Джоузи Силвър
Един ден през декември (68)

1 август

ДЖАК

Лорн изглежда като по-малкия и не — зелен брат на Хълк, нещо, което е доста полезно, когато иска да му сервират на бара. Днес барът се пръска по шевовете, но той отсъства едва няколко минути, преди да се появи отново, проправяйки си път с рамо през тълпата, понесъл две халби в ръце и пакетче чипс в зъби.

— Купил си вечеря — казвам, като го вземам от устата му, когато стига до мен.

— Това е най-близкото нещо до среща, което ще получиш днес — ухилва се Лорн. — Въпреки че жената на масата зад теб хич не се справя добре със задачата да се преструва, че не те заглежда.

Отварям чипса и слагам пакета на масата помежду ни, без да се обръщам.

— Разкарай се.

— Не се шегувам. А и е доста готина.

Той й намигва през рамото ми и аз го удрям по крака.

— Какво правиш, човече? Кери е у вас и е на път да роди бебето ти. — Прекрасната жена на Лорн е бременна в осмия месец, тази вечер сме излезли да пием бира по нейно настояване, тъй като я подлудява със суетенето си.

— За теб го правя, тъпако — измърморва той и набутва цяла шепа чипс в устата си.

Въздъхвам и си регулирам слуховото апаратче, тъй като сме до тонколоната.

— Казах ти вече. Слязъл съм от въртележката на срещите за известно време.

— Каза ми. — Отпива голяма глътка. — Просто не ти вярвам.

А би трябвало. Минаха повече от четири месеца, откакто с Мартик решихме да прекратим нещата, раздяла, която не значеше почти нищо и за двама ни. Заради това се и разделихме на практика, нещата не вървяха наникъде, а аз, общо взето, вече не искам секс заради самия секс. Но това не го казвам на Лорн.

— Мисля да стана монах — шегувам се. — Изглеждам добре в оранжево.

Той ме поглежда.

— Сигурен ли си? Защото тя наистина лови окото. — Кимва към жената зад нас. — Малко прилича на Холи Уилоуби^[1].

Имаше време, когато само това щеше да е достатъчно, за да се завъртя на стола си, но сега просто отпивам от бирата си и довършвам чипса. Може и да прилича на Холи Уилоуби и сигурно бих могъл да я почерпя едно питие и да направя следващата крачка, но въпросът е, че не искам Холи Уилоуби, нито Мартик, нито някоя друга.

Изразходвам енергията си, като обикалям по очарователните стръмни улици на Единбург, потапям се напълно в културата на града, дори си купих колело миналата седмица. Дойдох в Шотландия, за да избягам, и това се получи дори по-успешно, отколкото се бях надявал.

Скочих с главата напред, когато пристигнах, и се изгубих в работата и жените, а сега, най-накрая, съм изплувал и поемам свеж, прекрасен въздух в дробовете си. В началото изглеждаше, сякаш се боря да си поема дъх, изгаряше гърдите ми. Сега обаче дишам леко и спя добре нощем.

Сам съм и, засега, това ме устройва.