Джоузи Силвър
Един ден през декември (48)

27 октомври

ЛОРИ

— Алис от номер три ме помоли да донеса това. Каза, че ще дойде в църквата после.

Леля Сюзън, сестрата на мама, ми подава голяма торта „Виктория“. Тя е при нас от няколко дни и е страхотна опора; присъствието й е помогнало на мама да се справи с емоционалната среща със свещеника, на която са обсъдили погребението, да реши какво ще облече и да осъзнае, че светът трябва да продължи да се върти и без татко. Леля Сюзън загуби собствения си съпруг, чичо Боб, преди четири години; тя може да е съпричастна с мама по начин, по който не можем нито аз, нито Даръл. Ние сме загубили баща си, но тя е загубила сродната си душа и днес ще трябва да се изправи пред този факт на погребението.

Минавам през кухнята с подноса за торта в ръце точно когато Сара се появява на задния прозорец, с вдигната ръка, на път да почука. Всички влизат отзад при мама и татко, такова място е. Заболява ме от мисълта, че в скоро време ще трябва да свикна да го наричам само „при мама“. Не мога да издържа мисълта как тя ще живее сам-самичка в толкова голяма къща.

— Здрасти — казва Сара, когато отключвам вратата. И след това: — Еха — когато забелязва кухненския плот, обсипан с храна.

Съмнявам се, че в местните супермаркети е останало много по рафтовете. Леля Сюзън е поръчала всичко онлайн, чак до салфетките и чиниите за еднократна употреба. „Накрая можеш просто да събереш всичко и да го метнеш в коша — обясни ми тя накратко, докато цъкаше по прозорците с поръчки. — Последното нещо, което човек би искал да прави след погребение, е да разчиства.“

Като се добавят и около половин дузината торти, които са се появили от сутринта насам от най-различни съседи и приятели, абсолютно сигурно е, че никой няма да си тръгне гладен от тук.

Толкова бях доволна някой, който има идея какво прави, да поеме нещата в свои ръце, въпреки че Оскар, Даръл и аз уговорихме основните подробности с директора на погребалната агенция, когато Оскар се върна от Брюксел. Има ли нещо по-ужасно на света от това да избираш варианти за ковчег? Кой изобщо се интересува дали е от ясен, или бор, или дали дръжките са медни, или сребърни? Справихме се някак и по някакъв начин ковчегът, който сме избрали, ще бъде тук скоро, носейки прекрасния ми баща. Чувството е нереално, твърде жестоко, за да е истина.

Сара се обръща към мен и слага ръка около раменете ми.

— Добре ли си?

Кимвам, като примигвам, за да спра сълзите, които са постоянно спотаени под миглите ми. Не съм й казала, че се обадих първо на Джак, когато се случи. Но си мисля, че той е единственият човек, когото познавам, който е губил родител; трябваше ми някой, който знае какво е. Но когато денят беше към края си и се озовах сама в спалнята от детството си, всичко, което исках, бе да се обадя на най-добрата си приятелка. Секунди след като чух гласа й, цялото разстояние в приятелството ни се стопи. Тя пристигна у нас на следващата вечер, без да съм я молила. И въпреки че трябваше да се върне в Лондон за няколко дни по работа, дойде отново вчера, навреме за погребението.

— Мисля, че да — свивам рамене и й хвърлям един безпомощен поглед. — Всъщност няма нищо за правене, само чакаме.

Тя закачва палтото си на облегалката на един от кухненските столове и слага чайника на котлона.

— Как е майка ти?

Поклащам глава и подавам на Сара няколко чаши.

— Справя се някак, предполагам.

Това е най-позитивната дума, която мога да намеря. Справя се. Събужда се и си ляга да спи, а междувременно отговаря, ако някой я попита нещо, но през повечето време просто си седи и изглежда, сякаш е на милиони километри от тук. Не знам какво да й кажа; като че ли внезапно аз съм станала родителят, само че нямам представа какво да сторя, как да я утеша.

— Може би след днес нещата ще се променят — предполага Сара.

Тя не е първата, която твърди, че понякога погребението е моментът, в който ти става напълно ясно, че човека вече наистина го няма. Изглежда, след погребението всички останали просто продължават с живота си и ти трябва да намериш начин да продължиш със своя.

— Може би — казвам, без да съм сигурна как който и да е от нас може да направи това. — Изглеждаш добре.

Ниската й конска опашка се размята, когато тя поглежда надолу към черната си рокля в стил „Джаки О“^[1].

— Облагите на работата — усмихва се.

Вече е редовно лице на новинарския канал, както винаги й е било писано.

Сядаме на кухненската маса с кафе в ръцете. Сипвам захар в моето и гледам как зрънцата се носят из течността.

— Това ми напомня за Деланси стрийт — обажда се Сара.

Внезапно ме залива силна болка, смесена с копнеж и съжаление.

— Иска ми се да можехме да се върнем.

— Знам, скъпа.

— Сара, толкова съжалявам…

Отчаяно искам да се извиня, да изкарам всичко наяве. Защото въпреки това, че е тук, все още не сме си казали нито дума за спора ни; за Джак.

— Нека не говорим за това сега. Много вода е изтекла оттогава.

Тя слага ръка върху моята и я стисва.

Но то стои помежду ни, неразрешено, сякаш сме го покрили с чаршаф против прахта и сме боядисали около него, а знам, че един ден ще трябва да махнем чаршафа и да видим какво е останало отдолу.

— Някой друг ден — казвам.

— Да — съгласява се тя. — Не днес, някой друг ден.

 

 

ДЖАК

— Бира?

Взел съм си пет минути почивка на спокойствие на една пейка до поточето, което минава през долната част в криволичещата градина на родителите на Лори, когато Оскар ме намира и ми подава една бутилка.

— Благодаря. — Поглеждам го отстрани, като сяда до мен, с лакти на коленете. — Дълъг ден.

Той кимва.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

Това е толкова неочакван въпрос, че се налага да го попитам за разяснение.

— Лори ли?

— Да.

Оскар отпива от течността в чашата си, прилича на уиски. През годините сме установили, че аз съм пиячът на бира, а той е човек на сингъл малца.

— Не знам какво трябва да направя или какво да й кажа.

Да не би да иска съвет от мен? Замислям се сериозно, защото, макар да е човек, когото никога няма да харесвам, го е грижа за Лори. Това е общото между нас.

— Моят опит показва, че тя е по-силна, отколкото изглежда, но не чак толкова силна, че да не се пречупи понякога. — Спомням си деня, в който я видях да се пречупва, когато я целунах в една снежна буря. — Попитай я как се чувства, не я оставяй да го трупа вътре в себе си.

— Но аз не знам какво да кажа.

— Никой не знае, Оскар. Но нещо, каквото и да е, е по-добре от нищо.

— Ти сякаш винаги знаеш какво да кажеш. — Той въздъхва и поклаща глава замислено. — Онази реч, която изнесе на сватбата ни, например.

Спира и ме поглежда, а аз си мисля, ох, мамка му, понеже това е нещо, за което ние двамата никога не трябва да говорим.

— Какво за нея? — поглеждам го остро.

Оскар се обляга назад и просва ръка на облегалката на пейката.

— Ще бъда честен, Джак. Понякога съм се чудил дали чувствата ти към Лори са изцяло платонични.

Засмивам се, поглеждам настрани и изпивам бирата на един дъх.

— От всички възможни, ти избра деня, в който тя погребва баща си, за да говорим за това?

— Достатъчно прост въпрос е — отвръща той, умерен, както винаги. — Питам те дали имаш чувства към жена ми, Джак. И мисля, че бях достатъчно търпелив.

Достатъчно прост въпрос? Достатъчно търпелив? Мисля, че дори не осъзнава колко снизходително звучи. Ако днес не беше погребението на бащата на Лори, сигурно щеше да е денят, в който аз и Оскар най-накрая щяхме да спрем да се преструваме, че се харесваме. Тъй като е, удостоявам достатъчно простия му въпрос с достатъчно прост отговор.

— Да.

* * *

— Бира? — пита ме Сара половин час по-късно.

Вдигам поглед към нея.

— Какво се опитвате да направите бе, хора, да ме напиете ли? Първо Оскар, сега и ти.

Тя изглежда разстроена.

— Извинявай. Мога да те оставя на мира, ако предпочиташ?

— Не — въздъхвам и приемам бирата от протегнатата й ръка. — Извинявай, Cap, това беше грубо. Седни. Ела да си поговорим малко.

Сара сяда до мен, топло облечена с черно кожено еко палто.

— Какво има? — пита тя, докато отпива от червеното си вино. — Освен очевидното.

Отнема ми известно време да разбера, че под „очевидното“ има предвид факта, че сме на бдение.

— Само очевидното — отвръщам. — Влияе ми, кара ме да си спомням неща, за които бих предпочел да не мисля, нали разбираш?

— Разбирам — съгласява се тя. — Ти вероятно си най-квалифициран от всички ни да разговаряш с Лори.

Обгръщам с ръка раменете й и открадвам топлината й.

— Не мисля, че ще й стане по-леко, ако чуе, че баща ми ми липсва всеки проклет ден.

Сара се обляга на мен.

— Съжалявам, че не разговарях с теб достатъчно за него.

— Не е нужно да съжаляваш за нищо — казвам. — Ти беше прекрасна, а аз бях тъпак.

Тя се засмива тихо.

— Е, радвам се, че най-сетне изяснихме нещата.

— Да, напълно.

Мълчим, замислени. От къщата зад гърба ни долита почукване на чаши, а от потока пред нас се носи тихо ромолене.

— Някога ще ми кажеш ли какво се случи между теб и Лу? Поправи ме, ако греша, но съм доста сигурен, че не спешен семеен случай бе това, което ти попречи да присъстваш на сватбата й.

Устата й се свива, докато обмисля въпроса.

— Не мисля, че има особен смисъл да повдигаме въпроса. Това вече е в миналото.

Сменям темата.

— Още ли си с Люк?

Не може да скрие блясъка в очите си, докато кимва. Опитва се, но аз го виждам.

— Добре ли се държи с теб?

Сара тихичко се подсмихва.

— Той определено не е тъпак.

— Добре.

— Мисля, че може би Люк е моите сто процента.

Поглеждам я, толкова жизнена, толкова енергична, и изпитвам единствено обич и радост за нея. Това е достатъчно доказателство, че постъпихме правилно, дори и тогава раздялата да разби сърцата ни. Тя хваща ръката ми.

— Той ме помоли да замина за Австралия с него.

— Да живееш там?

Сара преглъща, кимва и леко вдига рамене.

— Това е голямо решение.

— Обзалагам се. — Не мога да си представя как ще замине и ще остави тук всичко, за което се е трудила, за да започне там отначало. — Струва ли си да обърнеш целия си живот наопаки заради него?

— Ако трябва да избирам между него и тук, бих избрала него.

Уха.

— Наистина се радвам за теб, Cap.

Така е. Замислям се за нея в първия ден, когато се запознахме, след това за онази ужасна ледена нощ в градината на Лори и Оскар, както и за всичките ни дни заедно между тези двата. Любовта ни беше като пашкул, двамата растяхме заедно, докато вече нямаше накъде.

— Лори ми каза, че той е пилот на спасителен хеликоптер.

Тя се усмихва и това е най-прекрасното нещо, което съм видял през целия ден.

— Да.

— Истински шибан герой — промърморвам, но всъщност почти го мисля.

Чуквам бирата си в чашата й за вино и вдигаме тост за нея и Люк.

— Ами ти и Аманда?

Впечатлен съм, че е запомнила името й; отне ми известно време да стигна до жена, с която мога да се задържа.

— Харесвам я.

— „Харесвам“ не е особено силна дума — коментира Сара.

— Бива я.

— Господи, Джак. „Харесвам“? „Бива“? Просто сложи край на мъките й и я зарежи вече.

Смръщвам се.

— Само защото не бързам да й залепя златна звезда на гърдите и не й давам шестица?

— Да. — Тя ме поглежда скептично. — Иначе за какво беше всичко?

За какво беше всичко? Въпросът й ме кара да замълча за момент.

— Предполагам, че се опитвам да разбера дали е задължително хората да започват от сто процента, или могат да почнат, де да знам, от седемдесет и да растат нагоре.

Сара поклаща глава и въздъхва, сякаш вече би трябвало да знам отговора на този въпрос.

— Ако те попитам нещо, обещаваш ли да ми отговориш честно?

Божичко. Днес наистина е „денят, в който да въртим Джак на шиш“. Имам чувството, че ще ми зададе въпрос, на който бих предпочел да не отговарям.

— Ами давай.

Тя отваря уста да започне, след което я затваря, сякаш се чуди как точно да се изрази.

— Ако бе срещнал Лори първа, мислиш ли, че тя можеше да се окаже твоите сто процента?

— Леле. Откъде, по дяволите, ти хрумна това?

— Чух за речта ти на сватбата.

Аха. Пак онази проклета реч.

— Някой трябваше да се намеси, Сара. Аз просто бях там.

Тя кимва, сякаш това е напълно приемлив отговор.

— От това, което чух, всяка друга жена в залата е искала да бъде на нейно място след думите ти.

Засмивам се тихо.

— Познаваш ме. От всичко мога да се измъкна с приказки.

— Не и този път. — Гласът й се променя; не мога да я погледна в очите. — Глупав, глупав мъж такъв. Иска ми се да знаех. Иска ми се да го осъзнавах. И мисля, че малка част от мен знаеше, но аз просто отказвах да го приема. Защо не ми каза?

Мога да се престоря, че не разбирам за какво говори, но какъв би бил смисълът?

— Нищо нямаше да се промени, Cap. А и тя вече е омъжена. Щастлива е. Спря да ме обича преди години.

— А ти обичаше ли я?

Не знам какво да й отговоря. Седим един до друг в мълчание.

— Не знам. Може би в някакъв момент. Не знам. Не е като по филмите, Cap.

Тя въздъхва и се обляга на мен.

— Ами ако беше? Ако Оскар изчезнеше, ти какво би направил?

Целувам я по косата. Някои неща е най-добре да бъдат оставени неизречени.

— Да влизаме вътре. Тук е прекалено студено.

Тръгваме обратно към къщата, хванати за ръка, после се извинявам и потеглям към гарата. Очевидно е, че присъствието ми тук само вреди; трябва да се прибирам у дома. Може би по време на дългото ми пътуване с влак към Единбург ще успея да измисля дали седемдесет процента някога могат да се превърнат в сто.