Джоузи Силвър
Един ден през декември (14)

1 януари

ДЖАК

— Честита Нова година, русалке.

Сара се засмива и аз я придърпвам в прегръдките си.

— Съжалявам — прошепвам в косата й, като безмълвно си обещавам тази година да не целувам никой друг, освен нея.

— За какво?

Тя ме задържа на ръка разстояние, очите й са леко присвити.

Мамка му.

— Задето ядох толкова чесън снощи. Дори не проумявам как успяваш да се доближиш до тази смрад, подушвам я всеки път, когато се прозявам.

Тя изглежда леко развеселена и леко объркана. Добре е, че и двамата сме все още направо пияни, защото това е точно от типа коментари, които могат да ме вкарат в сериозна беля. Честно, сякаш истината се опитва да изтече от мен. Аз съм като пробит варел, пълен с бензин, всеки момент може да се случи катастрофа.

ЛОРИ

ЧНГ, Лу! Обичам те!

Прокарвам пръсти по думите в текстовото съобщение на Сара, докато лежа в леглото. Новата година започна преди по-малко от два часа, но въпреки това аз целунах Джак миналата година, не тази. Тази започва начисто.

И аз теб, Cap, надявам се, че не си прекалено пияна! ЧНГ хх

Натискам „изпрати“, след което изключвам телефона си и лежа, загледана в тавана в мрака. Благодарна съм, че родителите ми не се втурнаха веднага да преправят стаята ми на кабинет или допълнителна стая, когато заминах за университета; почти такава е, каквато я оставих, успокоителна и позната. Никога не съм била човек, който лепи плакати по стените, но книгите от детството ми са подредени по рафта над бюрото, а люляковата рокля, която носих на бала, все още виси в гардероба. Не мога дори да обясня колко много значат тези неща за мен в момента. Да бъда тук, е като да пристъпя в капсула на времето или в мой собствен защитен тардис^[1] може би. Питам се къде ли щях да отлетя с личния си тардис? Знам отговора. Щях да се върна обратно на 21 декември през 2008 година и щях да се накарам да изпусна онзи проклет автобус. Така никога нямаше да съм виждала Джак О’Мара, преди Сара да ни запознае, и всичко щеше да е наред. Дори и за секунда не смятам, че тогава бих си позволила лукса за каквито и да било неплатонични мисли към него, и сега нямаше да лежа тук и да се чувствам по-долна от най-окаяния подлец. Преди целувката успявах донякъде да контролирам нещата. Борех се с чувствата си към него и се смятах за гадна приятелка заради тях, но поне оставах от правилната страна на барикадата.

А това, което сторих сега, е безскрупулно; дори не мога да се опитам да оправдая действията си пред себе си. Не съм виждала нито Сара, нито Джак от онзи следобед в Лондон. Знам, че той ме закле да мълча, но всъщност нямаше право да иска това от мен. Не го виня, и двамата носим бремето поравно.

И не знам дали да кажа на Сара би било честният начин да постъпя, или просто начин аз да се почувствам по-добре, а тя да се почувства по-зле. Ще я загубя. В това съм сигурна. Тя вероятно също така ще зареже и Джак; няма да има победители. Не се тревожа, че той постоянно ще хойка зад гърба й; ако случаят беше такъв, щях, без съмнение, да й кажа. Може би се лаская, но случилото се помежду ни бе някак по-лично; няколко минути чиста лудост, които щяха да тегнат на съвестта и на двама ни.

Няма да й кажа. Обещах си завинаги да запазя мълчание за чувствата си към Джак О’Мара и никога не е имало момент, в който това обещание да е било от по-голямо значение.