Джоузи Силвър
Един ден през декември (50)

6 май

ЛОРИ

— Но, Оскар, знаеш колко е важна тази вечер за мен.

Не мога да удържа жалните нотки в гласа си. Оскар обеща, че ще се върне един ден по-рано от Брюксел тази седмица, за да присъства на прощалната вечеря на Сара. Рядко влияя на плановете му за пътуване; съвсем наясно съм, че е плътно ангажиран и че му е трудно да променя уговорките си, но си помислих, че поне този път ще успее да направи онова, от което се нуждаех.

— Знам, че е така, и ми се иска да можех да направя нещо, но ръцете ми са вързани — обяснява той. — Брантман пристигна изневиделица тази сутрин и между нас да си остане, мисля, че може би ме очаква още едно повишение. Как ще изглежда, ако се измъкна рано, за да отида на някакво празненство?

Въздъхвам. Брантман е шефът на Оскар, голямата клечка.

— Разбирам. Всичко е наред.

Не разбирам особено и всъщност нищо не е наред, но няма никаква полза да се караме, знам, че той няма да промени решението си. Огромният ангажимент, който е поел към банката, обърква брака ни по всевъзможни начини, а днес няма да се състои просто някакво празненство. Това е прощална вечеря; вечеря, на която ще трябва да прегърна най-добрата си приятелка на света, да я изпратя и да й пожелая успех с новия й живот на другия край на земното кълбо.

— Можем да се опитаме и да организираме пътешествие до Австралия, за да й отидем на гости догодина. — Оскар се опитва да каже нещо успокоително, макар и двамата да знаем, че няма никакъв шанс да може да си вземе отпуск за няколко седмици, за да отиде на подобна почивка, особено ако следващото повишение стане реалност. С изключение на медения ни месец, празниците ни са представлявали по-скоро дълги уикенди, нагодени към неговата работна седмица в Белгия: два дни в Париж, кратко отскачане до Рим. И в двата случая се разделяхме на летището в неделя вечерта и летяхме до две различни страни, за да бъдем на работа в понеделник сутринта. Въпреки усилията ни, бракът ни става точно такъв, какъвто казахме, че няма да бъде, на половин работен ден.

— Ще се видим утре вечер, значи — казвам аз унило.

— Така е — отвръща тихо той. — Съжалявам, Лори.

Приключва разговора с едно „обичам те“, преди да съм успяла да кажа нещо повече.

* * *

— Така се радвам, че си тук! — Сара ме прегръща и започва да ни върти в кръг; смее се, докато поглежда към вратата на хотела. — Къде е Оскар?

— Брюксел. Съжалявам, Cap, нямаше как да се измъкне.

Тя се смръщва, после й минава.

— Няма проблем. Ти си тук, това е важното.

Токчетата ни тракат по мраморния под, докато ме води към бара. Избрала е прощалната й вечеря с приятели да се състои днес, преди двамата с Люк да тръгнат към Бат утре, за да погостуват на семейството й през последните няколко дни. Все още не мога да повярвам, че заминава за Австралия. Имам чувството, че отново я губя. Страшно се вълнувам за нея, разбира се, но не можах да не се разплача, когато ми каза, нито пък по-късно, когато споделих новината с Оскар у дома. Изглежда, напоследък доста съм си поплакала.

— Тук е хубаво — започвам в опит да се разсея с нещо. Не съм идвала в този хотел преди; в него човек добива усещането за уютен бутик, всичко е боядисано в топли сиви тонове, навсякъде висят полилеи и е пълно с високи вази с цветя. — Като за зрели хора.

Сара се ухилва.

— Все някога трябваше да го направя, Лу.

— Да се преместиш от другата страна на света, за да бъдеш с мъжа, когото обичаш, определено се брои за зряло решение според мен.

Тя стисва ръката ми.

— И според мен. Ужасена съм, мамка му.

— Не разбирам защо — успокоявам я. — Австралия дори няма да разбере откъде й е дошло.

Ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че Сара ще се справи идеално там. Вече си е осигурила работа в една от водещите телевизионни мрежи. Всички да приветстват новия бляскав телевизионен кореспондент на Австралия!

Преди да влезем през стъклените врати на бара, тя хваща ръката ми, за да ме спре.

— Слушай, Лу, трябва да ти кажа нещо. — Стоим близо една до друга и тя стиска пръстите ми. — Не мога да отлетя на другия край на света, без да ти кажа, че съжалявам за начина, по който се държах за… ами за всичко.

— О, боже, Cap, не е нужно да се извиняваш — отвръщам, вече задавена от сълзи. Не мисля, че някога ще можем да говорим за тази караница без емоции. — Или може би ми позволи и аз да се извиня. Толкова ненавиждах онова, което се случи онази вечер.

Тя кимва, устните й треперят.

— Наговорих ти някои отвратителни неща. Не ги мислех. Да пропусна сватбата ти, е най-ужасното нещо, което някога съм правила.

— Аз те нараних. Никога не съм искала, Cap.

Тя изтрива очи с ръка.

— Трябваше да приема гривната ти. Беше най-чудесният подарък, който някога съм получавала. Обичам те като сестра, Лу, ти си най-добрата ми приятелка на целия шибан свят.

Нося гривната в момента и правя точно онова, което бях планирала. Отварям закопчалката и я свалям, след което я поставям на нейната китка. И двете я поглеждаме и Сара стисва ръката ми наистина здраво.

— Ето — казвам с треперещ глас. — Сега вече е на мястото си.

— Винаги ще я пазя.

В гърлото й е заседнала буца.

Усмихвам се през сълзи.

— Знам, че е така. Хайде сега. — Прегръщам я. — Избърши си очите. Вечерта трябва да бъде весела.

Двете стоим вкопчени една в друга; тази прегръдка значи „съжалявам“, „обичам те“ и „какво ще правя без теб“ едновременно.

Люк ме приклещва в хватка ключ в момента, в който ме забелязва в бара.

— Сега вече купонът може да започне — ухилва се. — Тя те очакваше с нетърпение.

Той е очарователен. С тяло на ръгбист, гръмогласен и слънчев, Люк има очи само за Сара. Когато тя и Джак бяха заедно, си мислех, че виждам любов. И може би наистина беше любов, някакъв вид, но не такъв и определено не в такъв размер. От Сара и Люк струи любов.

— Лори.

Обръщам се, когато някой докосва ръката ми.

— Джак! Сара не знаеше дали ще успееш да дойдеш.

Заливат ме доволство и облекчение от неочакваната му поява.

Той се навежда и ме целува по бузата, сложил е топлата си ръка на гърба ми.

— До сутринта още не бях сигурен дали ще успеем да дойдем — обяснява. — Наистина се радвам да те видя.

Ние. Поглеждам го и двамата запазваме мълчание за няколко секунди. После Джак извръща очи към една жена във вишневочервена рокля, която току-що е застанала до него с две чаши шампанско. Той се усмихва, поема едната и небрежно слага ръка около кръста й.

— Лори, това е Аманда.

— О — възкликвам, след това се усещам и опитвам да се поправя: — Здравей! Радвам се най-сетне да се запознаем, слушала съм толкова много за теб!

Всъщност изобщо не е така; Джак я е споменавал мимоходом в някой и друг имейл и съм я виждала на снимки в профила му във фейсбук, но някак това не ме е подготвило съвсем за срещата с двама им като двойка на живо. Тя е доста красива, по един лъскав, блондински начин. Къдриците й като на момиче от кабаре изглеждат, сякаш са оформяни от някой от онези супер яки стилисти на звездите. Освен това носи роклята си с черно кожено яке и боти. Предизвикателно бляскава е, а бдителният й поглед не пасва съвсем на топлината на гласа й.

— Лори — усмихва се тя и се прави, че ме целува по двете бузи. — Най-после се срещаме.

Опитвам се да не анализирам излишно думите й. Най-после? Какво има предвид? Погледът й се задържа върху мен, сякаш иска да каже още нещо.

Ръкопляскането на Сара и приканването на всички към ресторанта ни спасява от нуждата за по-нататъшен разговор. Към петнайсетина души сме, смесица от приятелите на Сара и Люк и най-близките им колеги. Поглеждам към двете кръгли маси и виждам табелката с името на Оскар до своята, тази на Джак от другата ми страна, а след него онази на Аманда. Въздъхвам и се чудя дали не е прекалено късно да разбъркам табелките, защото без Оскар, който да балансира нещата, това ще бъде голямо изпитание. Не разпознавам никое от останалите имена на масата. Какво щастие.

— Изглежда, съм уцелил най-готиното място в заведението — ухилва се Джак, като идва да застане до мен, докато оглежда масата.

Усмивката ми е толкова стисната, че се чудя как зъбите ми не са изхвърчали и не отскачат от стените. Съмнявам се, че в този хотел има достатъчно вино, за да направи тази вечер поносима. Губя най-добрата си приятелка, съпругът ми не дойде, а сега трябва да прекарам следващите няколко часа във водене на учтив разговор с красивото ново гадже на Джак.

Сядам на мястото си и поглеждам сервитьора, който обикаля наоколо с виното. Мисля, че тази вечер ще се виждаме често.

 

 

ДЖАК

Шибаният Оскар. Единственият път, в който наистина нямам против да присъства, той дори не може да си направи труда да бъде в същата държава. Въпреки че от това, което подочух, направо е емигрирал напоследък. Горката Лори, сигурно се чувства много самотна.

— Страхотно — въздъхва Аманда, докато преглежда менюто.

Аз също въздъхвам наум, защото храненето навън с нея винаги е нещо като лотария. Тя е пескетарианка и не консумира захар, макар по някаква странна логика онази във виното да е позволена, тъй като Аманда твърди, че алкохолът я неутрализирал. Доста съм сигурен, че това беше първото, което й хрумна на момента, и често я поднасям по този повод. Тази вечер обаче наистина искам да направим добро впечатление на всички, което ще бъде трудно, защото предястието е патешки пастет и главното ястие е пиле, а вината никой да не знае, че гаджето ми не яде нито едното, нито другото, е моя. Преди време Сара бе изпратила имейл, за да попита дали ще присъстват вегетарианци, но така и не й отговорих.

— Аз ще се погрижа — промърморвам.

Аманда ме поглежда, докато сервитьорът с виното пълни чашата й.

— Не се тревожи, сигурна съм, че ще сервират и нещо друго. — Тя улавя погледа на Лори. — Пескетарианка съм. — След това се усмихва извинително. — Не обичам да създавам суматоха.

Опитвам се да привлека вниманието на Лори, но тя отново изучава менюто си.

— Е, с какво се занимаваш, Манди?

Чак на мен ми става криво; австралиецът, предполагам някой от приятелите на Люк, който е настанен от другата страна на масата, не би могъл да знае, но ако има нещо, което да дразни Аманда, то е да й викат Манди.

— Аманда — поправя го тя и се усмихва, за да смекчи тона си. — Актриса съм.

— Яко! — Този изглежда, сякаш вече е изпил повече от необходимото. — Нещо, в което да съм те гледал?

Този тип, изглежда, има някакво шесто чувство за най-неподходящите въпроси. Аманда се справя доста добре; участвала е в няколко местни шотландски предавания и е получила малка епизодична роля в една сапунка, но е малко вероятно този човек някога да е чувал за някое от тях.

— Аманда участва в една шотландска сапунка — намесвам се.

— Със съвсем малка роля — добавя тя с усмивка.

Типът губи интерес, а аз се навеждам и заговарям тихо, така че само тя да ме чува.

— Добре ли си? Съжалявам, ако е малко неловко.

Аманда се усмихва дръзко.

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

Обръща се и завързва учтив разговор с човека от другата й страна, като оставя двама ни с Лори да се храним в неловко мълчание един до друг. Не съм сигурен, че да доведа Аманда днес бе най-умният ми ход; тя, изглежда, се справя добре, но започвам да осъзнавам, че за мен не може да се каже същото.

— Вкусен е — обажда се Лори, като посочва към пастета с ножа си.

Кимвам.

— Как я караш?

Тя побутва салатата из чинията си.

— Работата е интересна. Занимавам се основно със статии за женското здраве, така че имам много за учене.

— Обзалагам се, че е така.

— Ами при теб?

— Супер. Работя до късно, но това ми харесва.

Лори оставя приборите си.

— Единбург изглежда прекрасен на снимките ти.

— Така е. Някой път трябва да дойдеш, ще те разведа наоколо. — Усещам как Аманда леко се напряга до мен, а от другата ми страна Лори добива колеблив вид. — Двамата с Оскар, имах предвид очевидно — добавям, за да оправя нещата. След което пак ги влошавам, като допълвам: — Ако той може да намери време.

Какво правя? Те двамата да ми гостуват е представата ми за ад на земята.

Облекчен съм, когато сервитьорите раздигат чиниите, а Лори се извинява и става от масата. Усмихвам се на сервитьорката с виното да дойде и отново да ми налее. Има само един начин, по който да се справя с подобна социално неловка ситуация.

 

 

ЛОРИ

Каква вечер само. Всеки път, когато успея да се добера до Сара за няколко минути, успяваме да се разплачем, Оскар не дойде, а приятелката на Джак е изнервящо мила, макар и да е пескетарианка. Завлякох се към тоалетната след първото ястие, за да проведа един строг разговор със самата себе си, и обясних на отражението си, че това е изборът на Джак за партньор, а той е мой приятел, така че и аз трябва да се опитам да бъда приятелка на Аманда. Всъщност сигурно й е била нужна много смелост, за да дойде днес. След това я разпитах повече за работата й и за Единбург и тя действително се оказа интересен човек.

— Лондончанка ли си всъщност, Аманда? — попитах, защото носовият й кокни акцент я определяше толкова очевидно, сякаш се бе облякла като перлена кралица^[1].

— До дъното на душата си — ухили се тя. — Въпреки че няма да познаеш, когато съм пред камерите. Героинята ми, Дейзи, е толкова шотландка, колкото са и традиционните шотландски маслени бисквити с мед от пирен, жено.

Тя безпроблемно смени акцента си с гърлен шотландски, достатъчно убедително, за да ме накара спонтанно да се разсмея.

— Еха, наистина те бива — възкликнах.

— Практиката си казва думата — сви рамене тя.

Продължи да говори и ми разказа за някои от прослушванията, на които е ходила напоследък. Никога не бях осъзнавала, че е толкова трудно да бъдеш актриса. Може би ще е подходяща за Джак. Очевидно има идея какво иска и не се страхува да работи усилено, за да го получи.

До днес всъщност не я смятах за нещо наистина важно в живота му. Но сега, след като се запознахме, ми е по-трудно да я отпиша. Не че искам; просто е стряскащо да го видя с някой като нея. Някой, който може би е свързан с бъдещето му. Просто… не знам. Това е нещо, което не мога съвсем да обясня с думи; както и никога не си представях, че животът му в Шотландия може да стане животът му завинаги. Искам да е щастлив, разбира се, просто е малко изненадващо. Това е думата. Тя ме изненада.

Усмихвам се на розовобузата сервитьорка, която се появява и поставя основното ястие пред мен.

— Благодаря, изглежда много вкусно.

Джак прави същото и докато чакаме някой да се появи със сьомгата, която приготвят набързо за Аманда, той кимва към другия край на помещението на сервитьорката с виното, за да го навести отново.

 

 

ДЖАК

Чувствам се малко зле, задето си поръчах десерт, когато Аманда е толкова строга със себе си и не си позволява захар, но е нещо с три вида шоколад и съм изпил твърде много вино, за да имам волята да откажа. Тя се извинява и става от масата, за да излезе малко на въздух, като оставя двама ни с Лори да се тъпчем.

— Аманда изглежда мила — отбелязва тя.

Кимвам.

— Добро момиче е.

Лори не изглежда толкова впечатлена от пудинга си, колкото съм аз. Хапва от крайчетата, побутва го насам-натам.

— Вече от доста време сте заедно, нали?

— От около шест месеца.

Сигурно е малко повече от това; срещнахме се на годежното парти на един приятел на приятел, има някакво застъпване между телевизията и радиото, кръговете са изненадващо малки, особено в Единбург. Тя изглеждаше, сякаш иска да е там толкова, колкото и аз, заприказвахме се и едното доведе до другото. Не очаквах да излезе нещо повече от обичайното, но тя някак се превърна в част от живота ми.

— Нещата сериозни ли са?

Спирам да ям и поглеждам Лори.

— Звучиш като майка ми.

Тя извъртя очи.

— Просто питах.

— Харесвам я доста. Знае какво иска и двамата се забавляваме заедно.

Потъваме в мълчание и аз преглъщам пудинга си с вино.

— Как е семейният живот?

Лори избутва настрани чинията с наполовина изядения си десерт и придърпва чашата с вино пред себе си.

— Добре. Понякога е изнервящо, че Оскар толкова често отсъства, но да. — Тя се засмива леко и свива рамене. — Съжалявам. Самодоволни женени.

— Те ще са следващите — сменям темата и кимвам към Сара и Люк на съседната маса.

Лори проследява погледа ми замислено.

— Съжаляваш ли, че не останахте заедно?

Не се налага да го обмислям.

— Боже, не. Погледни я. Усмивката не слиза от лицето й. Никога не е изглеждала така, докато беше с мен.

Очите на Лори са още върху Сара.

— Просто ми се искаше да живеят тук. Ще ми липсва толкова много. — Тя пресушава чашата си. — Къде е сервитьорката? Трябва ми още едно.

* * *

Мисля, че може би съм прекалил с чашка-две. Не съм пиян като талпа, но определено не съм и трезвен. Преместихме се в по-голямата зала преди известно време; тук има група, която изпълнява кавъри за купони, и както обикновено, една идея по-силно от необходимото. Пресягам се и нагласям малкото слухово апаратче, което ми сложиха, когато най-накрая се осъзнах и отидох при специалист. Не съм прекарал чак толкова дълго време в Шотландия; да се преместя там, беше правилното нещо за здравето ми: и за физическото, и за психическото.

Аманда е изчезнала навън да се обади по телефона, а Лори танцува с Люк на няколко метра от мен. Казвам „танцува“, но е по-скоро акробатика; той я подхвърля наоколо, докато тя се задъхва от смях.

— Ей, Фред Астер — провиквам се, проправяйки си път към тях, когато групата най-сетне сменя темпото с нещо по-лежерно. — Сега разбирам защо Сара е толкова влюбена.

— Тази жена е сърцето ми — отсича той категорично.

Сигурен съм, че е заради няколкото бири, които е изпил, но очите му определено се насълзяват. Стисвам ръката му; между нас винаги ще има странна връзка. Той беше първият човек на мястото на моя инцидент и въпреки че не си спомням събитията ясно, имам спомен как той коленичи до мен. А сега е със Сара и можеше да е неловко, но не е, защото е напълно очевидно, че са създадени един за друг. Не го познавам чак толкова добре, но изглежда, че е мъж на място.

— Грижи се за нея и заради нас — поръчвам. — Нещо против да ти отнема дамата?

Той завърта Лори още веднъж и я накланя върху ръката си.

— Изцяло твоя е, приятел.

Тя вдига вежди към Люк.

— Аз имам ли думата по въпроса?

Той намига и я целува по бузата.

— Извинявай, Лори; и без това трябва да отида и да видя какво прави госпожата.

Люк ми се ухилва, докато се отдалечава.

Лори стои пред мен. Очите й светят, страните й горят. Изглежда повече като едно време, щастлива и безгрижна.

— Един танц, Лу? Заради добрите стари времена.

 

 

ЛОРИ

Не знам какво да отговоря, защото искам да кажа „да“. Или по-скоро, една малка част от мен иска. По-голямата, по-разумната част, знае, че Джак е човек, до който не бива да припарвам. Особено когато съм изгубила бройката на чашите вино, които съм изпила.

— Моля те.

Оглеждам се.

— Къде е Аманда?

Той прокарва ръка през косата си и вдига рамене.

— Излезе навън да се обади по телефона. — Смръщва се. — Или за да приеме обаждане. Няма да има нищо против.

— Сигурен ли си?

Джак се засмива, сякаш му задавам тъп въпрос.

— Тя не е ревнива психарка, Лу. Знае, че ти си една от най-старите ми приятелки.

Не мога да сдържа усмивката си, защото смехът му липсваше в живота ми много дълго време. Късно е, осветлението е приглушено, а златистозелените му очи са същите, в които се взирах в една декемврийска вечер от горния етаж на автобуса на Камдън Хай стрийт. Струва ми се, че това е било преди цял живот. Заради онова момиче сега не мога да му откажа.

— Добре.

Той ме придърпва към себе си, едната му топла ръка е около кръста ми, другата държи моята.

— Не мога да повярвам, че наистина заминава — казвам. — Твърде далече е.

— Всичко ще е наред — отвръща той тихо до ухото ми. — Никъде не е твърде далече в наши дни.

— Но аз не мога да се обаждам в Австралия всеки ден, а и тя ще е толкова заета.

— Тогава от време на време се обаждай на мен — казва и поставя брадичката си върху главата ми.

Нещата не вървят по план. Дойдох тук, решена да се държа учтиво и цивилизовано с Джак, ако е тук, нито повече, нито по-малко. И все пак някак се оказа, че танцувам с него, ръката му ме гали нагоре-надолу по гръбнака и времето, изглежда, е направило нещо странно, защото не съм Лори отпреди няколко часа. Аз съм Лори отпреди седем години. О, Оскар, защо не дойде?

— Спомням си как веднъж ми разказа за момчето, с което си танцувала в училище — започва той и тих смях се надига в гърлото му. — Недей да ми чупиш носа.

Облягам лице на гърдите му и въздъхвам.

— Доста сме си споделяли през годините, нали?

— Твърде много?

Не мога да му отговоря честно, защото би трябвало да кажа: „Да, твърде много. Заемаш твърде много място в сърцето ми и не е честно спрямо съпруга ми“.

— Каза ли на Сара, че те целунах? Затова ли не дойде на сватбата ти?

Винаги съм знаела, че някой ден ще ме попита. Има много малко сериозни причини Сара да пропусне сватбата ми и вероятно е осъзнал, че не е имало никакъв спешен случай в семейството й.

— Да, но не й казах, че ти си го направил, просто, че се е случило. — Въртим се бавно под меките блестящи светлини, притиснати един към друг от раменете до бедрата. — Не можех да я излъжа в очите, когато ме попита.

— Загубих те за известно време след това. — Дъхът му стопля ухото ми. — Мразех онези моменти.

— Аз също.

Той поглежда надолу към мен и след това допира челото си в моето. В това помещение вече не съществува никой друг за мен. Той е Джак О’Мара, а аз съм Лори Джеймс, затварям очи и си спомням за нас.

— Мислиш ли, че винаги ни е било писано да се познаваме? — питам го.

В ума ми двамата с Джак се издигаме на виенското колело, с наведени назад глави, за да гледаме звездите. Може би е от виното, но стомахът ми бавно се обръща, когато той се засмива до ухото ми.

— Не знам дали наистина вярвам във всички приказки за съдбата, Лу, но винаги ще се радвам, че си в живота ми.

Джак се взира в очите ми и устата му е толкова близо, че усещам дъха му по устните си. Боли ме.

— Аз също — прошепвам. — Въпреки че присъствието ти понякога влияе зле на сърцето ми.

Трудно е да разчета погледа му. Може би съжаление?

— Недей — проронва. — Не казвай нищо повече. — Прибира косата зад ухото ми, сигурно за да го чувам по-ясно, но това, което реално постига, е, че устните му се оказват на спиращо сърцето разстояние от кожата ми. — И двамата имаме твърде много за губене.

— Знам — съгласявам се и наистина е така. Бог знае, че е така.

Самотна съм през голяма част от времето, но продължителните отсъствия на Оскар не са извинение да пресичам граници, които никога не трябва да се пресичат с венчална халка на пръста.

— Вече не сме деца — продължава Джак, палецът му описва бавни кръгове в основата на гърба ми. — Ти си жена на Оскар. Гледах те как се омъжи за него, Лори.

Опитвам се да си спомня чувствата от сватбения си ден, но предателското ми сърце ми припомня единствено речта на Джак.

— Някога мислил ли си какво би станало, ако…

Спирам, защото устните му се допират бегло до кожата под ухото ми, когато навежда глава, за да ми изшътка. Срамувам се от острото пробождане на похот, което минава през мен, от ухото чак до основата на корема ми. Оставя ме без дъх; искам го с такава сила, че чак се плаша.

— Разбира се, че съм се чудил какво би станало — отговаря ми с толкова дълбок и интимен глас, че думите му се вливат директно във вените ми. — Но ние знаем какво би станало, Лу. Веднъж го опитахме, помниш ли? Целунахме се и това влоши нещата и за двама ни.

— Разбира се, че помня — поемам си въздух.

Ще го помня до смъртта си.

Джак наглася ръцете ни, пръстите му са топли около моите.

И след това поглежда надолу към мен и очите му казват всичко, което той не може. Погледът му е впит в моя, докато бавно танцуваме, и аз безмълвно му казвам, че винаги ще го нося в сърцето си, а той безмълвно ми казва, че на друго място, в друго време щяхме да сме страшно близко до идеалната двойка.

— Ако има някакво значение — ръката му се плъзва през косата ми и палецът му ме погалва по челюстта — и защото най-накрая сме честни един с друг, ти си най-любимият ми човек на света, а онова определено беше най-невероятната целувка в целия ми живот.

Изгубена съм. В думите му, в ръцете му, в онова, което можеше да бъде.

— Бихме могли… — започвам, но не казвам нищо повече, защото и двамата знаем, че не можем.

— Недей — спира ме той. — Всички сме там, където би трябвало да бъдем.

Започвам да плача; твърде много вино, твърде много емоции, твърде голяма част от живота ми си отива тази вечер. Джак ме прегръща и притиска устните си до ухото ми.

— Не плачи — увещава ме. — Обичам те, Лори Джеймс.

Поглеждам нагоре, несигурна как да разбирам думите му, и той отклонява очи.

— Джак?

Обръщам се при звука от гласа на Аманда, която си проправя път през другите танцуващи към нас.

— Добре ли си?

Поглежда от Джак към мен с въпросително вдигнати вежди и аз бързо избърсвам мокрите си бузи.

— Съжалявам. Емоционална развалина съм. — Поемам си въздух на глътки. — Не ми обръщай внимание, от виното е. Просто съм разстроена, че Сара заминава. — Хвърлям бърз поглед на Джак, без да срещам очите му. — Извинявай за мократа риза. Прати ми сметката от химическото.

* * *

Унило влизам в апартамента и се приготвям за лягане. Като се има предвид количеството вино, което изпих, внезапно се чувствам трезва като краставичка. Премислях отново и отново нещата, които си казахме тази вечер, и съм засрамена колко лесно се срина под натиск основата на брака ми. Истината е, че твърде много години заобикалях факта, че съм влюбена в Джак. И сега осъзнах нещо неизбежно, нещо, което отдавна трябваше да съм разбрала: и за двама ни ще е по-добре да не се виждаме.

Трябва да разплета корените на Джак O’Mapa от живота си. Той е твърде голяма част от мен, както и аз от него. Проблемът с ваденето на корените на разни неща е, че понякога това направо ги убива, но трябва да поема този риск. В името на брака ми; в името на всички ни.