Джоузи Силвър
Един ден през декември (38)

20 април

ЛОРИ

— Трябва да си на моя страна тук — казвам и стисвам ръката на Сара, преди да отворим вратата на булчинския бутик в Пимлико. — Майка ми се прехласва по бухналите рокли, а аз просто искам нещо изчистено. Църквата е малка. Не й позволявай да ме принуди да взема нещо, в което няма да мога да мина по пътеката.

Сара се ухилва.

— Аз съм доста пристрастна към тези големи, лъскави рокли. Мисля, че ще изглеждаш добре.

— Сериозна съм, Cap. Тя е на косъм да звънне на онази жена от предаването „Цигански сватби“, за да провери дали не може да ме вмъкне по спешност. Не я окуражавай, за бога.

Пристъпваме в бутика, като все още се смеем, и аз забелязвам майка ми, която вече е дълбоко потънала в разговор с продавач — консултантката, изискана петдесет и няколко годишна дама със слънчев загар и сантиметър около врата.

— Ето я и нея.

Мама грейва, когато се приближаваме, и виждам как очите на продавачката искрят при вида на Сара, след което погледът й леко посърва, когато осъзнава, че аз съм булката. Сигурна съм, че тук има милиони рокли, които биха паснали на някой висок и с извивки като Сара, докато по-ниското ми и по-обикновено тяло има нужда от по-умело обличане, за да може най-доброто да излезе на показ. Очилата на консултантката са поставени върху кестенявата й, вдигната нагоре коса и тя се пресята за тях и ги плъзва на носа си, за да ме огледа, докато закачам палтото си на закачалката, която е протегнала към мен.

— Значи, ти си моята булка! — възкликва, сякаш ще се женя за нея, като се превъзнася престорено. — Аз съм Гуенда, или както ме познават тук, феята кръстница!

Усмивката ми е едва забележима; ако има нещо, което съм осъзнала за сватбите, то е, че общо взето, всички, които се занимават с тези неща, са усъвършенствали едно фалшиво усещане за непрестанно вълнение, сякаш нищо не ги радва повече от това да сбъднат всяко твое сватбено желание. Разбирам ги. Колкото повече ентусиазъм има, толкова повече пари ще се похарчат. Самият факт, че нещо е свързано със сватбата, явно го прави три пъти по-скъпо, отколкото би било иначе. Искаш две дръвчета, които да поставиш от двете страни на вратата си? Разбира се. Тези красавици вървят по петдесет паунда чифта. Чакай, трябват ти за сватбената церемония? О, в такъв случай нека вържа по една панделка на саксиите и да ти взема двойно повече пари! Но вече са ми ясни. Опитвам се да не хвърлям сватбената бомба до последния момент, а може и изобщо да пропусна. Не че Оскар иска да спести нещо; той и майка му са изпаднали в пълна сватбена лудост. Трудно ми е да ги обуздая. Това, което наистина би ми се искало, ако се бяха поинтересували от мнението ми, е малка сватба — и за разлика от повечето хора, които казват това, аз наистина го мисля; нещо интимно и специално, само за нас и най-близките ни. Единствените хора от моя страна, които наистина искам да са там, са семейството ми, Джак и Сара, както и няколко стари приятели от училище, с които все още поддържам връзка. Що се отнася до колегите ми, харесвам си ги, но не чак толкова, че да ги искам на сватбата си. Не че има кой знае какво значение какво мисля аз. Изглежда, накрая ще получа нещо разточително и публично. Искам да кажа, аз грам не съм религиозна, но очевидно църковният брак не може да бъде избегнат, по възможност в същата църква, в която са се венчали родителите на Оскар. Семейна традиция, която трябва да спазваме.

Просто се радвам, че успях да извоювам правото да избера собствената си сватбена рокля, както и тази на Сара като почетна шаферка — повярвайте ми, като ви казвам, че изобщо не беше лесно. Бъдещата ми свекърва ми праща линкове с рокли от седмици насам, всички от които биха били подходящи за Кейт Мидълтън или може би, по-точно, за бившата приятелка на Оскар, Кресида. Той рядко я споменава. Иска ми се да можех да кажа същото за майка му; тя държи снимката им в рамка във всекидневната, върху пианото, естествено. Казвам „естествено“, защото Кресида е била — е — концертираща пианистка. Има дълги и тънки пръсти. За да съм честна, тя има дълго и тънко всичко.

— Смятам, че сърцевидното деколте е най-подходящо за по-скромния бюст — казва Гуенда, гледайки към гърдите ми с нещо като съжаление.

Сара се обръща към стената от рокли, защото се смее. Това е вторият път днес, когато ме карат да се чувствам, сякаш има какво още да се желае от гърдите ми; точно идваме от също толкова депресиращо пазаруване, когато ме мериха за сватбен сутиен, който, разбира се, беше на два пъти по-висока цена от не — булчинското бельо до него. Сега съм набутана в цял корсет с връзки, от който не съм сигурна, че някога ще мога да се измъкна или да пикая с него, така че пренебрежителното отношение на Гуенда към активите ми ме изнервя. Майка ми, слава богу, се намесва.

— Напълно съм съгласна, Гуенда — усмихва се тя. — Лори е наследила това от мен. — Мама свежда поглед към собствените си гърди. — Може би, ако не възразяваш, първо да поразгледаме наоколо и след това да дойдем при теб?

Гуенда се намръщва леко, бързо изпърхва с мигли зад очилата си с рогови рамки.

— Както желаете, дами. Запазили сте си целия час, така че не се притеснявайте. — Тя отива зад щанда си, след това вдига поглед отново. — Само да ви кажа, че правим всички промени по роклите при нас, така че няма да будувате нощем от притеснение, че роклята ви може да изчезне, докато някой я подкъсява.

Чудесно. Сега съм с малки гърди и ниска. Ега ти и феята кръстница.

— Как се справяш след всичко, което се случи, Сара, любов моя? — чувам майка ми да прошепва въпроса си, докато слага ръка на раменете на приятелката ми до закачалките с бухналите рокли, които старателно избягвам.

Мама е срещала Сара няколко пъти през годините и те споделят чувство за хумор — най-вече за моя сметка, — което ги сплоти още в началото.

— Не твърде зле, Хелън, благодаря ти. Просто гледам да се занимавам с нещо, да се намирам на работа.

Сара вмъква и малка благодарна усмивка, за да подсили думите си. Двете заедно сме изпили повече вино, отколкото е здравословно през последните седмици, но като се има предвид всичко, тя се държи. За Джак не съм толкова сигурна. Срещали сме се няколко пъти за по кафе; Сара знае, разбира се. Обещах да й казвам, когато се виждаме. Не й казах най-важното, че първия път, когато се срещнахме, той изглеждаше ужасно, а втория път — още по-зле, сякаш бе извървял пътя на срама, за да стигне до кафенето.

Предполагам, че всеки се справя по различен начин, но като го видях така, се почувствах притеснена.

Чудя се как да накарам майка ми да се отдалечи от широките метър и половина рокли, когато Гуенда внезапно ми се притичва на помощ.

— Мамо — виква тя силно, като поглежда над очилата си. — Открила съм, че по-големите поли могат да погълнат по-малките ми булки.

Мой ред е да обърна лице към най-близката стена с рокли, за да скрия усмивката си. Обръщението „мамо“ от Гуенда е още един симптом на сватбената индустрия. Към всекиго се обръщат според ролята му в събитието. Булка, младоженец, майка на булката.

Сара накланя глава на една страна и бавно кимва.

— Знаеш ли, мисля, че Гуенда е права за това. Не искаме от Лори да се вижда само полата, нали? Няма да е балансирано, като някоя от онези кукли, които държат тоалетната хартия.

Тя се засмива небрежно и сплита ръце с майка ми, като ми намига, докато я насочва към мен. Усмихвам се, но й мятам малко рязък поглед в отговор. Не че не съм благодарна за намесата, обаче да държа тоалетната хартия? Някой друг да иска да се включи с някоя и друга обида към мен днес? Булчинските списания ме уверяваха, че това ще бъде едно от най-запомнящите се пазарувания в живота ми. Сигурна съм, че споменаваха сълзи и шампанско. Като се има предвид как се оформя денят, не съм твърде обнадеждена, въпреки че изобщо не е изключено да има сълзи от болка и необходимост от много твърд алкохол.

— Какво ще кажеш за нещо такова? — предлага Сара, държейки сребристобяло блещукащо нещо от артдеко материал.

Прекрасно е, но с много детайли и изглежда, като че ли завършва с рибена опашка накрая. На Сара би стояло зашеметяващо. На върха на езика ми е да кажа колко фантастично би изглеждала в него самата тя, като булка русалка, но след това си спомням пудриерата, която двамата с Джак й намерихме онази Коледа, и си прехапвам езика. Честно казано, онзи следобед и без това е последното нещо, за което бих искала да мисля. Гордея се как е отказала да потъне в самосъжаление, откакто двамата с Джак се разделиха; тя е навън, като се старае да направи добро впечатление, както винаги, и знам, че е излизала няколко пъти с Люк, въпреки че не говори много за това. Мисля, че нито един от двама им не бърза да слага етикети на случващото се помежду им, твърде рано е, но все пак се радвам, че той е в живота й.

— Мислех си за нещо по-просто — казвам, като бавно плъзгам роклите по релсата, за да ги разгледам.

Прекарваме щастливи десет минути, като сваляме всичките и слагаме настрани тези, които аз харесам или те харесат толкова, че се съгласявам да ги пробвам. Въпреки че не е най-любимото ми преживяване, не мога да се сетя за други хора, с които бих предпочела да правя това повече, отколкото с мама и Сара. Снощи ми беше малко мъчно, представях си как ли щеше да е, ако Джини можеше да е тук, с мен, но Сара някак оправя всичко.

Гуенда се плъзва до нас и леко плясва с ръце.

— Изглежда, се справяме много добре тук — поощрява ни тя, очите й минават по роклите, които сме закачили на специалния златен щендер, който церемониално добута при нас по-рано. — Мамо, почетна шаферке, насам.

Хваща ги за лактите и ги насочва през една завеса, неумолима като пазач в затвора. Аз оставам на място за момент, след това любопитството ми побеждава и промушвам глава, за да видя какво се случва. О, разбирам. Тук се случва онова с шампанското. Мама и Сара седят на тъмнорозови кадифени тронове и една по-млада асистентка им поднася високи чаши охладено шампанско.

— Клои е на разположение, ако ви трябва доливане, дами — искри Гуенда.

Сара улавя погледа ми и неподправената радост в очите й прави обидите, които изтърпях досега, поносими. Не съм я виждала толкова щастлива от седмици. Бях се колебала дали изобщо да я питам, за да не я разстроя, но накрая тя се самопокани, както обикновено. Като я гледам сега как седи с кръстосани крака и пие шампанско на големи глътки, се радвам, че го направи.

Гуенда се покланя леко, сякаш сме актьори, на които предстои да се скрият зад завесата.

— Сега ще ви отнема булката и ще създадем малко магия! Веднага се връщаме. — Тя хвърля поглед към асистентката си. — Кърпичките в готовност, Клои!

Усещам добре отработено представление, когато Клои вдига една кутия на цветя с носни кърпички и я поставя церемониално на стъклената масичка между мама и Сара. Хвърлям леко паникьосан поглед през рамо към тях, докато ме отвеждат, а двете вдигат чаши за наздравица и не правят абсолютно нищо, за да ми помогнат.

* * *

Гуенда е решила да пробвам първо роклята, която майка ми е избрала за мен. Не споря; това е нейното шоу. Накарала ме е да се съблека до корсета и седи зад мен в пробната с роклята, преметната през ръката й. Като казвам „пробна“, нямам предвид кабинка в задната част на магазина със завеса, която не пасва добре, когато я дръпнеш. Имам предвид истинска стая, пълна с огледала. Аз съм като балерина в една от онези покрити с огледала музикални кутийки.

— Тази се нарича Вивиан — обявява тя, произнасяйки името с френски акцент и разтърсва роклята, така че пайетите изстрелват светли петна из цялата стая.

По-натруфена е, отколкото аз бих избрала, с горна част, гъсто покрита с мъниста, и пластове тюл за пола. Следвам инструкциите и стъпвам внимателно в нея, когато Гуенда я разкопчава. Гледам отражението си, докато тя ме закопчава, оправя всякакви връзки по гърба ми, така че да е пристегнато в кръста, след това разперва мрежестите пластове.

Докато се взирам в огледалото, става нещо много странно.

Бавно се превръщам в булка пред собствените си очи. Истински шок е. Бях повлечена от прилива на ентусиазма на Оскар и майка му и някъде по пътя бях забравила, че планираме моя сватбен ден, моя момент „веднъж в живота“.

Гуенда ме наблюдава, проницателните й сини очи са над рамото ми.

— Майка ти може би беше права — казва тя, внезапно по-сериозна.

— Не е това — отговарям, докато все още се взирам в себе си, сякаш гледам в едно от онези магически огледала, където друго твое Аз се отразява в стъклото. Наполовина очаквам булката от огледалото да ми намигне, толкова ми е чужда. — Аз съм… Аз съм…

— Булка? — усмихва се дълбокомислено консултантката. — Много жени се шокират леко, когато облекат първата си булчинска рокля. Със сигурност е специален момент, нали?

Не съм сигурна, че Гуенда ме разбира напълно, но пък и аз не мога точно да го облека в думи, така че просто кимвам.

— Боже мой! Ако има такъв ефект върху теб, представи си как ще се почувства младоженецът ти — гука ми тя, вероятно както го е правила на много други булки, които са стояли на същото място. — Той ще е там, мъжът, за когото винаги си мечтала, ще те чака пред олтара, готов да се обърне и да зърне за пръв път прекрасната си булка. — Тя въздъхва, чист театър. — Безценен момент.

Стоя напълно неподвижно, думите й се въртят в главата ми толкова ясно, че е цяло чудо как не ги виждам в огледалото. Виждам се така, както Оскар и всичките ни гости ще ме видят, докато вървя по пътеката.

— Не ми харесва — заявявам, внезапно останала без дъх. — Моля те, Гуенда, просто я свали от мен. Твърде стегната е.

Тя ме поглежда като гръмната; очевидно си мислеше, че ме върти на покритото си с бижута кутре. И донякъде го правеше, точно до момента, в който спомена „мъжът, за когото винаги си мечтала“.

* * *

Обратно вкъщи, часове по-късно, се събличам в банята и пускам душа на възможно най-силната струя. Ама че шибана катастрофа. Успях да се съвзема достатъчно в сватбения бутик, че да пробвам и останалите рокли, но никоя от тях не беше митичната „точна“, за която тръбят всички списания. Гуенда се опита да ме принуди да облека отново първата в края на сесията ни, но онова чудо нямаше да се озове повторно на гърба ми за нищо на света.

Увеличавам температурата на водата до малко по-горещо, отколкото ми е комфортно, и стоя там, докато водата се стича по главата ми. Болезнено разочарована съм от себе си. Не че не обичам Оскар или че не искам да се омъжа за него. Нищо подобно. Просто е съсипващо да разбера, че все още си е там, като мускулен рефлекс.

Това, че когато някой каже „мъжът, за когото винаги си мечтала“, се сещам за Джак О’Мара.