Джоузи Силвър
Един ден през декември (40)

12 декември

ЛОРИ

След два дни ще стана госпожа Лоръл Огилви-Блек, с което ще трябва да свиквам дълго време, след като двайсет и шест години съм била Лори Джеймс. Дори не мога да го произнеса, без да започна да говоря като английската кралица, плътно и отсечено.

Оскар замина при майка си днес следобед, а моите родители пристигат утре. Ще останат при мен в апартамента и после ще тръгнем заедно към църквата в събота сутринта. Щом дойдат, лудницата започва, така че тази вечер официално е затишието преди бурята. Сара трябва да се появи всеки момент и двете ще си направим маникюр и педикюр, след което ще гледаме филми и ще пием коктейли с шампанско, за да отпразнуваме. Моите нокти не са от вида, който расте; само жени със сходен проблем ще ме разберат. Стигат до края на пръстите ми и смятат работата си за свършена, след това започват да се лющят и чупят. По време на подготовката за сватбата опитах всички масла, серуми и кремове, познати на човечеството, защото във всички булчински форуми твърдят, че е жизненоважно ръцете ми да са с идеален вид. Е, от олтара ме делят четиридесет и осем часа и ноктите ми няма да станат по-хубави; Сара ще ми направи френски маникюр.

Всичко за тази сватба е планирано, контролирано и вписано в таблицата на Люсил. За някой, който смята, че синът му се жени за особа не от неговия ранг, определено е инвестирала много от времето си в това да диктува как ще се случат нещата. За да съм честна, доста рано осъзнах, че тя ще премине като валяк през всичко, свързано със сватбата, независимо дали на мен ми харесва, или не, така че реших да продължа по пътя на най-малкото съпротивление. С това искам да кажа, че благосклонно се съгласих с осемдесет процента от решенията й, а на останалите двайсет гледах присърце и не допуснах никакви компромиси. Роклята ми. Букетът ми. Почетната ми шаферка. Пръстените ни. И бездруго това са единствените неща, които са от значение за мен. Не ми пука кое шампанско ще бъде сервирано за тоста и макар да не съм особен почитател на муса от сьомга като първо ястие, той ще бъде поднесен. Оскар е благодарен за нетериториалния ми подход; тъй като двамата с майка му са толкова близки, че щях да предизвикам вълнение, ако не отстъпвах за някои неща.

Слава богу, Сара беше с мен през цялото време и ми позволяваше да изпускам парата.

— Отвори, Лу! Нямам ръце, за да почукам!

Гласът й звънти надолу по коридора и аз скачам, за да отворя. Когато дръпвам вратата, разбирам за какво говори. Зад себе си влачи твърд сребрист куфар, на лактите й висят две торби, а в ръцете си носи голям кашон. Поглежда ме над него и издухва бретона от очите си.

— Пътуваш с малко багаж, а? — засмивам се и вземам кашона.

— Наистина е малко за мен. — Тя плясва ръката ми, когато се опитвам да надзърна през отвора. — Това ми е кашонът с изненади. Първо по една чаша вино?

— Нямам възражения. — Затварям вратата с крак, преди да я последвам по коридора.

Не исках традиционно моминско парти, просто не ми е в стила, но това е прекрасно.

— Сами ли сме? — прошепва тя, като се оглежда за Оскар.

— Да.

Сара прави няколко тържествуващи движения и се пльосва по гръб на дивана с широко разперени ръце и крака във въздуха.

— На сутринта се омъжваш, динг-донг, ще звънят камбаните! — изпява тя фалшиво.

— Подранила си с един ден.

— По-добре, отколкото да закъснея. — Сяда изправена и се оглежда наоколо. — Сеанс ли ще правим?

Запалила съм ароматни свещи навсякъде, за да създам спокойна, дзен атмосфера.

— Трябваше да го докарва на спа — обяснявам. — Давай, подуши.

Тя помирисва въздуха.

— Мисля, че носът ми щеше да работи по-добре, ако имах чаша вино в ръката.

Схващам намека и се отправям към кухнята.

— Вино… или шампанското на майката на Оскар? — виквам.

— О, шампанското на нейно величество, моля.

Сара влиза в кухнята и сяда на едно от високите столчета. Нелоялно ли е, че безброй пъти съм й мрънкала за бъдещата си свекърва? Всеки има нужда да отпусне душата някъде, нали така, а Сара ми е като сестра. Което ми напомня… Завъртам се и изваждам един малък, опакован пакет от шкафа.

— Давам ти това сега, преди да се напием прекалено и да забравя или преди да се напием прекалено и да не мога да ти го дам, защото се скъсвам от рев и сополи.

Изваждам шампанското, а тя оглежда подаръчната торбичка с присвити очи.

— Какво е?

— Ще трябва да го отвориш, за да узнаеш.

Приятелката ми дръпва сивата панделка, докато аз изваждам тапата от скъпото шампанско на майката на Оскар. Исках да дам на Сара нещо наистина специално и след часове безплодно търсене в интернет осъзнах, че вече притежавам идеалното нещо.

— Фактът, че може да не ми хареса, ме изнервя — продължава тя шеговито. — Знаеш, че съм ужасна лъжкиня, веднага ще познаеш.

Бутвам една чаша към нея и се навеждам над барчето, за да я наблюдавам.

— Доста съм уверена, че ще ти хареса.

Държи износената кадифена кутийка в дланта си, докато се пресяга към столчето на чашата си, и отпива за кураж. Когато тръгва да я отваря, аз слагам ръка върху нейната.

— Преди да го направиш, искам да кажа нещо.

Мамка му. Все пак не ми беше нужно питие, за да се развълнувам прекалено много. Вече усещам как сълзите напират в очите ми.

— Мамичката му стара — възкликва тя, като изпива повече от половината си чаша наведнъж и си долива отново. — Не почвай отсега, ще се омъжиш чак след два дни. Овладей се, жено.

Засмивам се и се стягам.

— Добре, всичко е под контрол. — Пийвам още малко, после оставям чашата си. — Това е, за да ти кажа „Благодаря!“. — Поглеждам към кутията, след това към Сара. — Благодаря ти… Не знам, Cap, за всичко. Задето ми даде голямата спалня на Деланси стрийт, задето винаги беше до мен в събота вечер и в трудните неделни утрини и задето изобрети нашия тематичен сандвич. Не знам къде щях да бъда без теб сега.

Сега на нея й засяда буца в гърлото.

— Той е дяволски добър сандвич — отвръща, след което отваря кутията.

За няколко секунди запазва нехарактерно мълчание.

— Това е твое — промълвява тихо.

— А сега е твое — отсичам аз.

Занесох тънкото лилаво колие с ахат, за да го преправят, да инкрустират камъка в розово злато и да изработят елегантна гривна.

— Не мога да го взема, Лу. Прекалено е ценно.

Добре.

— Ще започна да плача, след като кажа това, а после двете ще се напием и ще се смеем, нали?

Тя захапва вътрешността на вече треперещата си долна устна.

— Загубих сестра си преди много време, Cap, и тя ми липсва. Липсва ми всеки божи ден. — Не преувеличавам. Големи тежки сълзи се спускат по лицето ми. Знам, че Сара ме разбира, защото обича до безумие по-малката си сестра. — Този камък ми напомня за очите на Джини и как те бяха като вглеждане в собствените ми очи или в тези на баба ми. Той е част от семейството ми и ти го давам, защото и ти си част от него. Приемам те като сестра, Сара. Моля те, вземи го, носи го и го пази.

— Боже господи, мамичката му — въздъхва, заобикаля кухненския плот и ме прегръща. — Млъквай, моля те! Ако това ще те накара да престанеш да говориш, тогава, разбира се, че ще го задържа.

Стискам я силно, едновременно плача и се смея.

— Ще го нося в събота.

— Наистина ще ме зарадваш.

Мога да й кажа какво става в сърцето ми; как ще се чувствам, сякаш тя представлява Джини на специалния ми ден. Въпреки това не го изричам, защото и двете пак ще ревнем, а и без това Сара го знае. Просто обяснявам, че идеално ще подхожда на тоалета й — изискана дълга рокля в синьо-зелено като морските вълни, която кара червената й коса да оживява, — и тя се съгласява, а после внимателно оставя гривната, преди отново да напълни чашите ни.

* * *

Весело изпразнихме две бутилки от скъпото шампанско на Люсил и със замъгленото си съзнание мога да докладвам, че от него човек се напива точно толкова, колкото и от по-евтините му приятели.

— Не мога да повярвам, че ти ще се изправиш пред олтара преди мен — започва Сара.

На огромния плосък телевизор на Оскар се въртят финалните надписи на „Шаферки“ (все още мисля за всичко тук като за „негово“, сякаш съм наемател, чудя се дали, след като се оженим, това най-сетне ще се промени) и двете седим с разделители за пръсти на краката.

— И аз.

Тя се пресяга към кашона си за фокуси и изважда кутийка с карти. Не се шегуваше, когато каза, че е пълен с изненади; до момента е измъкнала от него цяла поредица малки подаръчета за мен, от бурканче с канела, което би трябвало да увеличава сексуалната издръжливост, до джапанки с новото ми име на тях. Сега стигаме до игра на карти, измислена да засрамва и съветва бъдещите булки, преди да тръгнат по пътеката в църквата.

— Как ще играем?

Сара измъква картите от кутийката и прочита инструкциите на гърба й.

— Раздайте на всички по три карти, след което, като започнете по посока, обратна на часовниковата стрелка, прочетете въпроса си на човека, който седи през две места вляво от вас, дрън-дрън-дрън. — Тя започва да се смее и захвърля празната кутийка зад дивана. — Добре, хайде да се редуваме. — Слага тестето на дивана помежду ни. — Ти си първа.

Вдигам най-горната карта и прочитам въпроса на глас:

— Какъв процент от браковете в Англия завършват с развод (използвани са данните от 2012 година)?

— Мамичката му, прибирам ги — възкликва Сара. — Последното, за което искаш да мислиш сега, е развод. — Но спира и се замисля. — Двайсет и девет?

Обръщам картата, за да прочета отговора.

— Четиридесет и два процента. Божичко, това е малко депресиращо, а?

Оставям картата и тя взема следващата.

— А, така е по-добре. Какво е първото нещо, което забелязват в един мъж повечето жени? — После прочита отговора от другата страна и се засмива тихо. — Имаш право на три опита.

— Колата му? — казвам, използвайки първия опит.

— Тц, не е това.

— Не знам… дали изглежда като пълно копие на Ричард Осман^[1]?

Не го споменавам случайно. Той е знаменитостта, по която Сара си пада.

— Дори не се шегувай — отвръща тя с премрежен поглед. Веднъж двамата се срещнали на церемония по връчване на награди, която Сара отразявала, и едва се въздържала да не си вдигне тениската и да го помоли да се подпише на гърдите й. — Никой не изглежда като Ричард Осман, освен Ричард Осман. Последен шанс.

Приемам въпроса по-сериозно, когато вече ми е останал само един опит.

— Очите?

— Да! — Тя плясва ръката ми. — Очите. Виждала ли си очите на Люк? Никога не съм виждала по-сини очи през живота си.

Кимвам. Тя излиза с Люк от време на време от лятото насам; той ще й бъде кавалер на сватбата. Помолила ме е да не го споменавам пред Джак, преди тя самата да е намерила време да сподели с него, макар да не знам дали вече го е направила. Той замина за Единбург на следващия ден, след като купих сватбената си рокля, и освен дето прати един есемес, за да каже, че е пристигнал, не съм чувала и гък от него. Натъкнах се на негова снимка в интернет от някакво събитие отпреди няколко седмици, музикална премиера, на която е присъствал с някаква дребна блондинка, така че поне знам, че е жив.

Вземам следващата карта и присвивам очи.

— Най-популярно цвете за сватба?

Сара превърта очи.

— Рози. Прекалено лесно. Равни сме.

Оставям я да вземе точката, без да си правя труда да проверявам дали е права.

— По-добре следващият въпрос да е интересен или се отказвам — заявява тя и обръща горната карта. — Колко пъти се влюбва през живота си средностатистическият човек?

Намръщвам се.

— Как може да има средна стойност за това? Всеки човек е различен.

— Отговори според собствения си опит. Знаеш колко много си падна по всички онези мъже, с които те уреждах в университета. — Засмива се. — Как му беше името на оня с шортите?

Не удостоявам този въпрос с отговор, защото пропитият ми с шампанско мозък не може да ми припомни нищо друго, освен косматите му крака.

— Два пъти може би? — налучквам отговора.

Сара оставя картата, за да се пресегне към чашите ни.

— Мисля, че са повече. Пет.

— Пет? Мислиш ли? Това е доста.

Тя вдига рамене.

— Познаваш ме. Обичам да се простирам нашироко.

И двете се засмиваме и тя завърта глава настрани към дивана, за да ме погледне.

— Значи, двете любови в твоя живот са Оскар и кой? Момчето от автобуса?

Минаха години, откакто за последно го е споменавала. Бях сигурна, че е забравила за него. Поклащам глава.

— Оскар, очевидно, и гаджето ми от колежа.

— Значи, тогава магическото ти число е три, Лу, защото тотално се бе влюбила в момчето от автобуса. Напълно лапна кукичката. Прекарахме цяла година да го търсим. Беше се побъркала.

Чувствам се леко притисната, затова завъртам виното в чашата си и се опитвам да измисля как бързо да сменя темата. Прекалено бавна съм.

— Чудя се какво ли щеше да се случи, ако го беше открила. Може би сега щеше да си женена и с бебе. Представи си само!

Понеже пих твърде много вино, наистина си го представям. Виждам малко момченце със златистозелени очи, мърляви колене и усмивка с липсващи зъбки и реалността на това видение ме оставя без дъх. Би ли могло да се случи подобно нещо в друга версия на живота ни, такава, в която аз откривам Джак първа? Такава, в която той просто се качва на скапания автобус? Затварям очи и въздъхвам, опитвам се да запратя измисленото дете обратно в Небивалата земя.

— Някога изобщо спря ли да го търсиш?

Нежно зададеният й въпрос ме хваща неподготвена.

— Да.

Наблюдава ме особено, вероятно защото отговорът ми прозвуча по-тежко и примирено, отколкото трябваше.

Рязкото й поемане на дъх е единственото предупреждение, което получавам за надвиснала опасност.

— Лори, да не би да си го открила и да не си ми казала?

Очите й са станали кръгли от почуда.

Опитвам се да излъжа достатъчно убедително или достатъчно бързо.

— Какво, не! Разбира се, че не съм! Имам предвид, божичко, щеше да знаеш, ако бях, а ти не знаеш, затова не може да съм го открила.

Сара присвива очи и аз започвам да се паникьосвам, защото прилича на куче с кокал. Обучено куче с голям кокал.

— Мисля, че премълчаваш нещо. Кажи ми или ще си покажа гащите пред семейството на Оскар в църквата.

Поклащам глава.

— Няма нищо за казване.

Опитвам се да изкарам непринуден смях, но не го преценявам добре и излиза твърде силен.

— О, боже мой! Наистина има нещо — възкликва тя и сяда напълно изправена. — Лори Джеймс, мамичката му, признай си веднага или, заклевам се, ще се опна гола и пред проклетия свещеник!

Как ми се ще тя да не ме познаваше толкова добре или да не бях пила толкова много.

— Не.

Това е всичко, което успявам да изрека. Вече не смея да я погледна в очите.

— Защо не искаш да ми кажеш?

Сара започва да звучи обидено и аз се чувствам отвратително, така че хващам ръката й.

— Нека просто сменим темата.

— Не разбирам — продължава тя, след което притихва и бавно-бавно изважда ръката си изпод моята. — Мамка му. Лу.

Все още не мога да я погледна. Иска ми се; искам да се изкикотя и да кажа нещо остроумно, което да ни спре да тръгнем натам, накъдето сме се запътили, но съм като препил с шампанско заек, замръзнал пред фаровете на автомобил.

— Бил е Джак.

Тя не го оформя като въпрос. Произнася всяка дума, сякаш е трезва като съдия, сякаш винаги е знаела. След което ахва, забавена реакция, и слага ръка пред устата си. Поклащам глава, но не мога да се насиля лъжата да излезе през треперещите ми устни.

— Джак е бил момчето от автобуса.

— Спри да го повтаряш — прошепвам и една гореща сълза се спуска по бузата ми.

Сара отпуска глава в шепите си.

— Cap…

Едвам се изправям и оставям чашата си на масата. Когато слагам ръка върху рамото й, тя ме отблъсква. Чувствам се, сякаш ме е зашлевила. Почти ми се иска да го направи. Сядам и чакам, измъчена, и след известно време тя се изправя рязко на крака.

— През цялото време знаех, че има нещо. Аз… май ще повърна.

Хуква към банята.

Замислям се за Деланси стрийт, за моментите, в които държах косата й след сериозно купонясване. Да знам, че аз съм човекът, който я е накарал да се почувства така, е най-ужасното чувство на света. Веднага тръгвам след нея, но единственото, което мога да направя, е да стоя тихо пред вратата, докато я слушам как се дави. След малко сядам обратно. Когато Сара излиза след няколко минути, пребледняла и изпита, сяда на стола отсреща вместо до мен на дивана.

— Веднага ли го разпозна?

— Моля те, недей — отвръщам.

Не знам как да се справя с това. Мислех, че е минало, така си го представях в ума си, но сега всичко излиза наяве.

— Лори, приятелки сме от много отдавна, мамка му. Кажи ми истината.

— Да — отговарям безизразно. — Познах го веднага щом ни запозна. Разбира се, че го познах.

Не мога да говоря много по-високо от шепот. Усещам думите като бръснарски ножчета по гърлото си.

— Защо не ми каза? Можеше да ми кажеш там и тогава или поне на следващата сутрин, или във всеки друг шибан ден. — Тя повишава глас, докато говори. — Трябваше да ми кажеш.

— Така ли? — питам. — Така ли, Сара? Кога? Когато го доведе вкъщи и обяви, че това е мъжът, за когото ще се омъжиш? Какво трябваше да кажа? Ох, станала е някаква малка грешчица, по недоглеждане си се влюбила в същия мъж, в който и аз? — Избърсвам сълзите от лицето си. — Не мислиш ли, че исках? Не смяташ ли, че мислех за това всеки ден?

Наблюдаваме се една друга.

— Две хиляди и девета — произнася тя, докато брои годините на треперещите си пръсти. — Четири години. И през цялото това време ти тайно си била влюбена в гаджето ми и не реши, че това е достатъчно важно, за да го споделиш с мен?

Не знам какво да кажа в своя защита и не мога да очаквам, че Сара ще разбере. Съмнявам се, че и аз щях да разбера, ако бях на нейно място.

— Не съм била тайно влюбена в него — възразявам ужасено. — Ситуацията беше отвратителна и я ненавиждах. Не мога да ти кажа колко много я ненавиждах.

Тя не ме слуша в действителност. Не мисля, че дори е способна, шокът все още я владее.

— Всички онези глупави вечери заедно на Деланси стрийт… — Бавно клати глава, като разхвърля всички парченца от живота ни във въздуха и после ги сглобява по нов и ужасяващ начин. — Просто чакаше момента, в който да нападнеш ли?

Държи се жестоко, защото е наранена, но не мога да се спра и я захапвам в отговор.

— Разбира се, че не — отвръщам по-силно, по-ясно, по-строго. — Много добре ме познаваш. Всеки ден давах всичко от себе си да не изпитвам нищо към него.

— Да не би да се очаква да ти благодаря? — Тя ми ръкопляска бавно и подигравателно. — Браво, Лори! Каква приятелка си само.

— Можеш поне да се опиташ да ме разбереш. Бях ужасена, когато ти ни запозна.

— Силно се съмнявам — изплюва Сара. — Поне си го намерила.

— Не. Ти го беше намерила. На мен ми се щеше никога да не го бях виждала.

И двете замлъкваме, след което тя издава звук, който адски наподобява съскане.

— И той ли знаеше? И двамата ли ми се подигравахте зад гърба?

Потресена съм, че дори може да си представи, че Джак или аз сме способни на това.

— Господи, Сара, не!

— Какво, мляскахте се зад вратите и се чукахте в апартамента, когато си обърнех гърба ли?

Изправям се.

— Това не е честно. Отлично знаеш, че никога не бихме го направили.

Тя също се изправя и ме поглежда над масичката за кафе.

— И се кълнеш в живота си, че никога дори не си го целувала?

И в този момент осъзнавам, че съм на път да изгубя най-добрата си приятелка завинаги.

Не мога да излъжа.

— Веднъж. Целунах го веднъж. Беше…

Млъквам, защото Сара е протегнала ръце пред себе си, сякаш думите ми са куршуми.

— Да не си посмяла. Да не си посмяла да се оправдаваш, не искам да те слушам. — Лицето й се смръщва. — Боли ето тук — продължава и удря силно с пръсти по гърдите си. Навежда се, взема захвърлените си обувки и куфара, след което хуква към коридора. Тръгвам след нея, умолявам я да остане и когато се обръща назад до вратата, на лицето й е изписано отвращение. — Успех в събота, защото аз няма да присъствам. Знаеш ли кого съжалявам обаче? Оскар. Горкото копеле дори не подозира, че е втора цигулка. — Изрича неща, от които никога няма да можем да се възстановим. — Задръж си безценната гривна. Не я искам. Задръж си гривната, тайните и фалшивото приятелство. Аз се махам.

Стоя закована на място и гледам вратата, след като Сара я е затръшнала. Парализирана съм; не знам какво да правя. Тя очевидно не може да ме понася. Но как ще се справя без нея? Родителите ми пристигат утре. Гостите ни идват. Дори проклетият Джак идва, вероятно с новата си приятелка под ръка.

Набутвам всичко — картите, роклята й, кашона с изненади — в шкафа, след което си лягам и се свивам на кълбо с ръце около главата си. Никога през живота си не съм се чувствала толкова самотна, колкото сега.