Джоузи Силвър
Един ден през декември (47)

12 октомври

ЛОРИ

— Честит рожден ден, скъпи Томас! Честит рожден ден!

Всички ръкопляскаме, а бебето се хили като доволна откачалка.

— Не мога да повярвам, че вече е на годинка — казвам, докато го друсам на крака си, както видях, че правеше Ана през по-голямата част от уикенда.

Снаха ми е напълно отдадена на майчинството, никой досега не я е виждал без кърпата на рамото й или кенгуруто, закрепено на кръста й, тя е в готовност закръгленото малко дупенце на Том да се озове върху тях. Ще му го призная; супер сладък е. С руси къдрици и пухкави ръчички и крачета, с няколко малки бели долни зъбчета и бузки като прасковки. За някой толкова малък, той напълно е завладял уикенда; всичко се върти около това да е подходящо за бебета.

— Отива ти, Лори.

— Не казвай нищо повече — стрелвам предупредителен поглед към майка ми.

Тя свива рамене и се засмива.

— Само си мислех…

Каквото си мислят и всички останали, довършвам наум, но не го изричам на глас. Кога можем да очакваме да чуем тропота на малки краченца е, общо взето, първото нещо, което повечето хора ни питат сега, когато вече сме женени, с видното изключение на Люсил, която вероятно пада на колене до леглото си всяка вечер и се моли да съм безплодна. 2014-а е, не 1420-а, искам да изкрещя, когато поредният колега ме попита дали мислим за деца. Ами ако искам първо кариера?

Даръл слага ръка на раменете ми с добре дошла солидарност и моментално бебето започва да нервничи и иска да стигне до татко си.

— Отлагай колкото е възможно по-дълго, сестричке. Животът ти никога повече няма да е същият след това.

Доволна съм, че Оскар вече си е тръгнал към къщи, като така е избегнал целия този разговор. Той си тръгна от партито по-рано, защото лети за Брюксел тази вечер като подготовка за удължен петдневен престой; на средата на важни преговори за поглъщане са и трябва да е там, за да следи нещата. Не съм си позволила да го разпитвам дали Кресида ще е там по това време, или не; той ми е дал дума, че няма за какво да се притеснявам по отношение на нея, и аз избирам чистосърдечно да му вярвам. Беше прав, все пак знаех, че Кресида работи в същата компания, просто не знаех, че работят в такава близост един до друг. Но Оскар ме уверява, че досега не е било така, точно до седмицата, преди Люсил да ме посети и да ми грачи за това. Слава богу, не съм от ревнивите и той никога не ми е давал причина да смятам, че все още таи някакви чувства към нея. Трябва да работят заедно, случва се. Трябва да работят заедно в чужда страна, за да сме честни, това сигурно се случва по-рядко, но аз имам доверие на Оскар и това е. Така че, при положение че той е на път за Брюксел, аз съм решила да остана с нашите до утре следобед. Правя всичко възможно да се придържам към новогодишните си обещания, поне що се отнася до тях, ако не и в частта за Люсил.

Ужасно ли е да кажа, че се чувствам малко по-спокойна, откакто му помахах за довиждане? Той никога не е изричал друго, освен похвали за родителите ми и въпреки това винаги се чувствам леко неловко, когато сме всички заедно, сякаш, ако мен ме нямаше, щяха да са трима непознати в една стая. Прекарах част от пътуването ни с влак, като се правех на заспала, а всъщност си съставях малък списък с теми, за които можем да говорим. Празниците, работата (повече моята, отколкото неговата, по очевидни причини), новият цвят, в който ще боядисаме банята, такива неща. Не се бях сетила за бебето Том, разбира се. В разговора не може да настъпи затишие, когато наоколо има бебе, така че, общо взето, беше приятен семеен уикенд. Откривам, че почти не ми се иска да се прибирам в Лондон утре, обратно в самотния ни тих апартамент.

— Отнеси това на баща ти, ако обичаш, скъпа. — Мама ми подава чаша чай и извърта очи. — Той е в кабинета и гледа футбол.

Татко е върл фен на „Астън Вила“; ако те са на екрана, той гледа, дори на рождения ден на внука си очевидно. Вземам чашата и се изнизвам надолу по коридора, доволна, че имам извинение да се измъкна от разговора „кога Лори ще си роди бебе“. Отговорът е: когато и ако Лори е готова.

— Татко? — Побутвам вратата на кабинета, изненадана, че не иска да се отвори. Не може да е заключена; дори няма ключалка. Бутам я отново. Нещо се е заклещило зад нея. — Татко? — извиквам отново.

Сърцето ми започва да препуска, когато той не отговаря. В паника, бутам вратата с рамо, като разплисквам чай по новия бежов килим на мама и този път тя се отваря с няколко сантиметра. След това всичко сякаш спира и чувам някой, който звучи като мен, но не е възможно да съм аз, да вика за помощ отново и отново.

 

 

ЛОРИ

— Дадох й нещо, което ще й помогне да заспи, изтощена е.

Опитвам да се усмихна на доктора, когато той слиза долу, но лицето ми отказва.

— Благодаря ви.

Доктор Фрийман живее срещу нашите и през годините е влизал в къщата ни и по социални, и по медицински причини. Коледни партита, счупени кости. Дойде на секундата, когато Даръл потропа на входната му врата вчера, викайки за помощ, и сега отново е тук, за да провери как са нещата.

— Толкова съжалявам, Лори. — Той стисва рамото ми. — Ако мога да направя нещо, просто вдигни телефона, независимо дали е ден, или нощ.

Даръл го изпраща и след това сядаме заедно на масата в трапезарията в твърде тихата къща на родителите ни. Ана е отнесла бебето вкъщи, а Оскар не може да се прибере от Брюксел поне до утре следобед. Той се чувства отчаян от това, но за да сме честни, няма нищо, което той или някой друг може да каже или направи.

Баща ми почина вчера. В едната минута беше тук, а след това го нямаше, без никой до себе си, който да му държи ръката или да го целуне за сбогом. Измъчва ме мисълта, че може би можехме да направим нещо, за да му помогнем, ако просто бяхме с него. Ако Даръл или аз бяхме отделили от времето си да изгледаме мача с него, както правехме, когато бяхме деца, въпреки че никой от нас не си пада особено по футбола. Ако мама му беше направила чая десет минути по-рано. Ако, ако, ако. Екипът от линейката, който пристигна и го обяви за мъртъв, направи всичко възможно да ни убеди, че не е така, че има всички белези за масивен инфаркт и е щял да си замине при всички положения. Но ако ни е извикал и никой и не го е чул? Даръл побутва кърпичките към мен и осъзнавам, че отново плача. Не мисля, че днес съм спирала. Не казват ли, че хората са седемдесет процента вода или нещо също толкова откачено? Сигурно е вярно, защото от мен се излива вода като от незатворено кранче в изоставена къща.

— Трябва да организираме погребението — гласът на Даръл звучи кухо.

— Не знам как — казвам.

Той стиска ръката ми, докато кокалчетата му побеляват.

— Аз също, но ще се справим, аз и ти. Мама се нуждае от нас.

Кимвам, като все още роня сълзи. Прав е, разбира се; мама е съсипана, няма начин да успее да направи каквото и да е. Никога няма да забравя, до края на живота си, гледката как тя се влачи на колене, за да стигне до татко. Дойде тичайки, паникьосана, веднага щом извиках, сякаш някакво шесто чувство я бе предупредило, че любовта на живота й е в опасност. Те са заедно, откакто са били на по петнайсет години. Все още я чувам: как пищеше и викаше името му, когато не успя да го повдигне, дълбокото скръбно ридание, когато от Спешната помощ записаха часа на смъртта му и нежно я преместиха от тялото му. И след това нищо. Тя едва говори, не иска да яде, не е спала. Сякаш е изключила, сякаш не може да е тук сега, когато той не е. Доктор Фрийман каза, че е нормално да се държи така, че всички реагират различно и просто да й дадем време. Но наистина не знам дали някога ще го преживее. Дали някой от нас ще го преживее.

— Ще отидем утре — решава Даръл. — Ана ще дойде и ще седи при мама.

— Добре.

Потъваме отново в мълчание в безупречната тиха стая. Това е къщата, в която сме израснали, и това е стаята, в която винаги вечеряхме заедно, винаги на същите места около масата. Семейството ни от петима едва преживя да се превърне в семейство от четирима, след като Джини почина; винаги имаше празен стол. Поглеждам към празния стол на баща си сега, отново плачейки. Не мога да измисля как ще продължим като семейство от трима. Твърде малко сме.

 

 

ДЖАК

— Който и да си, разкарай се.

Не го прави, така че пускам ръка от леглото и опипвам пода наоколо за телефона си. Хората знаят много добре, че работя нощем, могат да ме чуят по радиото, по дяволите, така че един бог знае защо някой държи да ми звъни преди обед. Пръстите ми се сключват върху телефона ми точно когато спира да звъни; типично. Вдигам го близо до лицето си и присвивам очи към него, главата ми вече е обратно на възглавницата. Пропуснато обаждане от Лори. Мамка му. Поглеждам нежния гол гръб на Аманда, обърнат към мен, и обмислям дали е нетактично да се обаждам на Лори, докато гаджето ми спи до мен. Преценявам, че сигурно е, така че се отказвам. Не може да е чак толкова спешно.

— Кой беше?

Аманда се обръща към мен, цялата медена кожа, сини очи и щръкнали зърна. Все още сме във фазата „чукаме се като зайци“ на връзката ни и гледката на равномерно почернялото й тяло причинява странни неща на мозъка ми.

— Грешен номер.

Навеждам се и затварям устни около едното й зърно, а зад мен, на шкафчето, телефонът ми шумно вибрира, за да покаже, че има ново съобщение. Лори не се обажда често. Обичайно напоследък си пишем имейли или по някое изречение във фейсбук от време на време като цивилизовани възрастни. Ако е оставила съобщение, сигурно иска нещо конкретно.

— Мамка му, извинявай. — Претъркулвам се и вземам телефона си. — По-добре да видя за какво става дума. Задръж си мисълта.

Тя ме гледа лениво, а аз пускам изслушването и докато автоматизираният глас ми казва, че имам едно ново съобщение, Аманда плъзва ръката си под завивката и надолу по корема ми. Боже, добра е. Затварям очи, останал без дъх, когато съобщението започва. Почти съм забравил кой ми се обажда.

— Здрасти, Джак. Аз съм. Лори. — Искам да кажа на Аманда да спре, защото изведнъж започвам да се чувствам ужасно неловко да слушам тихия глас на Лори, докато ръката на друга жена е около члена ми. — Исках да говоря с теб. Да чуя гласа ти.

Боже, имам чувството, че халюцинирам. Дори и сега понякога все още сънувам Лори и често сънищата са точно такива. Тя ми се обажда, иска ме, има нужда от мен. Твърд съм като камък.

— Съжалявам, че ти се обаждам, когато сигурно спиш. Просто баща ми почина вчера. Мислех си, че може би ще можеш да говориш.

Някъде по средата на изречението, което слушам, осъзнавам, че тя плаче, и отблъсквам Аманда от себе си. Рязко се изправям в леглото. Бащата на Лори е починал. По дяволите, дръж се, Лу. Препъвайки се, ставам от леглото, навличам дънките си, започвам да натискам бутоните на телефона и измърморвам извинение към Аманда. Заключвам се в банята и сядам върху капака на тоалетната чиния, за да мога да говоря с Лори, без да ме слушат. Тя вдига на третото позвъняване.

— Лу, току-що получих съобщението ти.

— Джак.

Не успява да каже нищо повече, преди да избухне в ридания, твърде силни, за да говори, така че аз започвам да говоря вместо нея.

— Ей, ей, ей. — Говоря колкото мога по-меко. — Знам, мила, знам. — От цялото си сърце ми се иска да мога да я прегърна. — Всичко е наред, Лори, всичко ще се оправи, скъпа. — Затварям очи, защото мъката й е толкова разтърсваща, че ме боли да я слушам. — Иска ми се да бях при теб — прошепвам. — Обгръщам те плътно с ръце. Усещаш ли ме, Лу? — Звукът от плача на Лори е най-ужасното нещо на света. — Галя косата ти и те държа, и ти казвам, че всичко ще е наред — продължавам тихо, докато хълцането й се забавя. — Казвам ти, че съм до теб и съм тук.

— Иска ми се наистина да беше — отговаря тя след малко, дрезгаво.

— Мога да бъда. Ще хвана следващия влак.

Лори въздиша, гласът й най-накрая се поуспокоява.

— Не, добре съм, честно. Даръл е тук и мама, разбира се, а и Оскар трябва да пристигне утре вечер.

Оскар би трябвало да е там сега, мисля си, но не го казвам.

— Не знам какво се предполага да направя — признава тя. — Не знам какво да правя, Джак.

— Лу, няма нищо, което да можеш да направиш. Повярвай ми, аз знам.

— Знам, че знаеш — отвръща меко тя.

— Няма нужда да бързаш или да правиш каквото и да е днес — подхващам, защото си спомням онези тъмни, трудни дни твърде добре. — Ще бъде объркващо, просто прави каквото ти се струва правилно. Не се упреквай за това, че плачеш твърде много, или за това, че не плачеш, когато си мислиш, че трябва, нито за това, че не знаеш как да помогнеш на майка си. Просто живей, Лори. Това е всичко, което можеш да направиш в момента. Дръж се, разбра ли? Изчакай Оскар да дойде и да се оправи с официалните неща, нека се свърже с правилните хора вместо теб. Повярвай ми, той ще е доволен, ако може да помогне с нещо реално.

— Добре.

Звучи облекчена, сякаш просто има нужда от някой, който да я преведе през това. Как ми се ще този някой да бях аз.