Джоузи Силвър
Един ден през декември (26)

9 юни

ЛОРИ

Оскар се пресяга зад дивана и изважда кутия, вързана с панделка.

— Имам нещо за теб.

Той слага големия квадратен подарък на коленете ми, а аз го поглеждам изненадана.

— Оскар, рожденият ми ден мина.

— Знам. Това е друго. За новата работа.

Събота вечер е, току-що сме се наяли с китайско и сме преполовили бутилка шампанско, а от понеделник аз ще съм на работа със заплата в „Скайларк“, издателската къща, която публикува списанието „Бляскаво момиче“.

— Хайде, отвори го — подканя ме той и побутва кутията. — Можеш да го смениш, ако не ти харесва.

Поглеждам от развълнуваните му очи към кутията и бавно развързвам зелените като лайм панделки. Вече направи твърде много за мен покрай рождения ми ден, така че това е съвсем разточително. Свалям капака на елегантната подаръчна кутия и разгъвам намачканата раирана мека хартия, за да се възхитя на черната чанта „Кейт Спейд“, която е вътре.

— О, Оскар! Идеална е. — Усмихвам се и проследявам с пръст дискретното златно лого. Усещам, че и Сара се е намесила, като ме е видяла как се прехласвам по една много подобна, която тя носеше в ресторанта, където празнувахме рождения ми ден. — Но знаеш, че не трябваше да го правиш. Прекалено е.

— Да те правя щастлива, прави мен щастлив — свива рамене той, сякаш се подразбира. — Погледни във вътрешния джоб, има още нещо.

Бъркам в чантата с любопитство и отварям ципа.

— Какво е? — засмивам се и напъхвам пръстите си, докато напипвам хладен метал. А след това разбирам и изваждам комплекта ключове, който виси на сребърен катинар от „Тифани“.

— Как ще идваш и ще си отиваш, когато поискаш, ако си нямаш собствени ключове? — пита Оскар, опитвайки се всячески да омаловажи факта, че ми дава ключове за дома си.

Или за нашия дом, както ще бъде поне в близкото бъдеще. Това беше, общо взето, първото нещо, което каза, след „Поздравления“, когато му съобщих за новата ми работа: „Ще останеш при мен за малко, нали?“. Трябва да си призная, че донякъде се надявах да ми предложи, като се има предвид, че започвам на заплата, не много по-висока от подхвърлено подаяние. Съгласихме се, че е временен вариант, докато измисля как да се оправя. Но когато поглеждам лъскавата връзка ключове, виждам огромния комплект очаквания, който идва с нея, и се поколебавам, като се чудя дали не бъркам. Все пак сме заедно само от осем месеца, а аз винаги съм искала да се справя сама.

— Не искам да мислиш, че се възползвам от щедростта ти, Оскар. А и ме познаваш. Госпожица Самостоятелна — казвам.

Тъмните му очи се изпълват с веселие.

— Повярвай ми, аз също планирам да се възползвам от теб. — Той взема ключовете от пръстите ми и вдига вежди. — А и как иначе ще можеш да влизаш да ми приготвяш вечерята, за да ме очаква, когато се прибирам?

Удрям го по ръката.

— Надявам се, че харесваш печен боб.

Оскар пуска ключовете в шикозната ми нова чанта и я поставя на пода, след което ме притиска към мекия кожен диван и ме целува.

— Да не говорим повече за скучни работи. Мога да измисля по-добри неща за правене.