Джоузи Силвър
Един ден през декември (17)

20 септември

ЛОРИ

— Сигурна ли си, че си взела всичко? Спрей против насекоми? Дезинфектант?

Кимвам и притисвам мама в прегръдките си, докато тя и татко се канят да ме оставят на летището. Парфюмът й и подрънкването на гривната, която винаги носи, са ми толкова скъпи и познати; задушавам се при мисълта да съм толкова далече от къщи.

— Фенерче? — пита татко, както винаги практичен.

— Имам — потвърждавам и той прегръща и двете ни.

— Хайде, глупачетата ми. Нека го превърнем в едно щастливо изпращане. Това е приключение.

Отплитам се от тях и избърсвам очи, наполовина засмяна и наполовина разплакана, когато татко наглася раницата на гърба ми.

— Знам.

— Тръгвай тогава — казва той и ме целува по бузата. — Изчезвай.

Навеждам се и целувам и мама, след което правя крачка назад и си поемам дълбоко дъх.

— Потеглям — обявявам с трепереща устна.

Застанали заедно, ръката на баща ми е около раменете на майка ми, те кимват. Сигурна съм, че болката от раздялата щеше да е по-малка, ако не заминавах сама; чувствам се на около четиринайсет, когато се обръщам на изхода, за да им помахам за последен път, преди да ги изгубя от поглед. Мама ми изпраща въздушна целувка, а татко вдига ръка, след което се завъртам и решително тръгвам към изхода. Тайланд ме очаква.