Джоузи Силвър
Един ден през декември (16)

3 май

ЛОРИ

— Мина твърде бързо.

Отпуснали сме се една до друга на дивана, Сара и аз, с крака, вдигнати на издрасканата масичка за кафе, и с чаши вино в ръце. Багажът ни е опакован и сме готови за тръгване, почти сме събрали сили да предадем убежището си на Деланси стрийт на следващите му щастливи обитатели.

— Пет години — въздъхвам. — Права си. Не знам къде отлетяха.

Сара отпива огромна глътка вино и се намръщва.

— Не искам да напускам това място. Иска ми се да можехме да останем завинаги.

Седим мълчаливо и оглеждаме хола, сцената на нашите студентски купони, нашите пиянски нощи, нашите споделени тайни, нашия среднощен смях. И двете знаем, че не можем да останем; тази фаза от живота ни приключва. Сара си е намерила нова, по-лъскава работа в току-що създадена кабелна телевизия на другия край на града и всекидневното ходене от тук до там е просто невъзможно. Аз също съм приела това като сигнал за промяна. Не мога да си позволя да запазя това място сама, а и с кариерата ми не се случва кой знае какво. Хотелът е временно решение, а с писането не мога да пробия. Връщам се при семейството си вкъщи за няколко седмици, а след това продължавам към Тайланд за известно време. Знам. Колко невероятно хубаво звучи, нали? Малко ме плаши идеята, че отивам сама, но подновеното усърдие на баща ми да се изправи срещу света и да сграбчи живота за топките ми вдъхва увереност. Майка ми грам не беше впечатлена, когато той използва точно тази фраза; на мен и Даръл ни връчиха пари за Коледа. Това не е обичайно за тях, но ни обясниха, че инфарктът на татко им е дал нов поглед към нещата. Те се разплакаха, ние също, после и двамата се съгласихме да направим нещо специално с подаръците си. Даръл и Ана ще купят брачното си ложе за новата къща, а аз ще похарча моите, сграбчвайки живота за топките в Тайланд. Иска ми се да можех да опаковам Сара в куфара ми; не знам как да се оправям в живота, без тя да е до мен. Поне ще си почина малко от разяждащата ме вина.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала — изтърсвам.

— Майната ти — измърморва Сара и се разплаква. — Предупредих те да не казваш това.

— А аз те помолих да не ревеш, по дяволите — отговарям аз и забърсвам очи с края на ръкава си. — Виж сега какво направи.

Хващаме се здраво за ръце.

— Винаги ще бъдем приятелки, нали? — Гласът й е тих и изпълнен с уязвимост. — Дори когато отидеш в Тайланд и се присъединиш към някоя хипарска комуна или каквото там смяташ да правиш.

— Дори и тогава — потвърждавам, стисвайки пръстите й. — Ами ти? Когато станеш голяма клечка в телевизията? Ще ме зарежеш ли заради приятелите си знаменитости?

Тя се засмива и се преструва, че трябва да го обмисли за секунда. Сара отиде да провери в новата станция за някаква работа зад кадър, което завърши, като я попитаха как би се чувствала да поеме работата на пътуващата им репортерка, докато тя е в отпуск по майчинство. Очевидно са й хвърлили един поглед и са видели това, което виждаме всички: качества на бъдеща звезда.

— Ами… предполагам, че Аманда Холдън^[1] носи на пиене.

Блъсвам я леко по ръката и тя въздъхва, правейки се на разочарована.

— Добре де, няма да те зарежа дори за Аманда Холдън. — Сара замълчава за малко. — Обаче ни беше забавно, нали? — пита и се обляга на мен.

Притварям влажните си мигли и отпускам главата си върху нейната.

— Така е.

— Знаеш ли кой е любимият ми спомен за теб?

Не й отговарям, тъй като по бузите ми текат сълзи, а гърлото ми се е стегнало.

— Всъщност това е повтарящ се спомен — продължава тя. — Харесва ми как се грижиш за мен, когато съм махмурлия. Никой никога няма да държи косата ми като теб, когато повръщам.

Засмивам се въпреки сълзите си.

— А ти имаш и много коса, по дяволите. Не е лесно.

— И как правиш сутрешното ми кафе точно както го обичам — добавя. — Никой друг не успява. Дори майка ми.

— Ти пиеш четири зрънца кафе, Cap. Не може да се нарече кафе даже.

— Знам. Но ти го правиш. Питаш ме дали искам кафе и след това го правиш точно както го харесвам. С четири зрънца.

Въздъхвам.

— Ти вероятно си ми направила повече чаши кафе, отколкото аз на теб. И определено си приготвила най-много сандвичи.

— Ти все забравяш майонезата. Знаеш колко е важна. — Раменете й увисват. — Как ще оцелееш по широкия свят без мен, Лу?

— Не че няма изобщо да се видим повече — казвам аз, докато бърша лицето си. — Ако не друго, ще мога да те виждам поне по телевизията. Ще чакам деня, когато ще те накарат да се спуснеш по пожарникарски пилон.

— Но аз няма да мога да те виждам, когато си от другата страна на света.

Обгръщам с ръка раменете й.

— Не заминавам завинаги.

— И по-добре не смей — подсмърча тя. — Да не вземеш да заживееш с някой занимаващ се с йога монах и да направиш дузина тайландски бебета или нещо подобно, а? Искам те обратно в Лондон до Коледа.

— Не мисля, че на монасите им е позволено да имат бебета — засмивам се неуверено. — Няма да ме има само няколко месеца. Ще се върна навреме, за да прекараме Нова година заедно.

— Обещаваш ли?

Тя кръстосва кутрето си с моето като малко момиченце и онези проклети сълзи отново заплашват да ме залеят, защото ми напомня за друго малко момиченце от далечното минало.

— Обещавам, че ще се върна, Сара. Обещавам.