болезнен, познат копнеж ме разтърсва. Старите навици явно умират трудно.

— Радвам се да те видя, Лори — казва.

За един ужасен момент ми се струва, че ще стисне ръката ми, но след като я хваща, Джак ме придърпва към себе си за прегръдка. Миризмата му изпълва ноздрите ми, топли подправки и лимон, вероятно нещо скъпо, което Сара му е купила, допълнено от неговия собствен несравним аромат, миризма, която нито мога да опиша, нито да си представя тогава, когато него го няма. Но сега той е тук и за секунда аз затварям очи и усещам топлината на тялото му през неподходящата му тениска, докато ме целува по челото. Това е приятелска прегръдка, напомням си. Която вече не значи нищо за мен сега, когато съм с Оскар.

— Честита Нова година — пожелава в косата ми.

Звучи смутено и аз се засмивам леко, докато се отдръпвам.

— Закъснял си с три месеца, глупчо.

— Е, къде е той?

Сара развълнувано оглежда полупразния бар, а Джак стои до нея, обвил кръста й с ръка. Поразена съм колко много са се променили за относително кратък период, или може би как сякаш са пораснали без мен. Едва доловимо е: блясък в Сара, слой самоувереност по Джак. Оскар също го има до известна степен; сега е здраво въвлечен в работата си в банката заедно с брат си и макар че се чуваме през повечето дни, усещам как нещо се настанява помежду ни. Предполагам, че това е неизбежното последствие от това всеки да живее различен живот. Той е тук, в Лондон, създава нови приятелства и се храни по интересни места, а аз съм обратно у дома при родителите си в Бирмингам. Възможно е да си въобразявам, защото съм изнервена от липсата на работа. Или може би просто завиждам. Не всички успяват в живота, нали? Някои успяват, а други се задоволяват с по-малко. Обмислям всичко това за част от секундата между посрещането на Сара и Джак и забелязването на Оскар, който върви през бара, понесъл поднос с впечатляващи на вид коктейли. Намигвам му леко, докато се отдръпвам настрана, за да може да ги остави на масата, а Сара улавя погледа ми и незабележимо вдига палец нагоре зад гърба му. Не поглеждам Джак, когато Оскар се изправя и аз го хващам за ръка, докато прави крачка назад. Харесва ми, че Сара не се церемони; направо се хвърля напред и го целува по бузата, като го хваща за другата ръка.

— Ти сигурно си Сара — засмива се той и за момент двамата безмълвно се преценяват един друг.

Чудя се дали тя е това, което е очаквал, и дали той отговаря на представата й. Никой не проговаря. Мисля, че ние със Сара и Джак се опитваме да решим дали Оскар пасва добре в нашето трио. Дали ще бъде допуснат? Или трябва да му отделим временно място в някое ъгълче, докато не бъде одобрен за постоянно нанасяне?

— А ти трябва да си Оскар — отвръща Сара, която все още държи ръката му. — Хайде, нека те огледам хубаво.

Тя се преструва, че го разглежда критично, а той покорно сдържа дъха си и чака присъдата й със смирен вид като ученик пред директорката.

— Одобрявам. — Сара се ухилва, премества поглед от него към мен и после отново към него. Чак след това се обръща към Джак и го придърпва в кръга. — Това е Джак — представя ги един на друг и сега е мой ред да спра да дишам. Наблюдавам как Оскар първи протяга ръка и забелязвам, че Джак умишлено оставя секунда време, преди да подаде своята в отговор. — Я се виж, държиш се като голям батко. — Сара бутва Джак с рамо, за да разведри обстановката. — Лори си има истински брат, който да я пази, така че можеш да се отпуснеш, войнико.

— Няма да ме питаш за намеренията ми към Лори, нали? — пита Оскар престорено сериозно. — Защото те всъщност са наистина, наистина лоши.

— О, вече те харесвам — засмива се Сара щастливо и Оскар я възнаграждава с коктейл с шампанско, като подава един и на мен.

Джак подушва чашата с кехлибарена течност, която Оскар му подава, и направо я оставя.

— Наричат го „Пеницилин“ — обяснява Оскар. — Уиски. Джинджифил. Мед. — Той се усмихва на Джак. — Почти здравословно питие.

Джак повдига вежди.

— Аз си падам повече по бирата, за да съм честен, но от всичко бих опитал по веднъж.

Усмивката на Оскар леко избледнява, докато вдига чашата си. Всички следваме примера му.

— За какво ще пием? — пита той.

— За старите приятели — отвръща Джак.

— И за новите — добавя Сара натъртено, озаряващата й усмивка е изцяло насочена към Оскар.

Чукваме чаши и аз стрелвам към Джак тъничък поглед, който се надявам да предаде дебело съобщение. Мамка му, да не си посмял, Джак О’Мара.

Той, изглежда, схваща мисълта ми, защото започва да задава на Оскар въпроси за Тайланд, което позволява на двете ни със Сара да наваксаме.

— Много е шикозно тук — прошепва тя, искрящите й от вълнение очи оглеждат частния бар.

Усмихвам се, защото знаех, че ще й хареса.

— Голяма работа е, а? Оскар искаше да направи добро впечатление.

— Всеки мъж, който поръчва коктейли с шампанско и кара най-добрата ми приятелка да се усмихва, получава одобрението ми.

Поглеждам към Джак и Оскар, докато Сара говори. На височина са подобни, но имат много малко общо, освен това. Русолявата коса на Джак винаги изглежда, сякаш я е разрошил нарочно, докато прясно подстриганата синьо-черна коса на Оскар пада идеално над веждите му. Той обмисляше по-дълго от мен самата какво да облече за тази вечер и се чудеше дали раираната му риза не е твърде банкерска, а сакото от туид — твърде директорско. Накрая се спря на лека синя риза от лен, която ми напомня за дните ни в Тайланд. За да съм честна, няма особено значение какво ще облече. Той произхожда от богато семейство; около него витае неоспорим аромат на благополучие, който би си проличал дори ако носеше суитшърт. Откривам, че отново се чудя дали изобщо бих му проговорила, ако се бяхме срещнали някъде другаде, вместо на плажа, където всички тела са повече или по-малко равни. Определено ми дойде като културен шок да го видя толкова заможен, когато се срещнахме отново за пръв път в Лондон; видът му наистина натъртваше на факта, че произхождаме от два различни свята. Надявам се, че Джак ще успее да прозре през лъскавата външност. Той се е опитал да докара вид „току-що се измъкнах от леглото, след като спах със секси модел“, който изглежда леко арогантен. Ако не исках да запазя доброто си мнение за него, щях да се зачудя дали това не е умишлен ход, за да подрони авторитета на Оскар. Но понеже аз искам да запазя доброто си мнение за него, махвам с ръка и просто попивам гледката на двамата мъже, седнали заедно. Толкова различни. Но толкова важни за мен. Отпивам голяма глътка студено шампанско и отново връщам вниманието си към Сара.

— Е, очаква ли се скоро да те видя да се спускаш по пожарникарски пилон?

Тя се засмива.

— Искам да те осведомя, че хората ме приемат като сериозен репортер. Изпращат ме да отразявам само най-важните новини. — Отпива от питието си. — Миналата седмица се запознах с Гок Уан^[1].

— Стига бе!

— О, да. И той каза, че харесва обувките ми.

— Интервюираше ли го?

Сара кимва, след което се предава, засмива се и поклаща глава.

— Стоях зад него на една опашка в Ковънт Гардън. Обаче наистина хареса обувките ми.

Усмихвам се.

— Лорейн Кели^[2] най-добре да си пази гърба.

Само отчасти се шегувам.

— Е… Оскар. — Тя се привежда напред и снижава гласа си, очите й шарят по профила му, докато той се накланя, за да долови нещо, което казва Джак. — Колко са сериозни нещата?

— Е, все още е рано да се каже — обяснявам, защото, макар да имам чувството, че сме заедно от по-дълго, всъщност излизаме само от пет месеца. — Но много го харесвам, Cap. Не бих го помислила за свой тип, но някак двамата просто си пасваме.

Тя кимва, докато го наблюдава с Джак.

— Те двамата дали ще имат нещо общо? — пита. — Освен теб?

Моментално се вцепенявам от мисълта, че знае за целувката. Сара се засмива.

— Да приема ли това за „не“?

Усмихвам се колебливо.

— Не, разбира се, че не. Имам предвид, доста са различни, но не мога да си представя как някой няма да си допадне с Оскар. Той е… ами доста е лесно да го харесаш.

Усмивката й се разширява, тя обгръща раменете ми с ръка и ме стисва, усещам гривната й, студена, до кожата си.

— Толкова се радвам за теб, Лу! Сега ти трябва само мечтаната работа и после можеш пак да се върнеш в града, където ти е мястото. — Очите й искрят. — Ще се върнеш, нали? Защото сега, като сме четирима, можем да правим всички ония простотии с двойните срещи.

Сара се засмива и превърта очи презрително, но знам, че това всъщност много би й харесало.

— Не съм сигурна. Надявам се. Но нали знаеш… — Вдигам рамене. — Наем и така нататък. Толкова е скъпо. Трябва да остана у дома, докато не си намеря свястна работа, а не да си губя времето да припечелвам по нещичко на някоя скапана позиция и да не ми остава време да си потърся нещо хубаво.

Замислям се за постоянно повтаряното от Оскар предложение да се нанеса при него, дори и да е просто практична спирка, докато не си намеря друго място. Той живее в апартамент, собственост на майка му, без наем, разбира се. Но нещо ме кара да искам да се справя сама. Да не завися твърде много от никого. Мама и татко винаги са ни повтаряли колко е важно сам да си проправиш път в живота.

— Представи си, ако можехме да се върнем на Деланси стрийт — продължава Сара с копнеж. — Сега деля наема с една жена от работата и тя е откровена кучка. Фанатична е, що се отнася до разделянето на вещите ни, дори рулата с тоалетна хартия. Направила е списък за това кой кога може да използва дневната. Можеш ли да повярваш? Твърди, че не й допада да чувства, че я наблюдавам, докато гледа телевизия.

Мой ред е да плъзна успокоителна ръка около раменете на Сара.

— Ами вие двамата с Джак? Няма ли скоро да си потърсите местенце, на което да заживеете заедно?

Погледът й се стрелва настрани, най-недоловимото превъртане на очи, но аз го забелязвам.

— Все още не се планира. Той е адски зает в службата си и дели апартамент с Били и Фил, един от хората, с които работи.

— Кръшният Били?

Това се беше превърнало в неофициалния му прякор от онзи ден, в който разкри уменията си по танци от „Брилянтин“. Макар самата мисъл за това да ми напомня остро за ужасния завършек на деня.

Сара кимва.

— Не съм сигурна, че на Джак му харесва толкова много, но мястото е в правилния край на града за метрото, а и е достъпно като цена, така че за известно време ще остане там.

Тя гледа как Джак се навежда напред, за да погледне към нещо на телефона на Оскар.

— Започвам да се тревожа за него, Лу. Напоследък не изглежда на себе си.

Стомахът ми се преобръща от страх.

— Как така?

Сара скръства ръце пред слабото си, покрито с кожена рокля тяло и застава по-близо, за да не могат да ни чуят.

— Не мога да го определя точно. Той е… резервиран? — Това прозвучава като въпрос, сякаш пита сама себе си, вместо да споделя с мен, после свива рамене и прехапва долната си устна. — Или може би си въобразявам. Не знам, Лу, питах го дали е щастлив и той просто ме игнорира, сякаш полудявам или нещо такова. — Засмива се леко, но никак не звучи като да се забавлява. — Просто е зает, предполагам.

Кимвам, като ми се иска да мога да кажа нещо на място. Изключително притеснена съм от проблемите в техния рай. В началото на връзката им егоистично се надявах романсът им да не продължи дълго, но с времето любовта им се превърна в неразделна част от картата на живота ми; цял проклет остров, покрай който трябваше да начертая наново собствения си път, и въпреки това разчитам на него, за да знам къде съм.

— Показа ли ги на Сара, Лори? — пита Оскар, който се обръща към нас с телефон в ръка.

Накланя екрана в нашата посока, приближавайки се, и минава през снимки на идеалната ни порутена барака на плажа, безкрайната синева на океана и розово-лилавата тайландска зора, които познавам толкова добре.

— Някои — отвръщам тихо, а Оскар ме гледа нежно, когато вдигам поглед към него.

Може ли да види, че с цялото си сърце искам отново да сме там, седнали на стъпалата на колибата, заровили пръсти в хладния пясък? Това са любимите ми спомени, онези часове, които прекарвахме рамо до рамо, онези тихи разговори и онези омайващи целувки. Пробождането в ребрата, което изпитвам, е неочаквано, още повече, защото съм със Сара и Джак, от които никога преди не съм искала да избягам.

Изненадана съм от силата на гнева, който изпитвам към Джак. Искам да го изкарам от бара за ръкава на готиното кожено яке и да му кажа: Бъди щастлив, глупав, глупав мъж такъв. И ме остави и аз да бъда щастлива.

— Боже, изглежда невероятно — въздъхва Сара. — Много бих искала да отида там.

Джак изгълтва коктейла си, без да се опитва да прикрие тръпките, които го побиват.

— Ще донеса бирите.

Сара изглежда, сякаш ще каже нещо, след което се усмихва със стиснати устни и хваща Джак за ръка, като предлага да му помогне. Гледаме ги как си проправят път през пълното с хора заведение и Оскар обгръща кръста ми с ръка, а в другата държи наполовина пълната си чаша.

— Всичко наред ли е? — питам, като се надявам двамата с Джак да са си допаднали.

Той кимва.

— Сара е точно такава, каквато си я представях.

От думите му заключавам, че съм му създала впечатление за Джак като за мил и приветлив човек, а до момента той се е показал като предпазлив и надут.

— Оплесках ли нещата? — Тъмните му очи се замъгляват от тревога, докато изучава питието си. — Можехме да се срещнем с тях на друго място, само трябваше да ми кажеш.

Изведнъж побеснявам заради враждебното държание на Джак. Какво, по дяволите, се опитва да докаже с обидната си тениска и леко прикритото си презрение към заведението и избора на коктейли на Оскар? Че печели надпреварата за по-готин мъж, въпреки че Оскар е по-заможен?

Оставям празната си чаша и го прегръщам, облекчена, когато виждам, че притеснението изчезва от погледа му.

— Нищо не си оплескал, Оскар. Това си ти. — Оглеждам помещението. — И ти си прекрасен, а аз искам да те познават точно такъв, какъвто си. Ще те заобичат, както и ти тях, стига само да се опознаете по-добре. — Ръката му гали моята, докато говоря. — Просто се отпусни и се забавлявай тази вечер.

Наблюдавам Джак и Сара, които се връщат, той с две бири в ръка, а тя понесла още коктейли с шампанско.

— Приятелката ти определено изглежда, сякаш принадлежи на телевизионния екран — коментира Оскар.

Опитвам се да видя Сара през неговите очи, докато върви към нас, със златистия си тен и холивудските си къдрици.

— Сигурен ли си, че избра правилното момиче? — шегувам се.

Мразя това, но част от мен винаги се чуди защо, защо този прекрасен мъж би искал да бъде с някоя като мен?

В очите му набързо проблясва раздразнение и ми се приисква просто да си бях държала устата затворена.

— Толкова много грешиш, че просто не знам какво да кажа. — Той се отпуска и слага ръка на врата ми. — Ти винаги си най-поразителната жена за мен, Лори. Във всяка стая, във всеки бар или на всеки плаж.

Накланя глава и ме целува, нежно, но уверено. Затварям очи и през тези секунди се чувствам като най-поразителната жена.

— Наемете си стая, деца.

Смехът на Сара е лек и звънлив, затова пак отварям очи и се усмихвам.

— Аз съм виновен — ухилва се Оскар. — Не мога да се откъсна от нея.

Той прокарва ръка от рамото до дланта ми и хваща пръстите ми.

Зад Сара, Джак успява да се засмее, докато се мръщи, изключителен подвиг на лицевото инженерство.

— Ето едно подходящо питие, което да те охлади, пич.

Оскар приема бирата и се засмива, добронамерен, въпреки намека на Джак, че неговият собствен коктейл не се е класирал като „подходящо питие“.

Сара ми подава чаша шампанско, очите й блестят от щастие заради двама ни с Оскар.

Джак се настанява до стената с бира в ръка.

— Е, с какво се занимаваш, Оскар? Освен да се мотаеш по тайландски плажове и да забърсваш мацки?

Той смекчава коментара си с намигване, но имам чувството, че се заяжда.

— Определено си попил разни работи от живеенето с Били, Джак — намесвам се и кимвам по свой собствен не-особено-добронамерен начин.

Той ме поглежда в стил „това не ме тревожи“ и вдига рамене, след което извръща поглед.

— Финансист съм — отвръща Оскар със самокритична усмивка. — Знам. Типичен надут онанист, нали?

— Щом те влече, приятел.

Добре, това вече беше грубо. Сара рязко поглежда към Джак и честно казано, на мен ми идва да излея бирата му право върху дразнещата му глава. Оскар обаче толкова е свикнал с подигравките към банкерите, че те не му правят никакво впечатление.

— Скучно е, знам. Не като при теб, доколкото разбирам? В радиото си, нали?

Кризата е избегната. Джак най-сетне се смилява, поема факела на разговора, който Оскар му е подал, и започва да ни забавлява с разкази за радиостанцията и за по-високата длъжност, която е на деветдесет и пет процента сигурен, че ще получи през лятото. Светва като слънчев лъч, докато говори за работата си, прилича повече на себе си, по-спокоен е и най-сетне и аз успявам да се отпусна. Може би вечерта все пак няма да бъде пълен провал.

 

 

ДЖАК

Тази вечер целта е да се докажеш, нали? Оскар надувкото и важният скапаняк. Нека ви купя скъпи шибани коктейли в частния си клуб само за членове, нека небрежно спомена, че съм банкер, нека си пъхна езика в гърлото на Лори, когато знам, че и двамата ни гледате. Е, ясен си ми, надувко, с небрежната ти коса и яхтените ти обувки (защото кой знае кога може да ти се наложи да се качиш на нечия яхта за отрицателно време).

Мисля за всичко това, докато държа оная си работа в мъжката тоалетна. Крия се тук през последните пет минути, най-вече защото се държа като задник и сякаш не съм способен да се контролирам. Сара ми хвърля убийствени погледи; в близко бъдеще не се очертава да сваля тази рокля от нея. По-скоро тя ще ми свали скалпа и не мога да кажа, че я виня. Не знам кой ме напряга повече тази вечер: Оскар с непоколебимото си добродушие и отказ да бъде ядосан или Сара заради начина, по който направо подскача нагоре-надолу и се моли да му стане новата най-добра приятелка. Не мога да не се запитам дали не се опитва да ме накара да създам същата връзка с него, каквато имам с Лори, и искам да й кажа, че съжалявам, но подобно нещо просто не можеш да изимитираш. На двамата с Лу ни отне години. Спирам, за да се погледна в огледалото, докато си мия ръцете, и известно време мисля по въпроса. Напоследък на двама ни с Лори не ни е останало много от приятелството. Не съм бил сам с нея от онази нощ в кухнята на Деланси стрийт преди повече от година. Сара ме обвини, че се държа като прекалено покровителствен по-голям брат, но греши. Не мога да твърдя, че изпитвам братски чувства към Лори, отказах се от тях, когато я… Не, няма да мисля за това сега.

Излизам от мъжката тоалетна с намерението да не се бъркам повече и се натъквам право на Лори. Тя дава директно по същество.

— Какви ги вършиш, дяволите да те вземат, Джак?

Не мисля, че някога съм я виждал толкова ядосана. Страните й са порозовели, раменете й са напрегнати.

Поглеждам през рамо към вратата, от която току-що излязох.

— Пикаех.

Виолетовите й очи блестят от гняв.

— По-скоро пикаеш на срещата ни.

— И аз се радвам да те видя — отвръщам, като превключвам в отбранителен режим.

— Недей — изсъсква тя. — Да не си посмял, Джак О’Мара. — Намираме се в коридор на горния етаж, с хора наоколо и тя се навежда по-близо, за да е сигурна, че ще я чуя. — Какво точно се опитваш да докажеш? Че си по-готин, по-добър, по-забавен? Твърде много ли е да искам просто да се радваш за мен?

Вдигам рамене.

— Щях, ако той не беше скапаняк.

— Той не е скапаняк. Той е добър и мил и мисля, че може би дори ме обича.

Чувам подигравателен звук и твърде късно осъзнавам, че е излязъл от мен самия.

— Какво? — Лори клати глава, очите й искрят от гняв. — Толкова ли е невъзможно някой наистина да ме обича, Джак?

— Още дори не го познаваш.

Тя се свива, сякаш съм я ударил.

— Кой те назначи за любовен експерт изведнъж? — отвръща ми на удара. — Кой си ти да ми казваш дали мога да се влюбя за минута, месец или година?

Двамата се гледаме неотстъпчиво и изведнъж ми просветва, че Лори вече не е момичето от Деланси стрийт. Тя е жена с живот, от който сега аз определено не съм част.

— Обичаш ли го?

Лори извръща поглед и клати глава, защото нямам право да я питам. Особено по този начин.

— Той е важен за мен, Джак — отговаря, поомекнала, и уязвимостта в погледа й ме кара да се чувствам като гадняр.

— Добре — казвам и наистина го мисля. Иска ми се да можех да я прегърна и да върна приятелството ни такова, каквото би трябвало да бъде. Вместо това хващам ръката й и поглеждам в буреносните й очи. — Съжалявам, наистина съжалявам, разбираш ли?

И имам чувството, че й се извинявам не само за тази вечер, но и за всичко случило се преди. Задето излъгах, че не съм я видял преди години на онзи шибан автобус, задето я целунах насред снежна буря, задето винаги всичко оплесквам по този шибан начин.

Най-сетне, след, както ми се струва на мен, десет минути, но е по-вероятно да са били десет секунди, тя кимва и пуска ръката ми.

Усмихвам се.

— Връщай се долу. И аз идвам.

Лори кимва отново и тръгва, без да поглежда назад.

Тя е пораснала, докато не сме се виждали. Време е и аз да сторя същото.