Джоузи Силвър
Един ден през декември (45)

10 юни

ДЖАК

Единбург е направо главозамайващ в слънчев ден. Тук съм от малко повече от година и наистина започвам да се чувствам като у дома си. Познавам улиците, без да питам за посоката, е, поне повечето, и съм развил мускули на прасците, каквито никога преди не съм имал, защото цялото място, изглежда, е построено на огромна проклета планина. Когато пристигнах за пръв път, надвисналите гранитни сгради ми се видяха аскетични, но може би е било повече отражение на собственото ми състояние в онзи момент, отколкото на готическата архитектура. Сега виждам града такъв, какъвто е: жизнен, жужащ, приветлив. Обаче все още не си падам по гайдите.

— Поръчах ти едно, Джак.

Лорн, огромният ми брадат продуцент, ме забелязва и вдига чаша бира към мен през градината. Организирали сме работното си събиране в кръчмата. Споменах, че живота тук си го бива, нали?

— Днес без Верити ли си? — пита асистентката ми Хейли, вдигайки вежди, докато сядам на масата.

— Да — отвръщам. — Разделихме се по взаимно съгласие.

Около масата седим шестима души и останалите възкликват шумно „о оооо“ в унисон. Изпъвам два пръста в знака на победата.

— Деца.

Хейли се опитва да се държи по-сериозно, което е голяма ирония, предвид, че тя е най-младият член на екипа.

— Извинявай, не исках да се бъркам.

Вдигам рамене.

— Няма нищо.

— Мамка му, пич — обажда се Лорн тъжно. — Прощавай за подигравките.

Отново вдигам рамене. В действителност не съм твърде разстроен. Беше ясно от известно време; Верити започваше да изисква все повече и повече във всеки смисъл на думата. Искаше повече от всичко, което можех да й дам: от времето ми, от енергията ми, от емоциите ми. Не мисля, че за някой от двама ни раздялата ще бъде трудна за преодоляване; и без това постоянно ми дуднеше за Сара и Лори, все искаше да повтарям, че тя е по-хубава, по-преуспяваща, по-забавна от тях. Тази състезателност ме измори; тя се стремеше повече да бъде най-добрата, отколкото да бъде най-добрата за мен. А и аз не бях най-добрият за нея. Интересите ни бяха страшно различни; не разбирам правилата на полото и нямам особено желание да ги научавам. Знам, че това ме кара да звуча като задник; на практика в момента не ставам за никаква връзка, нито с Верити, нито с някоя друга жена.

Вдигам халбата си.

— За свободата.

До мен Лорн се засмива и промърморва нещо саркастично за „Смело сърце“.