Джоузи Силвър
Един ден през декември (39)

23 април

ДЖАК

Тя стои и разглежда една витрина, когато я виждам. Не съм тук случайно, мотаех се наоколо, близо до мястото, на което работи, от известно време, като се надявах да я засека, когато излиза на обяд, и ето я и нея, чадърът й на черни и розови райета я пази от дъжда. Забързвам се, за да не я изпусна от поглед в тълпата. Тя завива по една уличка и аз тръгвам устремно след нея, като едва не я блъсвам, когато изскачам зад ъгъла.

— Лори.

Тя се обръща, намръщена от неочакваната ми поява тук, след това се усмихва и леко се засмива.

— Джак — казва, като се надига на пръсти, за да ме целуне по бузата. — Какво…?

Тя се отнася, докато ме гледа. Със закъснение установявам, че стоим пред витрината на магазин за винтидж дрехи и манекенът в средата й е облечен в булчинска рокля.

— Ти да не би… — кимвам към него и си давам сметка, че по някаква причина можем да си говорим само с недовършени изречения.

— Не — отвръща тя и клати глава, после поглежда отново към роклята. — Ами всъщност, да, донякъде. Направи ми впечатление.

— Ще ти трябва такава — отбелязвам. — Избрахте ли си вече дата?

Лори кимва и поглежда отново към витрината.

— Декември.

— Еха, тази Коледа — възкликвам тихо. — Това е страхотно, Лу. Наистина е… страхотно. — Къде са думите, когато ми трябват? Страхотно? Как така мога да говоря с часове в шоуто, но сега съм без думи? — Имаш ли време да пием по кафе някъде, да се скрием за малко от дъжда?

Докато стоим там, някой вътре в магазина се пресяга на витрината и обръща етикета на сватбената рокля, за да го погледне. Виждам как Лори трепва и осъзнавам, че не е гледала празно към витрината; наистина е харесала тази рокля. Не съм специалист в тези неща, но дори аз мога да видя, че много би й подхождала. Има нещо уникално в нея; изобщо не прилича на роклите като за Дисни принцеси, които, изглежда, повечето момичета харесват.

— Освен ако не искаш да влезеш? — Кимвам към вратата на магазина. Тя също я поглежда, прехапала долната си устна несигурно. — Мога да те изчакам, ако искаш?

Лори поглежда отново от мен към роклята, веждите й се събират, когато леко се намръщва.

— Всъщност е глупаво. Вече съм пробвала един куп и никоя от тях не ми харесва. Тази просто изглежда някак различно.

Докато говори, клиентката, която разглежда роклята, вади телефона си и я снима.

— Мисля, че просто ще вляза и ще я погледна набързо — решава Лори. — Имаш ли време да се помотаем?

Тъй като най-важното нещо в списъка ми е да говоря с нея, казвам „да“. Разтакавам се, не съм сигурен какво да правя, докато Лори сгъва чадъра си и отваря вратата на магазина. Тя поглежда назад към мен, а после и към притъмнялото небе.

— По-добре и ти да влезеш. Този дъжд няма да спре скоро.

Права е, разбира се. Просто изглежда много странно точно аз от всички да участвам в това с нея. Задържам вратата отворена за жената, която гледаше сватбената рокля, и в очите на Лори проблясва облекчение, когато влиза в магазина. Следвам я предпазливо. Не е каквото очаквах. Ненатрапчива музика се носи на заден фон, суинг от четиридесетте, сякаш някой е оставил радиокасетофона си включен. Радиокасетофон? Явно и аз съм се върнал назад във времето. Дрехи от недалечното минало са подредени в огромни стари отворени гардероби, а от полуотворени чекмеджета на тоалетни масички небрежно се подават бижута. Като че ли влизаш в гримьорна, която е изоставена в момента на въздушно нападение по време на война.

Сега Лори е до роклята, пръстите й завъртат етикета, за да го прочете. Аз стоя назад, докато продавачката я заговаря и малко след това вдига внимателно манекена от витрината и го слага пред нея, за да може да го огледа добре. Тя обикаля бавно около него с лека, изпълнена с копнеж усмивка. Изобщо не се съмнявам; Лори ще купи тази рокля. Продавачката сигурно я е попитала дали иска да я пробва, защото тя внезапно добива нервен вид и се обръща към мен.

— Как си с времето? — пита ме, когато се приближавам към нея.

Това не е от онези магазини, където всичко се случва бързо, но ние сме единствените клиенти в момента в този сив, мокър следобед, така че кимвам.

— Давай. Едва ли можеш да си купиш булчинска рокля, без да я пробваш, нали?

Продавачката насочва Лори към пробната в дъното на магазина, докато внимателно сваля роклята от манекена, а аз започвам да разглеждам наоколо. Италиански костюми изпълват един махагонов гардероб, тъмни цветове и резки, старовремски кройки. Направо крещят имената на Франк Синатра и Дийн Мартин. Обръщам им гръб и преглеждам колекцията от шапки, като пробвам една федора пред огледалото, за да видя дали ми става.

— Сега вие ще трябва да излезете — усмихва се продавачката и се забавя, за да изправи чифт лъснати мъжки обувки. — Носи лош късмет младоженецът да види булката в роклята й преди големия ден.

Сещам се за рождения ден на Лори преди години, когато служителят на виенското колело реши, че сме заедно.

— Аз не съм младоженецът — обяснявам. — Само приятели сме.

— Аха. — Лицето й се прояснява, въпреки че очите й се застояват върху мен. Хубава е, по някакъв смел начин. — Късметлийка е да има приятел от мъжки пол, който е готов да участва в купуването на рокля. Повечето мъже биха изчезнали яко дим.

Свивам рамене.

— Обаче не е каквато и да е рокля, нали?

— Предполагам, че не. Тази е прекрасна, мисля, че е от двайсетте.

— Супер.

Имам чувството, че би искала да си поприказваме, но силата ми не е в булчинските рокли.

— Трябва да вземете шапката. Отива ви.

Засмивам се и докосвам периферията на федората.

— Смятате ли?

Тя кимва.

— Кара ви да изглеждате много елегантно.

— Добре я продавате — ухилвам се.

— Съжалявам — усмихва се тя. — Нахалните продавачки ме дразнят. Ще спра.

— Не бяхте нахална — казвам. — Мисля, че ще взема шапката.

— Добър избор. — Жената се премества, за да сгъва ризите, след това поглежда нагоре към мен неуверено. — Вижте, наистина не правя такива неща обикновено, но бихте ли… Искам да кажа, бихте ли желали да излезем да пием по едно някой път?

Мога да кажа „да“. Тя определено е привлекателна, а аз не съм обвързан.

— Това е оферта, която само някой луд би отказал… или някой, който утре напуска града.

Усмихвам се печално.

Продавачката също се усмихва и се надявам, че не се е обидила.

— Жалко — въздъхва и се отдалечава.

— Заминаваш ли?

Гласът на Лори е тих зад мен и аз бавно се обръщам към нея, сваляйки федората. Тя стои пред мен в булчинската рокля, с широко отворени очи и е прекрасна. По-прекрасна, отколкото някога съм я виждал, нея или която и да е друга. Оживялата върху тялото й рокля я превръща в босонога горска нимфа булка. Но очите й блестят и не съм сигурен дали е от радост, или от мъка.

— Не изглеждаш много зле, Лу — опитвам се да се пошегувам, защото никой не трябва да плаче в сватбената си рокля.

— Каза, че напускаш града.

Така е. Тръгвам за Единбург с нощния влак утре.

Хвърлям поглед през рамо, за да съм сигурен, че продавачката не може да ни чуе, федората в ръцете ми пред мен е като опора.

— Нека поговорим по-късно, Лу, не е кой знае какво, честно. Точно сега трябва да купиш тази рокля. Изглеждаш като шибана кралица на феите — отбелязвам.

Тя ме гледа с онези нейни големи, уязвими очи.

— Лъжеш ли ме, Джак?

Отвръщам на погледа й.

— Не. Ако всички булки приличаха на теб, нямаше да има никакви необвързани мъже останали на света.

Знам, че не ме питаше за това.

Лори поклаща глава и ми обръща гръб, за да огледа роклята в цял ръст в огледалото. Радвам се, че имам възможност да се стегна, и може би и тя прави същото. Гледам я, докато се върти, за да я проучи от всеки ъгъл.

— Това е твоята рокля, Лори. Изглежда, сякаш е чакала да я намериш.

Тя кимва, защото и сама го знае. Когато се връща обратно в съблекалнята, решавам, че няма да й съсипя този ден. Искам да има само щастливи спомени за деня, в който е намерила тази рокля.

 

 

ЛОРИ

Седим в едно кафене няколко сгради по-нататък. Не мога да повярвам, че съм попаднала на роклята на мечтите си случайно; Джак е прав, сякаш ме е чакала търпеливо. Докато стоях там и се оглеждах, знаех, че Оскар ще се влюби в нея, а аз в него още повече заради това. Това е най-специалната рокля, която някога съм виждала, по тялото, с малки, покриващи само рамото ръкави и обло деколте. Представям си, че това е рокля, която Елизабет Бенет би носила, когато се омъжва за господин Дарси^[1].

В кутията има и табелка, кратка информация за предишните й собственици. Знам, че е изработена от парашутна коприна и френска дантела през двайсетте и първо е носена от момиче, на име Едит, което се е омъжило за американски бизнесмен. През шейсетте някоя си Керъл я е носила на босоногата си сватба и те са провели церемонията в парка, защото не са можели да си позволят да наемат място. Сигурно е имало и други, но сега е моя, поне за известно време. Вече съм решила, че ще я върна в магазина след медения ни месец, като добавим нашите имена и датата на сватбата на табелката. Това е рокля с история и въпреки че аз съм последният й попечител, пътешествието й не свършва дотук.

— Какво става, Джак? — карам аз направо, когато той сяда срещу мен с две чаши кафе.

Осъзнавам, че съм била толкова заета с планирането на сватбата и с това да съм добра приятелка на Сара, че някъде по пътя съм пратила Джак на скамейката с резервите.

Той бавно разбърква захарта в чашата си.

— Исках сам да ти кажа.

— Значи е вярно? Наистина заминаваш?

Джак ми подава тънко и дълго пакетче захар, след което добавя още едно, за всеки случай.

— Имам нова работа — отговаря на въпроса ми.

Кимвам.

— Къде?

— В Единбург.

Шотландия. Мести се в друга държава.

— Еха — е всичко, което ми хрумва да кажа.

— Това е повишение. Твърде добра възможност е, за да я подмина — обяснява. — Мое собствено вечерно токшоу.

Звучи толкова развълнуван.

Осъзнавам, че за пръв път го чувам да звучи позитивно от много дълго време, така че съм бясна, когато очите ми се изпълват със сълзи.

— Това е добра новина, Джак, наистина. Радвам се за теб. — Знам, че лицето ми не изглежда радостно. Предполагам, че изглеждам, сякаш ме измъчват, сякаш някой пробива дупки в капачките на коленете ми под масата. — Не искам да заминаваш.

Думите се изплъзват от устата ми.

Той се пресяга през масата и покрива ръката ми със своята, топла, истинска и на път да се премести на голямо разстояние.

— Ти си един от най-добрите приятели, които някога съм имал — казва ми. — Не плачи или и аз ще започна.

Около нас кафенето е пълно с работещи в офиси, които си вземат преносим обяд, и майки, които дундуркат бебета, а ние седим сред тях и се прощаваме един с друг. Той ме моли да кажа на Сара, защото сам не може, и ми обяснява, че трябва да го направи, да започне начисто някъде, където миналото не е навсякъде около него.

— Имам нещо за теб — подхваща и пуска ръцете ми, за да бръкне в палтото си, след което побутва един опакован в кафява хартия пакет към мен. Мек е и аз разкъсвам залепените краища и разгъвам намачканата хартия, за да погледна вътре. Шапка е, сгъната надве. Вълнен каскет от туид, като за улично гаменче. Изглаждам хартията с пръсти, разчитам познатата марка на Честър, отбелязана релефно на нея, и си припомням кога я пробвах. — Имам я от години и така и никога не можах да намеря точния момент, за да ти я дам — признава той. — Всъщност беше за Коледа.

Поклащам глава, наполовина засмяна. Винаги е било така между мен и Джак.

— Благодаря ти. Ще си мисля за теб, когато я нося — отвръщам, опитвайки се да звуча решително, а вместо това го докарвам неутешимо. — Постъпваш правилно — продължавам. — Бъди щастлив, Джак. Заслужаваш го. И не ни забравяй, само на един телефонен разговор разстояние сме.

Той потрива очи с ръката си.

— Никога не бих могъл да те забравя — заявява. — Но не се притеснявай, ако мине известно време, става ли? Сигурно няма да е лоша идея да си стъпя на краката малко.

Опитвам се да се усмихна, но е трудно. Разбирам какво казва; трябва му време да започне отначало, да изгради живота си без нас в него.

Джак вдига шапката и я поставя на главата ми.

— Точно толкова перфектна, колкото си я спомнях — усмихва се.

Твърде късно осъзнавам, че си тръгва; станал е, преди да съм си събрала нещата.

— Не, не излизай с мен — моли ме той, като слага ръка на рамото ми. — Довърши си кафето, след това се прибери и кажи на Оскар, че си намерила булчинската си рокля.

Навежда се и ме целува по бузата, а аз го сграбчвам в неудобна полупрегръдка, тъй като дори не знам дали някога ще го видя отново. Джак не ме отблъсва. Въздъхва, ръката му е нежна върху тила ми, след което казва: „Обичам те, Лу“, сякаш е изтощен.

Гледам как си пробива път на излизане от кафенето и когато изчезва, свалям шапката от главата си и я стисвам.

— И аз те обичам — прошепвам.

Седя там известно време, с шапката в ръце и булчинската рокля в краката ми.