Джоузи Силвър
Един ден през декември (37)

16 февруари

ЛОРИ

— Приготвих сандвичи.

Измина седмица от вечерта на партито. Откакто Оскар ми предложи, а Сара и Джак се разделиха.

Партито пожъна огромен успех, за което много помогна пуншът на Сара, разбира се. Дори Флис изпи чашка заради тоста към рожденика, след което половин час по-късно разпусна стегнатите си в кок коси и попита дали някой има цигара. Джери едва не си счупи краката от бързане да й донесе втора чаша. Нямах намерение да казвам на всички за годежа, преди да сме споделили с родителите си, но в момента, в който излязохме от спалнята, някой извика: „Знаем какво сте правили вие!“ и Оскар не можа да се сдържи. „Да. Предложение за брак!“ — викна им и всички започнаха да ръкопляскат и да ни целуват.

Сара, разбира се, беше първият човек, с когото исках да споделя. Тя се разплака; тогава реших, че това са сълзи от щастие; емоция, предизвикана от пунша. Дори фактът, че Джак си тръгна по-рано от партито, не бе достатъчен да привлече вниманието ми, вероятно защото бях твърде потопена в собствения си малък щастлив балон, за да осъзная унищожението, което се бе случило в градината. Сара също героично не спомена нищо за това, че тя самата има голяма и съкрушителна новина. Всъщност тя изобщо не ми каза. Разбрах от Джак. Обади ми се вчера, за да провери как е Сара, защото не отговаряла на обажданията му, и когато попитах защо, му се наложи да ми обясни. Изчаках я да излезе от работа, доведох я у дома и сега е тук, сгушена на дивана ни под едно одеяло.

— Специалитетът на Деланси стрийт — казвам и й подавам чинията със сандвичи, докато се пъхам под одеялото до нея.

Оскар тактично се изнесе за уикенда, като ни остави насаме да гледаме малоумни филми, да пием тонизиращо червено вино и да говорим, ако тя пожелае. Вчера, когато излезе от работа, Сара изглеждаше, сякаш не е яла почти нищо от цяла седмица; приличаше на призрак.

— Отдавна не сме си правили такива.

— От години — съгласявам се. Права е. Всичките ни срещи в Лондон се състояха набързо в някой изискан ресторант или коктейлбар. Липсват ми уютните ни вечери у дома. — Обаче не съм забравила как да ги приготвям.

Тя отваря един от сандвичите и поглежда вътре.

— Спомнила си си за майонезата — проронва тихичко. Ще ми се да вземе един и да започне да се храни. — Джак така и никога не ги хареса. Не е почитател на синьото сирене.

Кимвам, без да съм сигурна какво да кажа, защото съм страшно бясна на Джак О’Мара. Той не се справи добре с обяснението за случилото се помежду им, само спомена нещо за осъзнаването, че почти достатъчно не е достатъчно и че двамата си подхождали на деветдесет процента. Аз вероятно реагирах по-остро, отколкото трябваше; казах, че да се стремиш към сто процента е нереалистично; опасен и детински експеримент, който е силно вероятно да завърши с това да си останеш сам за цял живот. Сара все още не ми е обяснила какво точно се е случило, но се опитвам да й дам време, за да ми каже, когато тя прецени.

— Така ще има повече за нас.

Вземам чинията от ръцете й, но я задържам пред нея, за да може да си вземе сандвич, преди и аз да направя същото и да оставя чинията на дивана до себе си. Тя ми хвърля един „не си мисли, че не знам какво правиш“ поглед.

— Няма да спра да се храня и да излинея — обяснява ми, въпреки че не отхапва от сандвича. — Не е нужно да се тревожиш за мен.

— Осъзнаваш, че това е едно от най-тъпите неща, които някога си изричала, нали?

Отхапвам и кимвам към нейния сандвич, че трябва да последва примера ми. Тя превърта очи като тийнейджърка, но все пак ми угажда и гризва малка хапка.

— Ето. Доволна ли си?

Въздъхвам и се отказвам от сандвичите в полза на виното. Алкохолът и без това е много по-полезен от сиренето в подобна ситуация.

— Най-добре ще е да поговориш с Джак. Или поне да му пишеш — подхвърлям, защото през последния час той обстрелва телефона ми с безброй съобщения, за да провери как е тя. — Казах му, че сме заедно. Той се тревожи за теб.

— Не знам какво да му кажа. — Сара отпуска глава назад върху дивана и затъква одеялото под мишниците си, сякаш е в леглото. Като се има предвид, че диваните на Оскар са от наклонения тип и ние сме почти максимално облегнати, то си е горе-долу така. — Повече от три години заедно и нямам представа какво да кажа.

— Не е нужно да говориш с него. Просто му напиши есемес. Успокой го, че си добре.

Обаче осъзнавам, че все още не знам пълната история; Джак може би заслужава да се гърчи.

— Ще го направя — отвръща тя. — По-късно.

Въздъхва, след това ме пита как е изглеждал.

— Притеснен? — предполагам. — Не ми обясни кой знае какво, вероятно е решил, че това зависи от теб.

— Не искам да се чувстваш между чука и наковалнята, Лу. Не е необходимо и ти да го изтриваш от живота си.

Иронията на думите й не ми убягва. Намирам се между чука и наковалнята на Джак и Сара от години.

— Ти ще го изтриеш ли от своя?

Тя започва да дърпа един стърчащ от одеялото конец.

— Мисля, че ще трябва. Поне за известно време. Не знам как да бъда с него и да сме нещо различно от „нас двамата“, разбираш ли ме? Изглежда, съм прекарала последните дванайсет месеца в негодувание към него поради една или друга причина и сега, когато това вече не ми се налага, не знам как да продължа.

— Дванайсет месеца са много време, през което да си нещастен — казвам аз, изненадана, че тя се е чувствала така цяла година, без да забележа.

Имам предвид, знаех, че и двамата бяха заети и под стрес още преди инцидента с Джак и че той понякога се държеше като тъпак, но не преминават ли всички двойки през тежки периоди? Чувствам се като лоша приятелка, която се носи наоколо в собствения си любовен мехур, без да забелязва нищо друго.

— В главата си го винях за всичко, което тръгна накриво, Лу. За факта, че прекарвахме все по-малко и по-малко време заедно, за това колко се бяхме отдалечили или може би ни беше отдалечил различният ни начин на живот. Инцидентът трябваше да е сигнал да осъзнаем нещата, но всъщност само ги влоши още повече. А след това го винях и за това, че се самосъжалява, вместо да се стегне и да си стъпи на краката. — Тя изглежда толкова унила. — Беше по-лесно, отколкото да обвинявам себе си, предполагам. Но и аз рядко бях наоколо. Иска ми се да се бях опитала по-настоятелно да поговоря с него.

Осъзнавам, че самата аз съм стоварила цялата вина на раменете на Джак, след като се обади; той не каза нищо, за да намекне, че раздялата по някакъв начин е избор на Сара. Знам, разбира се, че тези неща никога не са само черни или бели, но Джак ме остави с впечатлението, че той е прекратил всичко, защото тя не се е вписала в неговите митични сто процента. Едновременно съм облекчена и обезпокоена да разбера, че нещата не са точно такива.

— Мисля, че в момента няма нужда да говорим за вина — въздъхвам. — Просто трябва да се грижиш за себе си, да си сигурна, че си добре.

— Вече ми липсва.

Кимвам и преглъщам, защото и на мен ми липсва. Странно е, защото напоследък не го виждам много често, но винаги е бил там, на заден план. Сара и Джак. Джак и Сара. Станало е част от речника ми, в началото го правех насила, в края беше неизбежно. А сега е само Сара или Джак. Идеята, че той ще се отдалечава, когато вече не са заедно, ме натъжава повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Може би след известно време и двамата ще се почувствате по друг начин? Може би просто ви трябва малка почивка? — казвам и се чувствам като дете, чиито родители се развеждат.

Тя се усмихва половинчато, отсъстващо, сякаш знае, че е нереално.

— Няма да стане. Или поне при мен няма. — Разклаща виното в чашата си, преди да отпие. — Знаеш ли откъде знам?

Поклащам глава.

— Не.

— Защото има частица от мен, която е облекчена. — Сара не изглежда облекчена. Изглежда по-окаяна, отколкото някога съм я виждала. — Не ме разбирай погрешно, имам чувството, че някой буквално е изтръгнал сърцето от гърдите ми. Дори не знам как се живее без Джак, но в мен е и това парченце… — тя прекъсва и поглежда ръцете си, — това парченце, което се чувства облекчено. Облекчено, понеже да си влюбен в Джак винаги е било, в по-малка или по-голяма степен, ужасно трудна работа.

Не знам какво да кажа, така че просто я оставям да говори.

— О, той е толкова добър и, господи, изглежда страхотно, но когато се замисля, цялата ни връзка се крепеше на милион малки компромиси, негови или мои, така че различията ни не бяха достатъчно големи, за да ни разделят. Беше непрекъснато усилие и не знам дали любовта трябва да се усеща така, разбираш ли? Нямам предвид да правиш усилие за човека до теб… Имам предвид да правиш усилие да си някой мъничко по-различен от този, който си. Гледам теб и Оскар заедно и изглежда, че и на двама ви, ви идва отвътре, сякаш не трябва да се стараете, защото просто си пасвате.

В този момент разбирам, че няма връщане за Джак и Сара. Никога не съм осъзнавала… те правеха любовта им да изглежда толкова лесна. И безмълвно съм съкрушена; най-вече за тях, но и за себе си. Имам чувството, че част от живота ми се откъсва от мен и се понася надалече.

— Какво мога да направя? — питам я.

Очите й се изпълват със сълзи.

— Не знам.

Изчаквам и я оставям да се наплаче върху рамото ми, като галя косата й.

— М-можеш да н-направиш едно нещо.

— Да, всичко.

Отчаяно искам да направя нещо; мразя това чувство на безсилие.

— Ще му бъдеш ли все още приятелка, Лу? Моля те! Страх ме е, че отново ще се откъсне от всички.

— Разбира се — отговарям. — Ти си най-добрата ми приятелка, но ме е грижа и за него. Ще го наглеждам. Ако това искаш.

Обгръщам я с ръце, а тя отпуска глава на рамото ми. Чувам как дишането й се забавя, докато заспива. Когато и аз затварям очи, си спомням първия ден, в който срещнах Сара, и първия път, в който срещнах Джак, и колко оплетени и сложни са станали животите ни през годините. Ние сме триъгълник, но страните ни непрекъснато променят дължината си. Нищо никога не е било съвсем равно. Може би е време да се научим как да стоим самостоятелно, вместо да се подпираме един на друг.