Джоузи Силвър
Един ден през декември (63)

19 октомври

ЛОРИ

Само новак в живота като необвързан би си резервирал пакетна почивка в Майорка по време на ученическата ваканция между сроковете. Вместо да се разхождам боса по пусти плажове, съм се превърнала в безплатна бавачка на групичка зле възпитани деца, чиито родители са твърде изтощени или мързеливи, за да се грижат за тях сами. Вече не смея да погледна никого в очите, за да не ме помолят да наглеждам само за пет минутки малката Астрид или Тоби, или Боден. Не, не искам да подържа детето им. Не искам да слушам за училищни такси или хранителни алергии. И определено не искам да призная, че да, имам съпруг (технически погледнато), но не, той не е тук на почивка с мен. Всички ще си помислят, че ми е поникнало трето око или нещо подобно. Единственото безопасно място, изглежда, е барът на хотела.

— Нещо против да седна тук?

Поглеждам жената, която се мотае около празния стол до мен на бара. По-възрастна е от мен, предполагам, към средата на четиридесетте, и има онзи добре поддържал вид — от перфектно нанесеното коралово червило до елегантната й диамантена гривна.

— Заповядайте — казвам, като ми се иска просто да се бях качила в стаята си, за да почета след вечеря.

Тя си поръчва чаша вино, после поглежда към мен и почти празната ми чаша.

— Още едно?

Хотелът е ол инклузив, така че това едва ли е офертата на века. Усмихвам се.

— Защо не? Дайте ми най-абсурдния коктейл от менюто, моля.

Новата ми съседка ме поглежда с нови очи.

— Забравете виното. И аз искам едно от това, което тя си поръча.

Барманът кимва, сякаш това се случва доста често. Сигурно е така.

— Ванеса — представя се жената, въпреки че не съм я попитала.

Акцентът й издава, че е от север. Нюкасъл, мисля.

— Лори.

— Сама ли си?

По навик завъртам халката на пръста си.

— Да.

Прекъсваме, когато барманът поставя пред нас две високи чаши, пълни с ярки синьо-зелени коктейли. Жената до мен поглежда към тях, след което поклаща глава тъжно.

— Нещо им липсва.

Накланям глава настрани.

— Мисля, че си права. Трябва да ги разкрасим.

Барманът ни обръща гръб с въздишка и се връща с коктейлни чадърчета и сламки, украсени с папагалчета, много приличащи на онези нагънати хартиени коледни декорации, които събираш около оста им, за да направиш камбанка. Само че тези са… ами папагали.

— Така вече е по-добре — отбелязвам, когато той е набутал толкова много неща в чашите ни, че вече почти не е останало място, от което да отпием.

— Как мислиш, че се нарича? — пита дружката ми за по чашка.

Взираме се в напитките.

— Секс на нападнатия от папагали плаж? — предполагам.

Тя обмисля предложението ми, след което сбърчва нос.

— Не е зле. Макар че аз вероятно бих заложила на нещо по-близо до „Недей ме пита за любов, не съм готова за приятел нов“.

Тогава я поглеждам истински и забелязвам, че и тя носи венчална халка, която непрекъснато върти на пръста си. Това е като таен сигнал, който никой никога не те учи да разпознаваш.

— Десет години брак. Той ме напусна преди девет месеца — обяснява тя мрачно. — Заради жената, която живее през три къщи от нас.

— Все още ли живее през три къщи? — питам, като не мога да сдържа любопитството си.

— Аха, заедно със съпруга ми.

— Боже.

— Очевидно ги е свързала грижата за кварталната градинка.

Започваме да се смеем на тази нелепост.

— Той каза, че очите им се срещнали над купчината компост и това било.

Смеем се толкова силно, че сълзи се стичат по лицето ми, а тя потупва ръката ми.

— Ти откога си сама?

Преглъщам.

— От пет месеца. Но изборът беше мой. Не бяхме женени от чак толкова много време.

Не обяснявам нито колко сме разтърсени ние двамата, нито колко ужасена беше свекърва ми. Единственото нещо, по-лошо от това да се омъжа за Оскар, е това да се разведа с него. Собствената ми майка е малко объркана, тя продължава да ми праща съобщения, за да провери дали съм закусила, но когато наистина се опитам да говоря с нея, явно не знае какво да каже.

През последните няколко месеца живея под наем в свободната стая на една от колежките ми. Оскар се опита да настоява да остана в апартамента, но нямаше начин да го направя.

— Не заради някой друг — добавям. — Просто не се получи.

Вдигаме напитките си и се постараваме да пресушим колкото можем повече.

— Мамка му, ужасно е — казва тя, когато ги трясваме обратно на бара.

Не съм сигурна дали има предвид коктейлите, или онова, за което говорим. Слага лявата си ръка с разперени пръсти на бара и побутва халката си с края на сламката.

— Време е да я сваля, наистина.

Правя същото, слагайки ръката си до нейната на плота.

— Аз също.

Взираме се в пръстите си, след това тя ме поглежда.

— Готова ли си?

— Не знам.

— Ще се върнеш ли някога при него?

Скоро след като се разделихме, една вечер не издържах и се обадих на Оскар в Брюксел. Дори не знам какво исках да кажа, просто ми беше невероятно тъжно без него. Сигурно бе по-добре, че Кресида вдигна телефона му в един шумен бар, затворих и той не ми върна обаждането. Не ми трябва кристална топка, за да знам, че след време тя ще бъде тази, която ще вземе разбитото му сърце и ще го направи отново цяло. Така и трябва да бъде, вероятно и бездруго винаги е пазила част от него в себе си. Срамувам се от това колко често съм плакала на публични места заради равносметката в края на брака ни. Плачех безмълвно в автобуса на път за работа и отново на прибиране към празното си легло. Понякога дори не осъзнавах, че по страните ми се търкалят сълзи, докато не видех отражението си в стъклата на тъмния автобус. Сега разбирам какво е било: процес на скърбене за него и за мен, и за нас.

Поклащам глава към Ванеса, сломена. Не, никога няма да се върна при Оскар.

— Значи, си готова. И двете сме готови — отсича тя.

Не съм сваляла пръстена от пръста си от деня на сватбата ни, когато Оскар го сложи там. Не мога да си представя някога да се почувствам готова да го сваля, но този странен момент ми дава тази възможност, а и не мога да го нося завинаги. Кимвам и усещам, че ми призлява.

Тя се пресяга към халката си, спира и поглежда изразително към моята.

Пийвам голяма глътка от отвратителния си коктейл.

— Да приключваме с това.

Гледаме се една друга и го правим заедно, завъртаме пръстените си няколко пъти, за да ги разхлабим. Моят и без това си е хлабав; напоследък апетитът ми е изчезнал. Пръстенът с диаманти се плъзва по кокалчето ми и аз бавно го измъквам, защото, веднъж свален, никога повече няма да бъде върнат на това място. Сълзи пълнят очите ми, а до мен Ванеса сваля изцяло нейния пръстен и го слага на бара.

Възползвам се от нейната смелост и я следвам, устната ми трепери. Не мога да прикрия едно ридание и тя съчувствено обгръща с ръка раменете ми, докато седим една до друга и се взираме в двете венчални халки.

През последната година съм изплакала повече сълзи, отколкото смятах, че е възможно. Може би е време да подсуша очите си.