Джоузи Силвър
Един ден през декември (20)

29 ноември

ЛОРИ

Бях планирала да се прибера у дома няколко седмици по-рано, но все още съм в Тайланд, все още съм с Оскар.

Оскар, Оскар, Оскар. Кой би предположил? Мисля, че и двамата живеем в отричане, напълно неподготвени и нежелаещи да се върнем към света, на който принадлежим. Но кой, така или иначе, би могъл да каже, че човек трябва да принадлежи на едно място завинаги? Защо трябва да принадлежа на Англия, където всичко е сиво, объркващо и трудно? Ако хората, които обичах, не бяха там, както и ако не бях обещала на Сара, щях да остана тук, на този плаж, и да си родя дузина малки бебета, макар и не от тайландски монах. В Англия, докладва мама, дъждът се е настанил задълго, като нежелан роднина по Коледа, но тук, когато започне да вали, капките са бързи и яростни и изчезват след секунди, избутани настрана от слънцето. Не мисля, че някога ми е било по-студено, отколкото в деня, в който Джак ме целуна на една лондонска малка уличка преди почти дванайсет месеца. И не мисля, че някога ми е било по-топло, отколкото ми е тук, на Ко Липе, с Оскар. Кръвта ми е топла, костите ми са топли и кожата ми е топла.

Понякога, когато лежим по гръб на плажа, четем в хамака или заспиваме в леглото, аз се заслушвам в нежните звуци от морето, което се сблъсква с брега, и си представям, че сме корабокрушенци, захвърлени на безлюден остров, оставени да прекараме остатъка от дните си в ядене на риба, която сме уловили сами, и правене на потен секс. От време на време чуваме бученето на самолетен двигател в небето, което прилича на ливада с метличина, и вместо да пишем SOS на пясъка, се скриваме в подслона на дърветата.