Джоузи Силвър
Един ден през декември (28)

5 август

ЛОРИ

Жив е. Слава богу, слава богу, слава богу.

Свили сме се на метални столове, завинтени за земята, и пием нещо хладко, което Оскар ни е взел от автомата за напитки. Не мога да позная дали е чай, или кафе. Лекарката дойде при нас преди няколко часа; все още не може да видим Джак. Той е в операционната, каза ни тя с тих, успокоителен глас, който всъщност ми изкара акъла. Травма на главата. Счупени ребра. Строшено ляво рамо. Мога да понеса счупените кости, защото знам, че ще заздравеят. Травмата на главата обаче ме ужасява; ще го сканират или каквото там правят, след което трябва да знаят повече. Не можах да разбера всичко, което тя ни обясни, защото червеният паникбутон в главата ми пищеше. Травма на главата. Хората умират от травма на главата. Не умирай, Джак. Не смей да ни умираш. Да ми умираш.

* * *

Аз и Сара седим от двете страни на леглото му. Опитахме се да се свържем с майка му в първите объркани минути, след като го намерихме в болница „Св. Панкрас“, но после Сара се сети, че тя е в Испания с Алби, брата на Джак. Аз оставих съобщение вместо Сара, за да не я уплашим до смърт.

И така, ние заедно бдим над него и чакаме, защото ни казаха, че това е единственото, което можем да направим за момента. Той вече не е в операционната, не е в непосредствена опасност, но не могат да кажат колко сериозно е нараняването му, докато не дойде в съзнание. Джак е без риза, блед и абсолютно неподвижен, като изключим издигането и спускането на гръдния му кош. Покрит е с плетеница от превръзки и тръбички, закачени за какви ли не машини и банки с течности. Никога не съм била толкова уплашена. Той изглежда ужасно крехък и установявам, че се притеснявам какво може да се случи, ако спре токът. Трябва да имат резервно захранване, нали? Защото ми се струва, че Джак не поддържа живота си сам в момента, дължи го на националната мрежа. Колко нелепо. В цял Лондон хората варят вода в чайниците си и небрежно зареждат телефоните си, като използват ценна енергия, когато цялата трябва да бъде събрана и изпратена тук, за да поддържа Джак жив. Моля те, оцелей, любими мой Джак. Не ни напускай. Не ме напускай.

Спешното отделение е странно място за тихо усърдие, изпъстрено с паника; непрекъснатият мек звук от стъпки на сестрите, прозвънтяването на табелките с болнични картони в металните краища на леглата, на заден фон симфония от писукания и аларми.

Гледам как Сара отново проверява пластмасовата щипка на пръста му, която следи за нивата му на кислород, докато една сестра изписва името на Джак на бяла дъска до шкафчето му с големи сини букви. Затварям очи и въпреки че никога не съм била религиозна, започвам да се моля.