Джоузи Силвър
Един ден през декември (67)

5 юни

ЛОРИ

— Живееш в рая.

Сара и аз седим пред едно кафене, което гледа към невероятно белите пясъци на плажа Котесло. Тук е зима, но все пак е милион пъти по-слънчево от сивото небе, което оставих зад себе си преди две седмици. Прекарали сме две прекрасни седмици, в които да наваксаме. Скайп върши работа, но не е същото като да си в една стая или на един и същи плаж, или да се смеете заедно на някой филм. Преди няколко дни си направихме церемония и пресъздадохме тематичния си сандвич от Деланси стрийт. Люк го обяви за отвратителен, но ние качихме крака на дивана и се насладихме на момента. Не мисля, че някоя от нас би направила този сандвич, ако другата не е там, целият смисъл в него е в това, че си е наш. Запълваме приятелството си с нови спомени и аз обожавам всяка минута, която прекарвам тук.

— Ела да живееш тук. Можем да бъдем съседи.

Засмивам се леко. Казала е същото повече от десет пъти, откакто пристигнах.

— Добре. Ще се обадя в работата и ще им кажа, че изобщо няма да се върна.

— Виж ни само как наближаваме трийсетте — възкликва Сара.

Тя седи на сянка и пие някакъв здравословен сок поради факта, че е бременна в четвъртия месец. Двамата с Люк са отложили плановете си за сватбата за известно време, за да могат да посрещнат бебето. При тях всичко е толкова лесно, неразделни са в прекрасната си къща на плажа, с широко отворени към света врати и прозорци.

В мен винаги е имало частица, която й завижда, но знам, че животът не й е подарил всички тези хубави неща — тя сама се пребори за тях. Беше достатъчно смела, за да поема рискове, винаги е била.

— Знам, че мислиш, че се шегувам, но какво те задържа там?

Пийвам от шампанското, което Сара настоя да си поръчам. „Има рожден ден — беше първото, което каза на сервитьорката, когато пристигнахме. — Дайте й от хубавото.“

— Представи си реакцията на майка ми, ако й съобщя, че напускам Англия?

Сара кимва, с лице към океана.

— Ще свикне. Всички го правят. А и тя има брат ти и неговото семейство. — Смуква още малко от зелената гадост през сламката и прави гримаса. — Какво друго те задържа там?

— Ами като за начало, работата ми — отговарям.

— Която можеш да вършиш от всякъде — контрира ме тя.

Отказах се от писането на статии на здравна тематика преди няколко месеца. Иронично е, но се върнах към любимата си работа с колонката за съвети. Само че този път по-скоро ми пишат възрастни с проблеми вместо тийнейджърки, очевидно съм квалифицирана да раздавам съвети по въпросите, които са от значение в днешно време. Развод, мъка, любов, загуба. Преживяла съм ги и имам чекмедже, пълно с тениски, за да го докажа. Оказа се, че съм толкова популярна сред читателите, че ме помолиха да направя нещо подобно за едно от списанията, които излизат всяка неделя. И аз съм изненадана, колкото и всички останали. Наскоро се завърнах и към ученето — степен по психология, за да задълбочи разбирането ми за човешките отношения, — поне така го описах, когато убеждавах шефа ми да ми помогне с финансирането скоро след като започнах работа там. Обожавам тези неща — усърдието на ученето, организацията, дори канцеларските материали. Не е посока, в която някога съм си представяла, че ще поема, но всичко е наред. Животът е такъв, нали? Пренасочва те, както си минава. Но Сара е права, бих могла да работя и уча от всякъде, трябва ми само лаптоп и връзка към интернет.

Бих ли могла да живея тук? Поглеждам към Сара, с червената й шапка за слънце с широка периферия и бляскавите й слънчеви очила, и виждам предимствата.

— Тук е прекрасно, Cap, но това е твоето място в света, не моето.

— Къде е твоето? — пита ме. — Защото ще ти кажа какво мисля. Твоето място не е някъде. А е някой. Аз съм тук, защото Люк е тук. Ти щеше да заминеш за Брюксел, ако Оскар беше твоето място.

Кимвам, а тя побутва очилата нагоре по носа си.

Сега, когато с Оскар сме разделени от известно време, започвам да разбирам, че нямахме това, което ни трябваше, за да останем заедно цял живот. За известно време мислех, че го имаме, той беше сигурно и спокойно убежище в бурята на живота ми, но накрая се оказа, че няма да си пасваме завинаги. Просто бяхме твърде различни. Уверена съм, че понякога това няма значение. Ако любовта е достатъчно силна, противоположностите се привличат, както казват. Може би просто не се обичахме достатъчно? Но тази мисъл не ми харесва. Предпочитам да си мисля, че имахме нещо чудесно за известно време и че не трябва да съжаляваме за нищо от моментите, които си подарихме един на друг.

Никога не го виждам, не се сблъсквам с него в барове, нито го забелязвам да ходи по улицата, това е положителният страничен ефект от факта, че живеем в различни държави. Не че прекарвам времето си по баровете. Изглежда, съм изпаднала в летаргия.

Той изпрати по пощата картината ни в дома на майка ми по Коледа. В придружаващата бележка пишеше, че му е трудно да бъде край нея. Не знам какво ще я правя, имам чувството, че нямам права над нея. Гледах я дълго време, след като пристигна. Лежах на леглото, в което спях като дете, и мислех за всички моменти, които доведоха до тук. Детството ми с мама и татко, Даръл и Джини. Училището и гаджетата от гимназията. Деланси стрийт. Сара. Вторият етаж на претъпкания автобус. Целувката в снега. Плажът в Тайланд. Предложението пред същата тази картина. Прекрасната ни сватба.

Надявам се, че Оскар е добре. Странно е, но никога не престава да те е грижа за някого, дори вече да не искаш да бъдеш с него. Мисля, че винаги ще го обичам малко. А и е трудно да не се чувстваш донякъде като провал, след като вече си част от статистиката за разводите.

Изглежда неизбежно, че рано или късно, Кресида ще заеме мястото ми. Обзалагам се, че проклетата му майка така и не е свалила онази тяхна снимка от пианото.

— Мисля, че знаеш къде е мястото ти, Лу.

Сара и аз се споглеждаме, но после не казваме нищо повече, защото Люк се появява откъм плажа и се пльосва на свободния стол до нас.

— Добре изглеждате, дами — ухилва се той. — Какво пропуснах?