Джоузи Силвър
Един ден през декември (8)

18 януари

ЛОРИ

Мина вече цял месец, откакто открих, че за нещастие, Сара и аз сме си паднали по един и същи мъж, и въпреки обещанието си, се чувствам все толкова окаяна по този повод.

Беше толкова по-лесно, когато не го познавах; можех да си позволя лукса да си го представям, да си фантазирам как отново се натъквам на него в претъпкан бар или го забелязвам да пие кафе в някое кафене, очите му намират моите и двамата си спомняме, и се радваме, че звездите най-накрая са се наредили правилно отново.

Но сега знам много добре кой е той. Той е Джак О’Мара и принадлежи на Сара.

Прекарах целите коледни празници, като си повтарях, че ще стане по-лесно, щом го опозная, че със сигурност в реалността ще има неща около него, които няма да харесвам, че гледайки го със Сара, някак си ще започна да го възприемам като платоничен приятел, а не като мъжа, който кара сърцето ми да бие учестено. Тъпках се с храна, висях с Даръл и се преструвах пред всички, че съм добре.

Но откакто се върнахме в Лондон, стана по-зле. Защото не лъжа само себе си, лъжа и Сара. Един господ знае как хората имат тайни афери; дори този тънък като хартия слой заблуда ме напряга непрекъснато. Свиках собствения си съд. Изслушах делото си, чух собствените си жални викове за невинност и недоразумение и въпреки това се анатемосах: лъжкиня. Бях се превърнала в лъжкиня с премълчаването си и сега всеки ден гледам Сара с очите си на лъжкиня и й говоря с раздвоения си змийски език. Не искам да призная дори пред себе си, но от време на време изгарям от ужасна ревност. Грозно чувство е; ако имах наклонност към религията, щях да прекарвам доста време в изповедалнята. От време на време виждам нещата от друг ъгъл, има моменти, в които знам, че не съм направила нищо лошо, и се старая все още да бъда добра приятелка, въпреки че съм притисната в ъгъла, но тези моменти не продължават дълго. Също така случайно установих, че доста ме бива като актриса; сигурна съм сто процента, че Сара няма представа, че нещо не е наред, въпреки че това може и да се дължи на факта, че си намирах причини да изляза в няколкото случая, в които Джак идваше в апартамента.

Тази вечер обаче късметът ми официално се е изчерпал. Сара го е поканила на пица и филм, но подтекстът е, че иска аз да го опозная по-добре. Всъщност тя ми го каза в прав текст, когато ми подаваше кафе на излизане тази сутрин.

— Моля те да си тук, Лу, наистина искам да го опознаеш, за да можем тримата да прекарваме повече време заедно.

Не успях да измисля смислено извинение на момента, а и осъзнах, че да го избягвам не е дългосрочно решение. Това, което най-много ме притеснява обаче, е, че макар деветдесет и пет процента от мен да очакват тази вечер с ужас, другите пет процента сияят от нетърпение при мисълта да съм близо до него.

Съжалявам, Сара, наистина съжалявам.

* * *

— Нека взема палтото ти.

Нека взема палтото ти? Аз коя съм, по дяволите, прислужницата ли? Само се радвам, че не добавих и едно „сър“ отгоре на всичко. Джак влезе в апартамента преди трийсет секунди, а аз вече се държа като идиот. Той се усмихва нервно, докато развива шала си, сваля зимното си палто и ми ги подава почти извинително, въпреки че аз го помолих за тях. Трябва много да се постарая, за да не заровя лицето си в тъмносинята вълна, докато ги закачвам на вече отрупаните закачалки до входната ни врата. Почти слагам палтото му върху собственото си яке, преди целенасочено да го закача възможно най-далече от него. Опитвам се, наистина. Но той е подранил с половин час и е успял да пристигне точно когато Сара изтича навън през пожарния изход на кухнята, сякаш са актьори в някой театрален фарс.

— Сара само отскочи до магазина за вино — запелтечвам аз. — Зад ъгъла е. Скоро ще се върне. Пет минути вероятно, освен ако няма опашка. Или нещо друго. Точно зад ъгъла е.

Той кимва и все още се усмихва колебливо, въпреки че се повторих поне три пъти.

— Влизай, влизай — казвам, ведро и пресилено, като размахвам ръце по посока на малкия ни хол. — Как изкара Коледата?

Той сяда неловко в края на дивана и аз се поколебавам за миг къде да седна, преди да си избера стола. Какво друго да направя? Да седна до него на дивана? Случайно да се притисна към него?

— Ами нали знаеш. — Усмихва се почти срамежливо. — Коледно. — Прави пауза. — Пуйка. Твърде много бира.

И аз се усмихвам.

— Звучи доста като моята. Само дето предпочитам вино.

Какво правя, опитвам се да се изкарам изтънчена? Ще си помисли, че съм някоя надута патка.

Хайде, Сара, мисля си. Върни се и ме спаси от самата мен, не съм готова да стоя сама с него. Ужасена съм, когато усещам, че искам да грабна този шанс и да го попитам дали ме помни от автобуса. Чувствам как въпросът се изкачва по трахеята ми, като че ли го бута решителна колония от мравки работници. Преглъщам измъчено. Дланите ми започват да се потят. Не знам какво се надявам да постигна, като го попитам дали си спомня, тъй като съм сигурна деветдесет и девет процента, че отговорът ще е „не“. Джак живее в истинския свят и има супер секси гадже; сигурно е забравил за мен още преди автобусът ми да завие по Камдън Хай стрийт.

— Е, Лори — започва той, като очевидно се чуди какво да каже. Чувствам се по същия начин, както понякога при фризьора ми; сякаш смята, че ще има много работа по мен, и скоро ще се наложи да лъжа за това къде смятам да ходя на почивка. — Какво си завършила?

— Медии и журналистика.

Не изглежда изненадан; сигурно знае, че съм била в един курс със Сара в Мидълсекс.

— Аз съм човек на думите — продължавам. — Списания, надявам се, когато успея да се набутам някъде. Не планирам кариера пред камерата. — Спирам се да не кажа „за разлика от Сара“, защото съм сигурна, че той вече знае, че големият план на Сара включва представянето на местните новини, преди да се изкачи към националния ефир. Има един банален цитат, който съм виждала от време на време да се подмята из фейсбук: „Някои момичета са родени с блясък във вените си“ или нещо подобно. Сара е такава, но и много повече от това. В нейния блясък има и упоритост; тя не спира, докато не получи това, което иска. — Ами ти?

Той повдига едно рамо.

— Журналистика в университета. Радиото е моята страст.

Вече знам това, защото Сара е нагласила приемника в кухнята на станцията, в която работи той, въпреки че го чуваме само когато водещият на късното предаване не е там, което е почти никога. Но всеки започва отнякъде и след като съм чула гласа му, знам, че е само въпрос на време да се издигне по стълбицата. Внезапно си представям ужасно видение на Сара и Джак като златната двойка на телевизията, следващите Фил и Холи, греещи от телевизора ми всеки ден с техните вътрешни шегички, всеки завършващ изреченията на другия и печелещи всяка възможна награда на публиката. Толкова е реалистично, че оставам без дъх, и с облекчение чувам ключовете на Сара, които подрънкват в ключалката.

— Скъпа, прибрах се — вика тя и тръшва вратата толкова силно, че успява да разклати старите дървени рамки на прозорците в хола.

— Ето я и нея — казвам ненужно аз, като скачам от мястото си. — Само ще отида да й помогна.

Посрещам я на прага и вземам неохладеното вино от ръцете й.

— Джак току-що дойде. Ти иди да го видиш, а аз ще пъхна това във фризера да се изстуди малко.

Оттеглям се в кухнята, като си мечтая да можех и аз да се навра в чекмеджето на фризера, докато натиквам бутилката под пакета със замразени горски плодове, които използваме за смутита, когато решим, че може да умрем от липса на хранителни вещества.

Отварям бутилката вино, която вече сме изстудили в хладилника, и наливам скромно в две чаши. Една за мен, една за Сара. Не сипвам на Джак, тъй като вече знам, че той е повече по бирата. Топли ме фактът, че знам какво би предпочел, без да се налага да го питам, сякаш това късче информация е нов бод в завивката на нашата близост. Странна мисъл, но я приемам, представяйки си тази завивка, докато вадя бутилка бира за Джак и махам капачката, после затварям хладилника и се подпирам с гръб на него с чашата вино в ръка. Завивката ни е ръчно изработена, внимателно сътворена от тънки като косъм пластове потулени разговори и откраднати погледи, зашити с конци от желания и мечти, докато се получи това невероятно, чудно, безтегловно нещо, което ни топли и ни пази, като че ли е направено от стомана. Нас? Кого заблуждавам?

Отпивам втора глътка вино, докато се опитвам да овладея мислите си и да ги насоча в по-правилна посока. Насилвам се да си представя тази завивка върху голямото двойно легло на Сара и Джак, в прекрасната къща на Сара и Джак, в перфектния живот на Сара и Джак. Това е нова техника, която изпробвам; когато си помисля нещо не на място за него, се заставям да му се противопоставя с гнусна положителна мисъл за тях двамата като двойка. Не мога да твърдя, че към момента работи особено добре, но се опитвам.

— Хайде, Лу, умирам от жажда! — В гласа на Сара зазвучава чист, безгрижен смях, когато добавя: — Само не си прави труда да носиш чаша на Джак. Той е твърде неизтънчен за нашето евтино вино за пет кинта.

Знам, иска ми се да кажа, но премълчавам. Просто пъхам бирата на Джак под мишница и пълня повторно собствената си чаша, преди да се върна при тях в хола.

* * *

— Ананас на пица е като, де да знам, шунка и крем карамел. Просто не вървят заедно.

Сара пъха два пръста в гърлото си и извърта очи.

Джак вдига провинилото се парче ананас, което Сара е метнала с отвращение в края на кутията.

— Веднъж ядох и пица с банан. Повярвай ми, вървяха си чудесно. — Той слага допълнителното ананасче на парчето си и ми се ухилва. — Ти можеш да бъдеш решаващият глас, Лори. „Да“ или „не“ на пицата с ананас?

Чувствам се като предател, но не мога да излъжа, защото Сара вече знае отговора.

— Да. Определено да.

Сара изсумтява и ми се иска да бях излъгала.

— Започвам да си мисля, че да събера вас двамата заедно беше лоша идея. Ще се обедините срещу мен.

— Отбор „Джей-Лу“.

Джак ми намигва през смях и си спечелва от Сара един хубав удар по ръката, който го кара да изстене и да я разтрие, все едно я е счупила.

— Леко. С тази ръка пия.

— Това е, задето се опита да разделиш отбор „Са — Лу“.

Сега тя ми намигва и аз кимвам, нетърпелива да покажа, че съм на нейна страна, въпреки че обичам ананас на пицата си.

— Съжалявам, Джак — казвам. — Ние сме сестри по вино. Това е по-силна връзка от ананаса на пицата.

А и трябва да призная, че виното определено ми помага да се справя с тази ситуация.

Сара му хвърля един поглед от вида „нали ти казах“ и ме поздравява с „дай пет“ над бездната между дивана и фотьойла, които не си подхождат. Тя се е свила в края на дивана, а краката й са пъхнати под задника на Джак; дългата й червена коса е навита на плитка около главата й, сякаш всеки момент може да изтича на двора и да издои стадото с козите си.

Аз нарочно не съм си дала зор за външния си вид; целех се в нещо като „постарах се малко за приятелите си“, без да изглеждам очевидно по-различно от обичайното. Облечена съм с дрехи за излизане навън, което определено не е задължително за вечер пред телевизора. Дънки, мек, гълъбовосин размъкнат пуловер, бърз гланц за устни и леко мацване на очна линия. Не се гордея с факта, че мисълта какво да облека ми отне повече от няколко минути, но се опитвам да не се впрягам за такива неща. В действителност не разполагам с власеница и пепел и не искам да разочаровам Сара. Освен това тя собственоръчно сложи личната си сребърна шнола с маргаритка на бретона ми по-рано, понеже не спираше да ми влиза в очите, а знае, че си умирам за нея, затова предполагам, че е доволна от приличния ми вид.

— Кой филм ще гледаме? — питам и се навеждам да си взема парче пица от кутията, отворена на масичката за кафе.

— „Здрач“ — казва Сара в същия момент, в който Джак казва:

— „Железният човек“.

Извръщам поглед от единия към другия, като усещам, че отново ще се наложи аз да съм арбитър.

— Не забравяй от кой отбор си, Лу — напомня Сара, а устните й потреперват.

Сериозно. Не бих могла да си го измисля. Не съм чела книгите, нито съм гледала филмите все още, но съм чувала достатъчно, за да знам, че в „Здрач“ става дума за обречен любовен триъгълник.

Джак ме поглежда наистина измъчено, след което почва да ми пърха с мигли като седемгодишно дете, което иска пари за сладолед. Боже, прекрасен е. Искам да кажа „Железният човек“. Искам да кажа „целуни ме“.

— „Здрач“.

 

 

ДЖАК

Шибаният „Здрач“?

Всичко тази вечер е нечовешки неловко. А сега гледаме един от най-смотаните филми на всички времена, за някакво нацупено момиче, което не може да си избере между двама пичове със суперсили. Сара се гушва в мен и аз я целувам по главата, а после се вторачвам в екрана, без да си позволя дори от време на време да хвърля поглед към Лори, която седи на фотьойла, освен ако тя не ме заговори директно.

Не искам двамата с Лори да се чувстваме неловко, но е така, и знам, че вината е моя. Тя сигурно ме смята за някой изключително тъп особняк, защото уменията ми за общуване се изпаряват край нея. Въпросът е, че се опитвам да се накарам да мисля за нея като за приятелката на Сара, а не като за момичето, което видях веднъж и за което често съм мислил оттогава. Цяла Коледа — която, между другото, беше ужасна, майка ми беше толкова тъжна и аз, както винаги, не знаех какво да правя, затова просто се напих — продължавах да виждам Лори по пижама в кухнята как се взира в мен с онзи странен поглед на лицето си. Боже, колко съм смотан. Успокоявам се с факта, че това е просто начинът, по който мъжкият ми мозък запаметява красиви лица, а и от факта, че тя няма мъжки мозък, и се надявам да не си спомня с неудобство как съм я зяпал от автобусната спирка. Досега се справях доста успешно, като просто избягвах да прекарвам каквото и да е време с нея, но вчера Сара беше много директна и направо ме попита, да не би да не харесвам Лори, понеже всеки път, когато ме поканеше у тях, аз й отказвах да дойда. Какво, по дяволите, трябваше да отговоря на това? Съжалявам, Сара, в момента се опитвам да преразпределя най-добрата ти приятелка от категория мечтан партньор за секс към категория платонична нова доведена приятелка? Това дори израз ли е? Ако не е, трябва да стане, защото, ако някога със Сара се разделим, тя ще отнесе Лори със себе си. Мисълта кара стомаха ми да се свива.

Имам предвид мисълта да загубя Сара.