Джоузи Силвър
Един ден през декември (34)

13 ноември

ЛОРИ

— Има друг мъж, който ти праща цветя? Кажи ми кой е и ще го предизвикам на дуел.

Оскар току-що се е прибрал от работа и окачва палтото си, когато забелязва вазата с божури на масата в коридора. Сериозно обмислях дали да не ги изхвърля, когато пристигнаха по-рано, защото той задължително щеше да попита кой ги е пратил и аз не исках да го лъжа. В крайна сметка не ги махнах. Толкова са красиви, заслужава си да им се възхищаваш; не е тяхна вината, че са пратени от Джак O’Mapa. Усмихвам се на небрежния коментар на Оскар; не знам дали е толкова сигурен във връзката ни, че не се притеснява, или е прекалено добър и е винаги готов да стигне до по-безобидното обяснение. Въпреки че не бих се изненадала, ако се окаже, че притежава пистолет за дуели.

— Джак ги прати — казвам, като си играя с колието с морската звезда, което поправих, без да спомена нищо на Оскар.

Той замълчава, докато оставя ключовете си до вазата, после леко се намръщва, съвсем слаба закъсняла реакция.

— Имахме малък спор преди няколко дни — обяснявам.

Мъчех се да реша какво да кажа на Оскар, откакто се прибрах онзи ден от апартамента на Джак; колко информация съставлява истината, колко пропуски съставляват лъжата. Сега ми се иска просто да му бях разказала всичко.

Той ме следва до кухнята и сяда на един от високите столове, а аз наливам и на двама ни по чаша червено вино. Това е навик, който сме възприели за вечерите, в които не е на вечеря с някой клиент; малко приличам на домакиня от петдесетте, знам, но той работи до късно толкова често, че аз обикновено съм приготвила вечеря и отворила бутилка, докато се прибере. Имам чувството, че това е най-малкото, което мога да направя, при положение че живея тук безплатно. Все още. Както и да е, всъщност не ми пречи; докато не ме кара да му топля пантофите или да му пълня лулата, не се оплаквам. Има нещо успокояващо в това да се прибереш и да почнеш да режеш зеленчуци, особено след дълъг ден като днес. Да пишеш колонка със съвети за тийнейджъри не е свързано само с проблемите при избиране на рокля за бала и менструацията. Входящата ми кутия беше особено натоварена днес следобед; проучвах булимията, за да се опитам да помогна на едно петнайсетгодишно момиче, което ми бе писало за проблемите, с които се бори зад гърба на родителите си. Просто ми се искаше да мога да направя повече; понякога се чувствам безнадеждно неквалифицирана за тази работа.

— За какво спорихте с Джак?

— Той разстройваше Сара — казвам. — Самоунищожителното му поведение вече бе преминало всякаква граница и Джак само се въргаляше вкъщи. Тя ме помоли да опитам да поговоря с него и не мина особено добре.

Говоря неестествено бързо, сякаш съм дете на сцена, бързащо да каже репликата си, преди да я забрави и да оплеска пиесата. Осъзнавам, че лъжа за Джак О’Мара пред различни хора, по различни причини, почти откакто го познавам. Дори и само да пропускам някои части.

Оскар опитва виното си, докато ме гледа как вадя от печката яденето, което съм приготвила.

— Може би смяна на пейзажа ще му се отрази добре — предлага, гласът му е неразгадаем.

Кимвам.

— Една почивка вероятно е добра идея.

Той си разхлабва вратовръзката и разкопчава горното копче на ризата си.

— Мислех си за нещо малко по-продължително. Ново начало. — Прекъсва, наблюдавайки ме внимателно. — Нов град. Имам предвид, навсякъде има местни радиостанции, нали?

Започвам да се чудя какво е събирателното съществително за прилепи? Куп? Ято? И след това се сещам. Колония. Имам колония прилепи зад ребрата си, ноктите им са закачени за костите ми, докато висят надолу с главите, и споменаването за Джак, който да започне начисто някъде извън Лондон, ги кара да се суетят и да протягат ефирните си, тънки като хартия крила. Става ми лошо. Щеше ли да е най-добре Джак да замине? Къде би отишъл? И дали Сара би тръгнала с него? Мисълта да ги загубя ме кара да поема голяма глътка вино, вместо леко да отпия, както възнамерявах.

— Би било трудно за Сара да напусне Лондон с нейната работа — отбелязвам равно, докато вадя купички от шкафа.

Оскар ме гледа и отпива от виното си.

— Има влакове. Тя може да остане в Лондон.

Той никога не е изказвал открито негативно мнение за Джак и усещам, че сега се спира на косъм. Много добре знам, че има влакове и че те биха могли да пътуват и да се виждат, ако живееха в различни градове. Просто не искам да го правят.

— Идея е — казвам, като се надявам, че е идея, която никога няма да хрумне на нито един от приятелите ми.

Това егоистично ли е? Виждам достойнствата на идеята Джак да започне наново живота си някъде, далече от негативните влияния, които го преследват тук: инцидента, отложената му кариера. Напоследък си мисля, че и аз съм един от тези негативи. Приятелството ни е крехко, опожарено; когато погледна назад, не мога да съзра някога изобщо да е било толкова искрено, колкото си мислех. Изглежда истинско, но е изградено целенасочено, защото и двамата обичаме Сара. Оскар мълчи; между нас цари необичайна атмосфера тази вечер, въздухът е натежал, предупреждение за буря.

— Как мина денят ти? — питам и се усмихвам, поне привидно.

— Шумно — въздъхва той. — Натоварено. Питър все още го няма, така че върша по-голямата част и от неговата работа, освен моята собствена.

Понякога се чудя дали банкерството е истинското призвание на Оскар. Атмосферата в подобна работа е натоварваща и състезателна, което не е в негов стил, макар понякога да подценявам хамелеонските му способности да се променя в момента, в който сложи червените си тиранти сутрин. Кой е истинският Оскар? Любимият ми без дрехи от Тайланд или изтупаният градски костюмар? Ако ме бяхте попитали преди година, бих отговорила, че е първото, без грам колебание, но сега не съм толкова сигурна. Въпреки натоварването, няма съмнение, че той харесва работата си. Отива рано и стои до късно и никога не е по-щастлив от вечерите, в които е уредил някоя сделка. Какво ли ще казвам след пет години или след десет? Дали ще бъде толкова погълнат и смачкан от корпоративния свят, че вече няма да мога да откривам в него своя Робинзон Крузо? Надявам се, че не, и то дори повече за негово добро, отколкото за мое.

— Защо не отидеш да си вземеш един душ? — Свалям капака от яхнията и добавям още малко вино, след което я пъхвам обратно в печката за още няколко минути. — Това може да почака.

На края на вечерта аз минавам през апартамента и гася лампите, преди да си легна в леглото при Оскар. Застивам в коридора с пръст върху ключа на лампата на бюрото, която окъпва купата с божури в кремаво сияние. Зашеметяващи са, но едно венчелистче вече е паднало от единия цвят и се е приземило върху дъските на пода. Това се случва с цветята, нали? Те са пищни, екстравагантни и изискващи внимание и човек смята, че са най-прекрасното нещо на света, но след съвсем кратко време вече изобщо не са толкова прекрасни. Увяхват, а водата във вазата им става кафява и скоро се оказва, че не можеш да ги задържиш за дълго.

Запътвам се към спалнята, пъхвам се гола под завивките в отворените обятия на Оскар и притисвам устни към гърдите му.