Джоузи Силвър
Един ден през декември (15)

28 януари

ДЖАК

Сара спи, Лори работи до късно в хотела, а аз седя на кухненската маса и пия чиста водка в два и половина през нощта. Никога не съм бил голям пияч, но изведнъж успявам да видя достойнствата на пиенето. Вече минаха седмици от целувката ми с Лори. Седмици, в които зрелищно се провалям, когато се преструвам, че не се е случило. Буквално всеки път, когато погледна Сара, се чудя дали днес е денят, в който ще си призная. Всеки. Шибан. Ден. Отново и отново го преигравам в ума си, опитвам се да стигна до точния момент, в който й изневерих. Тогава ли беше, когато поканих Лори на бира? Когато я прегърнах, като плачеше? Или отдавна, самия първи път, когато Сара ни запозна и двамата решихме да не споменаваме факта, че вече сме се срещали. Не че бе точно така, но не бяхме и непознати. В това вече съм напълно убеден. Беше по-лесно, когато можех да си повтарям, че Лори не си спомняше онези няколко мига на автобусната спирка, но сега знам, че това не е вярно. Знам със сигурност, че ме помнеше, и защото ме помнеше цели дванайсет месеца по-късно, знам, че това означава и още нещо. Може би просто е като мен, едновременно благословена и проклета с отлична памет; но не съм сигурен. Превъртах всички моменти, които сме прекарали заедно, преглеждах всички частички от разговори, които си спомнях, и се опитвах да разбера дали не съм пропуснал нещо прикрито. Не смятам, че тя е хлътнала по мен или нещо такова. Мамичката му. Нямам толкова високо мнение за себе си; просто имам чувството, че съм пропуснал нещо.

Искам да кажа, това беше просто целувка. Не е като да съм изчукал някого, нали? Но аз целунах Лори, а някак това е дори по-лошо, отколкото ако бях изчукал всички в проклетото имение „Плейбой“, защото те щяха да бъдат просто забрави-ме-до-другия-ден непознати. Лори не е непозната и не я целунах заради нещо толкова елементарно и леснообяснимо като глупава, безсмислена похот. Но и не я целунах, за да върна достойнството й, нито защото беше крехка и се нуждаеше от мен, за да се почувства по-добре. Не съм толкова благороден. Целунах я, защото изглеждаше адски неземна под светлината на уличните лампи със снежинки по косата. Целунах я, защото излъгах, че не съм я видял в автобуса, и се чувствах като задник, и я целунах, защото нуждата да разбера как ще почувствам нежните й, уязвими устни до моите ме прегази като шибан бърз влак. И сега наистина знам, а ми се ще да не знаех, защото човек не може да изтрие от съзнанието си нещо толкова поразително.

„Нека не споделяме с никого за това — казах й после. — Не биваше да се случва и не е нужно да значи нещо.“

От всички глупости, които някога съм изричал, тези се подреждат сред най-тъпите. Но какво друго се очакваше да кажа? Че съм се почувствал, сякаш при целувката ни съм вкусил звезден прах в устата си; че все пак, ама, разбира се, съм я видял на автобусната спирка?

Гаврътвам чашата си и я напълвам наново. Не става. Трябва да говоря с Лори.

ЛОРИ

Знаех, че не мога да избягвам Джак вечно. Бог ми е свидетел, че бих искала, но това е моят объркан и сложен живот и току-що се прибрах от късна смяна, за да го открия седнал край кухненската ми маса в тъмното.

— Къде е Сара? — питам, като пропускам всякакъв поздрав, защото съм пребита от умора и съм изгубила умението да разговарям с него за безсмислени неща.

— В леглото.

Гушнал е чаша — с вода или с водка, не съм сигурна.

— Не би ли трябвало и ти да си там? — Вдигам поглед към кухненския часовник. — Три сутринта не е здравословно време, по което да къркаш сам.

— Не можех да заспя.

Не му вярвам съвсем. Това е едва третият път, в който го виждам от онзи следобед, когато… Дори в собственото си съзнание не обичам да повтарям онова, което сторихме — и това е първият път, в който съм сама с него оттогава, по избор и на двама ни, мисля. Той потрива наболата брада по челюстта си, напред, назад и пак отначало, нервен тик. Ако имах брада, вероятно щях да правя същото.

Наливам си чаша вода.

— Мисля да лягам.

Джак се пресяга към китката ми, когато го подминавам.

— Моля те, Лори. Трябва да поговорим.

Искам да му кажа, че това няма да помогне, но тъгата в очите му смекчава решителността ми, така че сядам изморено на масата и оглеждам измъченото му лице и намачканата тениска.

— Това ли правеше? Чакаше ме?

Той не си прави лошата услуга да ме излъже.

— Чувствам се като най-голямото леке на света, Лу. Не знам как да го преодолея.

Обгръщам чашата си с длани. Не знам как да му помогна. Какво се очаква да кажа — че става по-лесно ли? Толкова е изтъркано, а и дори не е особено вярно. Защо изобщо прави това? Защото мисли, че съм по-обиграната лъжкиня, и иска малко насоки? Превъртала съм в ума си онзи разговор отново и отново. Джак не ме помни от автобусната спирка. Няма спомен за мен отпреди Сара да ни запознае. Съсипващо е, защото съм прекарала месеци и години, през които онзи момент ме е предопределял, но въпреки това е и освобождаващо, защото той сякаш е подпечатал факта, че трябва да го оставя в миналото. И давам най-доброто от себе си, за да постигна точно това.

— Беше наистина ужасна грешка, Джак — прошепвам, загледана в ръцете си. — Вината е повече моя, отколкото твоя, ако това ти помага.

— Глупости — казва той рязко, достатъчно силно, че да ме накара да хвърля предупредителен поглед към вратата. — Да не си посмяла да си причиняваш това. Аз съм този, който не беше верен.

— Сара е най-добрата ми приятелка — отвръщам натъртено. — Като сестра ми е. Колкото и неверен да се чувстваш, повярвай ми, аз ти правя компания в края на скалата „чувствам се отвратително“. — Отпивам глътка вода. — Няма степенуване на вината. И двамата сгрешихме.

Джак замълчава и надига питието си. От миризмата, която се понася към мен, мога да предположа, че не е вода.

— Знаеш ли какво мразя най-много от случилото се, Лори?

Не искам да ми казва, защото, ако е същото, което мразя и аз, тогава и двамата ще се чувстваме само още по-зле, задето сме го признали.

— Мразя, че не мога да го забравя — продължава той. — Не трябваше да означава нищо. Нали? — Радвам се, че не вдига поглед от чашата си, докато говори, глухо, твърде емоционално. — Значеше ли… значеше ли нещо за теб?

Тихият му, взривоопасен въпрос виси във въздуха и аз преглъщам с мъка. За момент не мога да го погледна, защото ще види истината, изписана върху лицето ми. Знам какво трябва да направя. Лъжа Сара от цели две години вече. Да излъжа Джак, не би трябвало да е толкова трудно. Не би трябвало, но е. Болезнено трудно.

— Виж — казвам, като най-сетне поглеждам директно в изтерзаните му, красиви очи. — Бях разстроена и се държах ужасно отвратително, а ти беше мил и прекрасен, защото си си такъв. Приятели сме, нали така? — Прекъсвам, за да преглътна мъчителните сълзи в гърлото си, и той кимва, ръката му е притисната към устните, докато говоря. — Ние сме наистина, наистина добри приятели, но пихме прекалено много, беше Коледа и размазахме границата между приятелството и нещо друго. Но спряхме, и двамата знаехме, че стореното е ужасно, а и вече е направено и няма как да върнем времето назад. Нима може да излезе нещо добро, ако позволим то да разкъсва и Сара? Ти съжаляваш, Бог ми е свидетел, че аз съжалявам повече, отколкото за каквото и да било друго в моя живот, и че това никога, никога повече няма да се повтори. Не мисля за теб по този начин и съм адски сигурна, че ти също не кроиш тайни фантазии за мен. Ако кажем на Сара, то ще бъде само за да успокоим гузната си съвест. А мислиш ли, че това е достатъчно добра причина?

През цялото време, докато говоря, той бавно клати глава, ръката все още е на устните му, сякаш му се гади.

— Изобщо не е достатъчно добра.

Кимвам.

— Просто си легни, Джак. Легни си, наспи се и когато станем сутринта, и двамата ще продължим с живота си, без никога повече да споменаваме това. Нито пред Сара, нито един пред друг. — Поемам си въздух. — Нито дори пред златна рибка.

Той извръща поглед от мен и прокарва ръка през и бездруго рошавата си коса. Толкова силно се пържех в собствения си сос, че така и не спрях, за да се замисля как се справя Джак със случилото се. Доста зле, както изглежда, и аз почти го презирам, задето се нуждае от мен да го уча да носи бремето на вината си.

Седя до масата дълго след като той си е легнал. Приготвям си кафе и го оставям да изстине, докато гледам през тъмния кухненски прозорец над покривите на Деланси стрийт. Мисля за Сара и Джак, които спят в стаята в края на коридора, за родителите си у дома и за брат ми и Ана, новата му жена, сгушени в новата си модерна къща, която купиха след сватбата си през пролетта.

Двама и двама, и двама, и аз. Може би ще си купя златна рибка.