Джоузи Силвър
Един ден през декември (46)

25 юни

ЛОРИ

— Лори…

Току-що съм излязла от едно интервю за работа и се награждавам с чаша кафе под слънцето пред едно кафене в Бороу Маркет, когато някой спира до масата ми.

Това е тя.

— Сара. — Изправям се, шокирана да я видя толкова неочаквано и дори още по-шокирана, че е спряла, за да говори с мен. — Как си?

Тя кимва.

— Ами нали знаеш. Все същото. А ти?

Държим се толкова болезнено неестествено, че ми идва да заплача.

— Току-що бях на интервю за нова работа.

— О.

Искам да ме попита за подробности, но тя не го прави.

— Можеш ли да останеш за по кафе?

Сара поглежда към чашата ми, докато обмисля отговора си.

— Не мога, очакват ме другаде.

Радостта от това, че говоря с нея, е толкова изгаряща, толкова искрена, че искам да увисна на края на палтото й, за да я спра да не си тръгне. Разочарованието сигурно е изписано ясно на лицето ми, защото най-мъничката възможна усмивчица плъзва по устните й.

— Обаче някой друг път, става ли, Лу?

Кимвам.

— Да ти се обадя ли?

— Или аз ще ти се обадя. Все едно.

Тя вдига ръка, за да ми помаха за довиждане, след това се стопява в тълпата на пазара. Няколко секунди по-късно телефонът ми избръмчава.

Стискам ти палци за работата. С х

Не мога да спра прилива на сълзите. Цяла сутрин подскачах от нерви заради интервюто за работа в литературния отдел на лъскаво женско списание, а сега пет пари не давам дали ще получа работата, или не, защото имам нещо много по-ценно. Мисля, че може би си върнах най-добрата приятелка, или поне някаква малка частичка от нея. Изпитвам желание да излея кафето си в най-близката саксия и да си поръчам коктейл.