Джоузи Силвър
Един ден през декември (56)

14 март

ДЖАК

— Студено ли ти е?

Аманда ме поглежда, сякаш съм пълен идиот.

— Намираме се в Арктика, Джак.

Права е, разбира се, но също така се намираме и под няколко слоя кожи и пием ром. Избягахме за няколко дни в Норвегия и наистина се чувстваме като в страната на чудесата. Никога не съм виждал толкова много сняг; в момента го гледаме как се сипе от удобното си огромно легло през стъкления купол на иглуто. Ако зависеше от нея, щяхме да заминем на някое слънчево място, но се хванахме на бас и тя загуби, така че в момента угаждаме на моята прищявка да гоня северното сияние. До момента нямаме късмет; днес е последната ни вечер, така че сега е всичко или нищо.

— Какво ти хареса най-много дотук? — питам Аманда и я целувам по челото.

Гола е и се е сгушила в свивката на ръката ми върху възглавниците, а носът й се сбърчва, докато обмисля отговора.

— Май че разходката с шейната с елени — отвръща. — Беше страхотно романтична.

— По-романтична от това? — питам, хванал с ръка едната й гърда. — „Игра на тронове“ не може да ни стъпи на малкия пръст.

— Мислех си…

Тя не довършва изречението и въздъхва тежко.

— Какво? — подканвам я, преди да й взема чашата и да се претърколя, за да я прикова под тялото си.

— Нищо. Забрави, че съм казала нещо.

— Какво има?

Аманда извръща поглед и ме целува по рамото.

— Глупаво е — обяснява и се изчервява. — Мислех, че може би си ме довел тук, за да ми предложиш брак.

Надявам се, че шокът, който изпитвам, не се изписва на лицето ми. Забелязах, че се държи малко особено тази вечер.

— Така ли? Мамка му, Аманда, съжалявам… — Не знам какво да кажа. Никога не сме обсъждали нещо толкова сериозно. Бракът просто не присъства в мислите ми, що се отнася до двама ни. Що се отнася до който и да е всъщност. Тя вдига поглед към мен, а аз свеждам своя към нея. Гледам я и знам, че следващите ми думи ще бъдат от голямо значение. — Ти си толкова прекрасна.

Усмивката й е твърде тъжна, когато поклаща глава.

— Млъквай.

Целувам я, защото това е по-безопасно, отколкото да се опитвам да й обясня с думи как се чувствам, после побутвам коляното й с моето, за да отвори крака, и я гледам, докато затваря очите си и се отдава на чувствата вместо на мислите си.

След като приключваме, Аманда се вкопчва в мен с устни на врата ми.

— Погледни нагоре — прошепва. — Погледни нагоре, Джак.

Плъзвам се от тялото й, лягам до нея и ахвам.

Небето над нас е наводнено със зелено, синьо и лилаво, движещи се ивици божествени цветове.

— Главозамайващо е — казва тихо Аманда.

Лежим по гръб под това величие, голи и изтощени, и аз започвам да се чудя какво, по дяволите, чакам.