Джоузи Силвър
Един ден през декември (29)

10 август

ЛОРИ

— Не се опитвай да се движиш, ще извикам сестрата.

Поглеждам през рамо за помощ, докато Джак се бори да се изправи в леглото, въпреки че старшата сестра категорично му е казала да натисне бутона, ако му трябва нещо.

— По дяволите, Лу, стига си се шашкала. Мога да се справя.

Нямаше да върти такива номера, ако Сара беше тук; тя щеше да му срита жалкия задник. Днес просто си пробва късмета, понеже е петък и аз излязох по-рано от работа, за да го посетя сама. Той дойде в съзнание преди няколко дни и докторите успяха, слава богу, да потвърдят, че няма дълготрайни мозъчни увреждания, въпреки че все още правят тестове, защото Джак има проблем с чуването от едната страна. Оттогава стана ясно, че той е пациентът от ада. Стремежът му към независимост по принцип е едно от по-добрите му качества, но отказът му да търси помощ е на ръба на опасното в неговото състояние. Носи катетър, а с ръката му е свързана тръбичка, през която му вливат обезболяващи; всеки път, когато се изсили и се опита да свърши нещо сам, задейства яростна серия аларми и високочестотен вой, които карат сестрите да пристигат тичешком.

Сядам, когато сестрата на смяна пристига с гневна крачка през отделението и бързо го наглася върху възглавниците.

— Красивото ти личице почва да ми лази по нервите, О’Мара — казва тя по онзи нетърпящ глупости маниер, който е присъщ на опитния медицински персонал.

Той се ухилва извинително.

— Благодаря ти, Ева. Извинявай. Мога ли да ти предложа грозде?

Джак кимва към кошницата с плодове до него, подарък от колегите му.

— Имаш ли представа колко често ми предлагат грозде тук? — поглежда го над очилата си жената. — Ако искаш да направиш нещо за мен, просто натисни звънеца следващия път, когато ти трябва помощ.

Тя излиза и ни оставя отново сами. Аз седя в един от онези идеално чисти фотьойли от изкуствена кожа до леглото на Джак в ъгъла на отделение с шест легла, повечето заети от по-възрастни мъже. Сега са следобедните часове за посещение, въпреки че няма как човек да познае, ако съди по факта, че повечето от тях дремят в пижамите си върху намачканите си бели чаршафи без никакви роднини наоколо. Прозорецът зад мен е вдигнат възможно най-високо и по някои от нощните шкафчета бръмчат вентилатори, но въпреки това човек едва успява да си поеме въздух.

— Много е горещо днес — отбелязвам.

Погрижила съм се да седна от страната, от която той все още може да чува нормално.

Джак въздъхва.

— Дотам ли е стигнало приятелството ни? Паднали сме толкова ниско, че да си говорим за времето?

— За какво друго искаш да си говорим?

Той свива здравото си рамо, след което трепва.

— Работата ти е да даваш съвети. Кажи ми за какво се притеснява днешната младеж.

Свалям ластик за коса от китката си и събирам косата си на конска опашка.

— Добре. Ами основно ми пишат момичета, така че получавам доста въпроси, свързани с менструацията.

Джак извърта очи.

— Какво друго?

— Пъпки. Имат доста проблеми с пъпките. Миналата седмица някой ме попита дали кучешката слюнка помага при акне.

Джак се ободрява от този абсурд.

— Ти какво отговори?

— Че котешката е по-добра.

— Не си го направила.

— Разбира се, че не съм, по дяволите.

— А трябваше.

Наливам му чаша вода с лед от каната, която един санитар току-що е оставил на шкафчето му, и бодвам нова сламка в нея.

— Ето, пийни си.

За него е трудно да вдигне чашата с едно счупено рамо и с прикачената към другата му ръка тръбичка, така че аз му я държа, докато смуче от сламката.

— Благодаря — казва и отпуска глава на възглавницата, затваря очи с изпуфтяване, изнервен от усилието и факта, че трябва да моли за помощ за нещо толкова елементарно като пиенето на вода. — Разкажи ми още.

Замислям се за нещо, което може да го разнообрази.

— О, сещам се. Едно момче ми писа преди няколко седмици, защото момичето, по което е лудо, се мести в Ирландия. Той е на петнайсет, а тя е от строго католическо семейство, което не одобрява връзката им. Искаше съвет за това на колко трябва да стане, за да може законно да се премести там самичък.

— Младите мечти на любовта — промърморва Джак, очите му все още са затворени. — Какво му каза?

Поглеждам към твърде бледото му лице, ясно изразените вдлъбнатини по страните му. Никога не е имал грам излишна мазнина и цената, която е платил за почти цяла седмица без твърда храна, е очевидна.

— Казах, че знам колко може да е болезнено да пуснеш някой, когото смяташ, че обичаш, да си замине, но не смятам, че на света има по един-единствен човек за всеки от нас. Твърде е нереално, твърде ограничаващо. Казах, че трябва да си даде малко време и да види как се чувства и че вероятно ще установи, че ще спре да мисли за нея толкова много, защото просто така става, особено когато си на петнайсет. Казах му, че идва момент, в който трябва да избереш да си щастлив, защото да си тъжен твърде дълго е изтощително. И че един ден ще погледнеш назад и няма да успееш да си спомниш какво точно си обичал в този човек.

Джак кима със затворени очи.

— Но също така казах, че понякога, много рядко, хората могат да се върнат в живота ти. И ако това се случи, трябва да ги държиш близо до себе си завинаги.

Замлъквам. Той спи. Надявам се да сънува хубави неща.