Джоузи Силвър
Един ден през декември (41)

14 декември

ДЖАК

Вече знам как ще изглежда. Виждал съм роклята й, усетих неочаквания удар. Така че би трябвало да се чувствам подготвен за днес. Но докато седя тук, в препълнената църква, с Верити до мен, осъзнавам, че не съм подготвен ни най-малко. Потрепервам. Човек би си помислил, че биха имали отопление на подобни места; може би смятат, че лек дискомфорт е част от изживяването, начин да покажеш отдаденост към вярата си. Просто нямам търпение да приключа с цялото нещо, да се измъкна от този костюм, да изпия една бира и да се върна обратно в Единбург колкото е възможно по-скоро, без да изглежда грубо. Животът ми там е бърз и изпълнен с ангажименти; шоуто ми започва да добива известност сред хората и аз много се старая да изградя добри отношения с всички в станцията. Все още е рано да се каже, но мисля, че това може би е моето място. Намерих си нови приятели, дори мога да си позволя да живея под наем самостоятелно. Тухла по тухла си изграждам нов живот и чувството е чудесно.

Все още не знам дали това да доведа Верити беше добра идея. Тя искаше да дойде и да се запознае със старите ми приятели, а и всъщност си представях, че това да е с мен ще подплати още малко идеята „вижте как добре се справям“, защото е привлекателна. Честно казано, тя се вписва в тази тълпа по-добре от мен; дори има двойна фамилия. Запознахме се на едно благотворително събитие. Верити награди един колега от позицията си на местна благородничка и ме прибра като своя собствена награда в края на вечерта. Момичето притежава кон. Трябва ли да казвам нещо повече?

Все още не съм видял Сара. Надявам се, че всички ще можем да се държим учтиво и като възрастни. Тя ми писа съобщение за пръв път, откакто се разделихме, за да каже, че очаква с нетърпение да се видим и да наваксаме, и между другото спомена, че ще доведе Люк. Имам чувството, че ми каза предварително, за да не му прасна един в църквата, не че бих го направил. Отговорих й, че всичко е наред и че аз ще доведа Верити, за да се запознае с всички, и Сара повече не ми писа. Всичко е толкова шибано неловко. Боже, внезапно ми става страшно горещо. Тази скапана риза ми лепне по гърба. Чудя се дали е ужасно неуместно да си сваля сакото? О, чакай, почва се. Органистът започва да свири, твърде силно, и всички изпъват пълната си с ботокс кожа и проточват вратове към вратата.

Верити седи в края на пейката, най-близо до пътеката, и едва когато се навежда назад за секунда, успявам да зърна Лори. Определено не бях прав за това, че съм подготвен. Пак усещам онзи неочакван удар в слънчевия си сплит, когато я поглеждам, спокойна и прекрасна, с бели цветове и бижута, вплетени в къдриците й, и още цветя в ръцете й. Тя не е от онези перфектно фризирани и натруфени булки. Изглежда като бохем, красиво небрежна, самата себе си в най-хубавия си ден; сияе. Когато се изравнява с мен, лилавите й очи откриват моите и се спират. Лори върви бавно до баща си и за момент ми се струва, че тя е единственият друг човек в църквата. Ако аз седях на края на пейката, мисля, че щях да се пресегна и да стисна ръката й и да й кажа, че прилича на богиня, но при положението в момента, тя ми стрелва тази мъничка, едва забележима следа от усмивка и аз кимвам, изпълнен с ожесточено желание да й предам чувствата си. Опитвам се с очи да й кажа всички неща, които искам. Отиди и се омъжи за човека, който те чака при олтара, Лори, и след това изживей невероятния живот, който ти предстои. Бъди щастлива. Заслужаваш го.

И когато тя минава покрай мен с очи, приковани върху Оскар, усещам как нещо в мен се пречупва.

 

 

ЛОРИ

Вчера се събудих рязко в пет сутринта. Не ми се вярваше какво се бе случило. Че най-добрата ми приятелка ме мрази; че трябва да се оженя без нея. Казах на Оскар и на всички останали, които попитаха, че Сара има спешен случай в семейството и трябва моментално да се прибере у дома, в Бат, че се чувства ужасно от това, но нищо не може да направи. Не съм убедена, че мама се хвана на лъжата напълно, но съм благодарна, че реши да не ме разпитва по въпроса, защото щях да избухна в сълзи и да избълвам цялата жалка истина.

На повърхността направих добър спектакъл, но вътрешно умирам. Наранявам хората, които обичам, и не знам как да спра. Да не би това да е просто житейски факт? Трябва да пораснеш и да се отърсиш от старите си приятели като от стара змийска кожа, за да направиш място за новите? Седях подпряна на възглавниците в спалнята в мрачните часове преди зората вчера и гледах картината на Оскар, като ми се искаше да мога да щракна с пръсти и да се озова отново там. Той я е преместил от мястото, на което я окачих първоначално, за да може да я гледа, когато лежи в леглото. Вчера ме успокои това, че я видях; напомни ми, че има други места и ще има други времена. Знаех, както си лежах там, че Сара няма да си промени мнението за идването на сватбата. Не мога да го очаквам от нея. Живях с тайната си четири години, а тя е имала по-малко от двайсет и четири часа, за да свикне с нея. Твърде скоро е. Не знам дали изобщо ще дойде момент, в който да не е. Сега съм сама и понеже нямам друг избор, освен да се съсредоточа върху сватбата, решавам да прекъсна всички други мисли.

Така че ето ме и мен, стоя на входа на църквата, същата църква, в която са се венчали родителите на майката на Оскар. Нямаше как да споря; едва ли можех да замъкна всички обратно в предградията на Бирмингам, нали? А и това място е невероятно красиво, особено като се има предвид леко заскрежената земя. Приличаше на извадено от приказка, когато ролс-ройсът, един от изборите на Оскар, отби преди няколко минути в красивото като картинка село и за момент не бях сигурна дали мога да дишам. Татко се държа мъжки; просто потупа ръката ми и ме остави да се съвзема, стабилен като скала.

— Сигурна ли си, че това искаш? — попита ме и аз кимнах.

— Напълно съм сигурна.

— Слава богу — отговори той. — Защото, за да съм съвсем честен, съм ужасен от майката на Оскар. По-рано пих едно уиски за всеки случай.

И двамата се засмяхме, после аз се разтреперих от вълнение, а татко ми каза да се стегна и ми помогна да сляза от колата, като нагласи върху раменете ми кожената наметка на баба ми от нейната сватба за ходенето до църквата.

И сега сме на позиция в началото на пътеката, ръка в ръка, аз — в любимата ми винтидж рокля, той — ослепителен в своя фрак. Не харесва много цилиндрите, но е обещал, че прилежно ще го надене за снимките по-късно. Мама ми се обади миналата седмица, за да говорим за сватбата, и й се изплъзна, че той упражнява речта си всяка вечер преди вечеря, защото е ужасен, че може да ме разочарова. Стисвам го леко за ръка и си хвърляме един последен „хайде да го направим“ поглед; винаги съм била момичето на татко, а загубата на Джини ни сближи още повече. Много си приличаме — и двамата сме малко резервирани, докато не се доверим на някого, и двамата бавно се ядосваме и бързо прощаваме.

В църквата се носят най-различни аромати, купища бели цветя, всичките зашеметяващи и малко по-диви, отколкото би искала Люсил. Това е мое дело, макар и неволно. Ходих да навестя цветарката няколко пъти по повод моите собствени цветя и си станахме доста близки. Тя очевидно можеше да види пропастта между моя собствен неофициален избор на букет и много по-строгите украси, поръчани за църквата и церемонията. Не съм я молила специално да променя нещо, но бях искрена, когато тя ме разпита как наистина бих искала да изглежда, и е сътворила една малка магия, за да даде и на двете ни нещо, което да одобрим. Поемам си дълбоко дъх и потегляме.

И от двете страни на пътеката виждам лица, някои познавам, а някои — не. Семейството ми е успяло да дойде; лели, чичовци и братовчеди, нетърпеливи да видят Оскар и изискания лондонски елит, за който, без съмнение, майка ми им е разправяла истории. Моите колеги, приятелите на Оскар, бившата му, Кресида, облечена с черна рокля и перли (Черна! Какво, да не е в траур?), брат му Джери заедно с пуританката Флис, елегантна в тюркоазена органза. И след това виждам Джак. По средата на разстоянието до олтара съм и ето го и него, шокиращо реален и по-изтупан, отколкото някога съм го виждала. Дори си е сресал косата. Не съм сигурна какво мисля за Джак в костюм. Но после вече не мога да мисля за това, защото познатите му очи намират моите и ми се иска да хвана ръката му поне за миг, преди да стана съпруга на Оскар. След като Сара я няма, имам чувството, че той е единственият човек тук, който познава истинското ми Аз. Може би е добре, че е твърде далече от мен. За момент се чудя дали Сара му е казала нещо за нашата караница. Но те едва си говорят, откакто се разделиха, а той не изглежда да знае нещо. Стрелвам му съвсем мъничка усмивка, той кимва и слава богу, че баща ми продължава да върви, защото не ми оставя друг избор, освен и аз да го последвам.

Не сме написали свои собствени обети. Люсил изглеждаше така, сякаш съм я помолила за голо караоке, когато го предложих, и честно казано, реакцията на Оскар не беше много по-различна. Не настоях. Така или иначе, го предложих наполовина на майтап, но изражението на лицата им ми показа, че шегата е била неуместна. Какво си мислех, че е тази сватба? Някаква модерна история?

Оскар все още е с гръб към мен, както сме се разбрали, изправен и горд. Майка му смята, че изглежда непристойно младоженецът да точи лиги, докато булката идва по пътеката, и аз нямам нищо против да се съглася, така че да бъда до него, когато се видим за пръв път. По-нежно е, повече в наш стил. Толкова бяхме заети с работа и с въртележките около сватбата напоследък, че сякаш не сме имали почти никакво време заедно; нямам търпение да го видя днес, да прекарвам цялото си време с него отново. Надявам се на медения си месец да можем да уловим отново магията на онези безценни седмици в Тайланд.

Най-сетне стигам до него и когато се изравняваме, той най-накрая се обръща да ме погледне. Майка му каза, че в този момент Оскар трябва да вдигне воала ми; трудна работа, защото не нося такъв. Трябваше да им кажа, но не исках да ме притиснат в името на традицията да направя нещо, което не ми е присъщо. Вместо това си избрах едно деликатно украшение за коса от двайсетте — късметлийска находка от същия магазин, от който дойде и роклята, — което фризьорката вплете в косата ми заедно с малки свежи цветя. Най-красивото нещо на света е — фина златна мрежа, покрита с бижута, морски създания: морско конче, миди и разбира се, морска звезда. За незапознатото око изглежда просто подходящо за сватба, но се надявам, че Оскар ще го види като интимно намигване към историята ни.

Въпреки факта, че нямам воал, ръцете на Оскар се вдигат, за да го повдигнат; той е тренирал всяка днешна стъпка в главата си и за момент изглежда стъписан, че там няма нищо, докато не се усмихвам и не поклащам леко глава.

— Няма воал — оформям думите с уста и той се засмива леко.

— Прекрасна си — прошепва ми в отговор.

— Благодаря ти — усмихвам се и тъмните му очи ме заливат с любов.

Няма нищо общо с изрязаните дънки и тениска в момента, но това виждам, когато го погледна. Моят Робинзон Крузо, моят спасител, моята любов. Не мисля, че дори е забелязал, че Сара не е зад мен. Не мисля, че ще забележи дори ако преподобният метне настрани расото си и изпълни един бърз ирландски танц около олтара, защото в момента вижда само мен и очите му са пълни с почуда, радост и любов. Колкото и да се е опитвала Люсил да планира сватбата ни като военна операция, не е отчела тези моменти, а те са онова, което ще помня дълго след като мозъкът ми разкара муса от сьомга, защото заема твърде много място. Оскар изглежда толкова елегантен, младоженец от глава до пети. Всичко в него е идеално: артистично падащата му коса, лъснатите му черни сватбени обувки, тъмните му напрегнати очи, когато ме поглежда за пръв път. Дали някой мъж някога е бил толкова подходящ за тази роля? Сякаш всички онези малки младоженци, които стърчат на върха на сватбените торти из страната, са моделирани по негов образ.

Чудя се какво ли мисли нейно величество Люсил за облеклото ми без воал; сигурно има някой резервен в чантата си за всеки случай. Със сигурност ще се опита да ми го надене в секундата, в която излезем от тук.

Когато свещеникът пита дали някой знае основателна причина да не се оженим, се сещам мимолетно за Сара; дали ще влети през църковната врата и ще каже на всички какво съм направила?

Разбира се, това не се случва. След, както ми се струва, няколко секунди, установявам, че вървя обратно по пътеката, носейки пръстена от диаманти и платина на Оскар на безименния пръст на лявата си ръка, а църковните камбани бият. Вървим ръка за ръка и всички ръкопляскат. Точно преди да излезем на бледото зимно слънце, Оскар внимателно връзва панделките на кожената ми наметка, след това ме целува.

— Съпругата ми — прошепва, хванал лицето ми в шепи.

— Съпругът ми — казвам, обръщам лицето си и целувам дланта му.

Сърцето ми е на път да се пръсне и усещам чиста радост от тази проста истина; той ми е съпруг, а аз съм му съпруга.

* * *

Фотографът е изпълнил трудната задача да събере двете ни семейства заедно за снимките. Майката на Оскар изглежда решена да бъде художествен директор; милата ми майка дори ме дръпна настрани в един момент, за да ми съобщи, че може да удуши Люсил, преди да свърши денят. Посмяхме се малко по този повод и жестикулирахме как я душим, после си придадохме сериозен вид и се върнахме обратно вътре, за да позираме за снимките.

Семейството ми бе единственото нещо, което ме държеше да не се побъркам. Бившата на Оскар, Кресида, взе погрешка брат ми за сервитьор и му се оплака, че шампанското й не било достатъчно охладено. Така че той реши проблема, като метна вътре няколко кубчета лед, които извади от близката кана с вода. Когато тя го видя какво прави и заплаши, че ще накара да го уволнят, той с огромно удоволствие й съобщи, че ми е брат, с най-силния си мидландски акцент, разбира се. Той все още е в режим „да го полеем“ след скорошното раждане на прекрасния ми племенник Томас, който днес е такова ангелче, че почти ме е изместил като център на вниманието. По-рано Даръл ме дръпна настрани за кратък разговор на четири очи и ме попита дали искам да стана кръстница на Том следващото лято — като говорим за това как да разплачеш момиче на сватбата му! Обичам семейството си толкова много, най-много днес, когато от страна на Оскар има толкова много хора.

— Дами и господа, време е за речите.

О, боже! Съвсем забравих, че Сара щеше да изнася реч. Специално го бе нагласила така, че тя да е първа, и липсата й ще обърка тотално внимателно планираната програма на кралица Люсил. Щеше да помогне, ако се бях сетила да й кажа, но не се сетих, а сега червендалестият водещ току-що е помолил всички да ръкопляскат силно за почетната шаферка. Хората пляскат, но е онова бавно, откъслечно, объркано пляскане, когато тълпата знае, че нещо не е наред, и не е съвсем сигурна какво да нрави. Боже, хората от персонала тук не си ли говорят? Човек би помислил, че фактът, че главната маса трябваше бързо да се пренареди, когато пристигнахме, би им обърнал внимание на това, че Сара я няма, но не, той отново вика името й сега и гледа към нас очаквателно. Оскар изглежда ужасен, сякаш знае, че трябва да направи нещо, но няма представа какво, а Люсил се навежда напред и ми хвърля един поглед, който казва „направи нещо веднага“. Поглеждам към морето от лица пред себе си и започвам да се надигам, като се чудя какво ли, по дяволите, ще излезе от устата ми. Да лъжа хората един по един за липсата на Сара, беше достатъчно мъчително. Не съм сигурна, че съм достатъчно безсрамна, за да излъжа всички тези хора наведнъж. Но какво друго се предполага да им кажа? Че Сара е открила, че някога съм била влюбена в гаджето й, и сега не може да ме гледа? Сърцето ми започва да препуска и усещам как се изчервявам. След това се чува как някой бута стола си назад и прочиства гърлото си, за да заговори.

Това е Джак.

Из залата се надига мърморене, ниско жужене в очакване, че нещата може би ще станат пикантни.

— Тъй като Сара не можа да дойде днес, Лори ме помоли аз да кажа няколко думи вместо нея. — Той ме поглежда въпросително. — Аз извадих късмета да бъда в компанията на Сара и Лори за няколко години, така че имам добра представа какво би искала да каже, ако беше тук.

Дълбоко се съмнявам да има идея какво би казала Сара, ако беше тук в момента, но му кимвам бързо и си сядам обратно. Не знам дори защо се изненадвам от това, че ролята на Джак на сватбата ми току-що стана доста по-значима; изглежда, той присъства на всяко важно събитие в живота ми, по един или по друг начин.

— Виждате ли, ние със Сара бяхме заедно… всъщност до доста скоро… съжалявам, не ти трябва да знаеш това, ъм… — Той поглежда към жената, която седи до него, докато от далечните краища на залата се чуват няколко хихикания. — И когато казвам, че бях в тяхната компания, го казвам в най-широкия смисъл на думата, очевидно. Искам да кажа, бяхме близки, но не толкова близки… — Джак отново замлъква, някои хора започват да се смеят. — Съжалявам — казва, като ме поглежда и прави гримаса. — Добре — започва отново. Разбирам, че е нервен, чак когато виждам, че потрива длани в бедрата си. — Какво би искала Сара да каже за Лори? Ами че е добра приятелка, очевидно, това няма нужда да го споменаваме. Знам, че Сара винаги говореше как е спечелила съквартирантската лотария в университета, вие двете имате приятелство, което се случва веднъж в живота. Ти си джинът за нейния тоник, Лори. Сара те обича много.

Няколко човека изръкопляскват, а майка ми попива очите си. О, боже. Сдържам се и щипя кожата от обратната страна на ръката си. Ощипвам, пускам. Ощипвам, пускам. Ощипвам, пускам. Не смея да позволя дори на една-единствена сълза да се изплъзне, защото, ако заплача, не мисля, че ще мога да спра, преди сълзите ми да преминат в истински съкрушителни ридания. Днес Сара ми липсва толкова много. В безценната ми планирана сватба зее дупка с формата на Сара и ме е страх до смърт, че така ще е до края на живота ми.

Джак въздъхва и си поема въздух. Цари пълна тишина.

— Виждате ли, дори да знаех, че ще говоря днес, мисля, че пак щях да се чудя какво да кажа, защото думите просто не стигат, за да се обясни какво е специалното на Лори Джеймс.

— Огилви-Блек — прекъсва го някой, мисля, че Джери.

Джак се засмива, прокарва ръка през косата си и съм сигурна, че чувам как цялата женска половина от публиката въздиша.

— Извинете. Лори Огилви-Блек.

До мен, Оскар се пресяга към ръката ми и аз му стрелвам успокоителна малка усмивка, макар че новото ми име звучи несръчно и странно от устните на Джак.

— Лори и аз сме приятели от няколко години, дори добри приятели, и точно под носа ми ти си се превърнала от умната, скромна приятелка на Сара, която някога ме накара насила да гледам „Здрач“, в… — той спира и протяга ръцете си към мен, въпреки че е през три маси — … в жената, която си днес, човек с такова невероятно спокойствие, толкова изключително мил; успяваш да накараш всеки да се почувства като най-важния на света. — Джак поглежда надолу и поклаща глава. — Няма да преувелича, ако кажа, че ти някога ми спаси живота, Лори. Видя ме в най-лошото ми състояние и не избяга от мен, въпреки че имаше пълното основание да го направиш. Аз бях отблъскващ, а ти беше мила. Бях забравил що за човек съм, а ти ме накара да си спомня. Не мисля, че някога ти благодарих, така че го казвам сега. Благодаря ти! Ти пристъпваш леко през живота, но оставяш дълбоки следи, които е трудно някой друг да запълни.

Джак спира и отпива от чашата си с вино, защото говори, сякаш тук сме само двамата, и мисля, че осъзнава, че нещата са станали много лични.

— Така че ето. Ти си дяволски чудесна, Лори. Липсваш ми сега, когато сме от двете страни на границата, но се радвам, че си в безопасност в умелите ръце на Оскар. — Той вдига чашата си. — За теб, Лори, и за теб, разбира се, Оскар. — Прави пауза и след това добавя: — Щастливо копеле такова — като кара всички да се разсмеят, а мен да се разплача.

 

 

ДЖАК

— Боже господи, Джак. Можеше просто да я изчукаш на масата и да приключиш.

Взирам се във Верити, която точно в момента прилича на побесняла дива котка. Хубава, но иска да ми издере очите. Намираме се в един коридор на хотела и разбирам, че импровизираната ми реч не й е допаднала особено.

— Какво, по дяволите, трябваше да направя? Да я оставя да се пържи в собствен сос на собствената си сватба?

Тя ме гледа кръвнишки.

— Не, но и нямаше нужда да я изкарваш, все едно е шибаната Жена чудо.

— Тя не носи бельото си върху дънките.

Знам, че е грешка, в момента, в който напуска устните ми, но съм изпил три чаши шампанско заради тостовете и не обичам да ме побеждават на собствената ми територия.

— Очевидно си в адски интимни отношения с бельото й — тросва се Верити, със скръстени на гърдите ръце.

Омеквам, тъй като тя е тук като моя гостенка, и разбирам, че сигурно е било малко неприятно да чуеш как новото ти гадже обсипва с хвалби друга жена чак толкова обилно.

— Виж, съжалявам, окей? Но не си права, Лори и аз наистина сме само приятели. Никога не е имало нещо повече, честно.

Тя все още не е готова да отстъпи.

— Каква беше тая купчина лайна за големите следи?

— Беше метафора.

— Каза, че е чудесна.

Проверявам дали няма някой друг по коридора, след което притискам Верити към стената.

— Ти си по-чудесна.

Ръката й се плъзва около мен и ме сграбчва за задника. Това момиче не се занася.

— Не го забравяй.

Целувам я, макар и само като опит да спра този разговор, преди да стигне там, накъдето бе поел. В отговор тя захапва устната ми и започва да измъква ризата от панталона ми.

 

 

ЛОРИ

— Много мило от страна на Джак да замести Сара.

Усмихвам се на Оскар, въпреки че думите му имат остри ръбове.

— Така е.

Оттеглили сме се в апартамента си, за да се освежим в затишието между сватбената закуска и вечерното празненство. Мисля, че „освежим“ е учтив начин да се каже „да правим секс“, но не с това се занимаваме в момента. Той е напрегнат от речите насам и аз отчаяно искам да намеря начин да оправя нещата, защото трябва да помним този ден завинаги поради правилните причини.

— Къде, казваш, е Сара?

Оскар се намръщва и притиска основата на носа си, сякаш се опитва да си припомни детайлите за липсата й. Сигурно защото не съм му дала много такива — лош опит да намаля лъжата.

— Върна се в Бат.

Тонът ми нарочно е равен и се обръщам на другата страна, защото бузите ми горят. Не искам да споря, така че се оглеждам за нещо, което да ни разсее, и забелязвам подаръчна торбичка, оставена върху плочата в основата на огромната камина. Всичко в сватбения ни апартамент е голямо, от размера на ваната, вградена в земята, до леглото ни с балдахин, което си има и стъпало до него, тъй като е толкова в стил „Принцесата и граховото зърно“.

— Какво е това? — Прочитам картичката на торбичката на глас: — „На щастливата двойка, с любов и благодарност от Анджела и целия сватбен екип. Надяваме се да сте изкарали деня на мечтите си.“ — Обръщам се към Оскар. — О, много е мило, нали?

Той кимва, а аз сядам в един от фотьойлите до прозореца и развързвам панделките.

— Ела да видиш — казвам, като се опитвам да го помоля за друго с поглед: Моля те, не повдигай въпроса за Сара. Моля те, не задълбавай в речта на Джак. Моля те, нека се концентрираме върху най-важното днес, върху нас. Очите му се спират на моите за няколко секунди от другия край на стаята, после изражението му омеква и Оскар идва и коленичи до мен.

— Отвори го тогава.

Прокарвам леко ръка по лъскавата му синьо-черна коса и се усмихвам.

— Добре.

Вътре в опаковката намираме нежно стъклено коледно украшение, ръчно изработено и гравирано с нашите имена и датата на сватбата.

— Не е ли прекрасно? — възкликвам, преглъщайки буцата в гърлото си, докато го поставям внимателно долу.

— Ти заслужаваш всичко прекрасно — казва той и целува пръстите ми. След това си поема дъх. — Щастлива ли си, Лори?

Изненадана съм от тихо зададения му въпрос. Никога преди не ме е питал.

— Трябва ли изобщо да питаш?

— Само веднъж.

Внезапно добива напълно сериозен вид.

Аз също си поемам дъх и поглеждам в очите му. Знам, че бракът ни зависи от моя отговор на този въпрос.

— Изключително, неимоверно щастлива съм да бъда твоя съпруга, Оскар. Благодаря на щастливата си звезда, че влезе в живота ми.

Той поглежда нагоре към мен, безмълвен и невероятно красив, и очите му ми казват, че има неща, за които иска да говори, но няма да го направи, защото днес е сватбеният ни ден.

Изправя се и ме дръпва на крака.

— И аз благодаря на своята за теб.

Целува ме бавно, дълбоко, с една ръка на кръста ми, а другата под брадичката ми, и аз се оставям да се разтопя под тях, под него. Надявам се и се моля винаги да можем да се намираме така, както го направихме в Тайланд, както го правим в леглото нощем. Любовта ми към него се различава от всичко останало в живота ми — чиста, проста и пряма. Държа се за нея, за мисълта за нас върху стъпалата на колибата ни на плажа. Оскар пази в тайна къде ще заминем на меден месец, но се надявам до дъното на новообвързаното си сърце, че е в Тайланд.

Стоим пред умело подредената коледна елха, сложена в апартамента ни, и аз окачвам новото ни украшение на едно от празните клончета. Оскар е близо зад мен, усещам топлите му устни на врата си, докато гледаме как дрънкулката се върти и улавя светлините.

— Джак беше прав — прошепва той. — Аз съм едно щастливо копеле.