Джоузи Силвър
Един ден през декември (31)

24 октомври

ЛОРИ

— Не знам какво да правя, Лори.

Сара завърта виното в чашата си, като изглежда безкрайно нещастна. Пусна ми едно съобщение по-рано, за да ме попита дали има някакъв шанс да се срещнем за по едно питие след работа; въпреки че все още имах купища имейли, които да прегледам, усетих по тона на съобщението, че тя има нужда да сподели нещо, така че ги оставих и отидох да я видя. Бях права. Знаех, че животът с Джак не е бил много лек след инцидента, но от това, което Сара ми разказа през последния час и нещо, разбирам, че напоследък той прави нещата почти непоносими.

— А сега е решил, че няма да пие повече обезболяващи — продължава тя. — Снощи ги пусна всичките в тоалетната. Каза, че го правели безчувствен, но мисля, че просто предпочита да го боли, за да може да мрънка.

Ако звучи безсърдечно, не бързайте да я съдите. Тя прави всичко възможно да изглежда щастлива след инцидента, а знам със сигурност, че от Джак не е получила никаква благодарност за това. Вече са минали почти три месеца и всеки път, когато съм го виждала, откакто излезе от болницата, той се държеше доста грубо, особено с Оскар. Стигнали сме дотам, че аз почти го избягвам.

— Да разбирам, че не се е появила някаква нова работа на хоризонта му?

Знам отговора на въпроса още преди да го задам. Въпреки че той вече е достатъчно добре физически, емоционално има да извърви още много път. От всички увреждания, които можеше да получи, частичната загуба на слуха изглежда особено жестока, като се има предвид кариерата му.

Сара поклаща глава.

— Дори не знам дали си търси и съм абсолютно сигурна, че не се е свързвал с никоя станция. — Тя хапва едно кашу от отворената опаковка на масата помежду ни. — Притеснявам се, Лу. Изглежда толкова зверски ядосан през цялото време. И не иска да прави нищо; трябва му сериозно увещаване дори за да излезе от къщата. — Въздъхва. — Притеснявам се, че се превръща в отшелник или нещо такова.

Опитвам се да подбера думите си внимателно.

— Преминал е през голяма травма. Предполагам, че така се справя с нея.

— Но точно в това е въпросът. Той не се справя. Седи, взира се в стената и си отглежда шибана брада, която не му отива.

Допълвам чашите ни догоре от полупразната бутилка бяло вино, която седи в съда с лед до масата.

— Защо не опиташ да говориш с лекаря му?

— Джак казва, че го задушавам. — Тя се намръщва в чашата си. — Както е тръгнало, изглежда, ще е по-щастлив, ако не го правя. Вече никога не ми звъни, нито ми пише. Получила съм повече съобщения от Люк, отколкото от Джак от инцидента насам. Толкова зле е станало.

Сара поддържа далечен контакт с Люк, добродушния австралиец, който намери телефона на Джак в нощта на катастрофата.

— Лошо ли е, че нямам търпение да замина другата седмица?

Поклащам глава.

— Изобщо не е лошо. Определено ти трябва почивка. — Моминското парти, което организира сестра й на Канарските острови, идва точно навреме. — На Джак може да му се отрази добре да се справя сам с нещата, без ти да си наоколо да го развеселяваш. Ще му се наложи да се погрижи за себе си малко повече.

Тя въздъхва и свива рамене.

— Ти извади такъв късмет с Оскар. Не мисля, че някога съм го виждала в лошо настроение.

Трябва да се замисля наистина дълбоко, за да се сетя за последния път, когато сме се карали.

— Да. Той е доста спокоен човек.

— Дали не можеш да му се обаждаш от време на време, докато ме няма, а? — Сара ме поглежда, сякаш съм последната й надежда. — Може да се отпусне с теб. Бог знае, че с мен не желае да говори.

Какво се предполага да отговоря? „Не“ не е вариант.

— Мислиш ли, че би говорил с Оскар? Може би ще се чувства по-добре с друг мъж?

Дори преди да го изрека, осъзнавам, че идеята е нелепа.

Тя отново поклаща глава унило.

— Моля те, не се обиждай, Лу, и не го казвай на Оскар, но не знам дали той и Джак си приличат. Искам да кажа, той го харесва, но мисля, че понякога му е трудно да измисли какво да каже, когато е край него.

Не знам как да отговоря на това, така че просто кимвам и отпивам голяма глътка вино. Тъй като нямам друг избор, бръквам в чантата си „Кейт Спейд“ и изваждам дневника си.

— Добре — отварям го и проследявам с пръст следващата седмица, докато не стигам до събота. — Изглежда, Оскар ще ходи на лов сутринта.

Засмивам се, когато Сара повдига вежди.

— Не питай. Един от онези подаръци преживявания, който някой е дал на брат му, мисля. Мога да мина да нагледам Джак, докато той е зает с това.

Раменете на Сара се отпускат облекчено.

— Не знам как да стигна до него; докарали сме го дотам, че всичко, което кажа, го ядосва. Може би ще реши, че не може да си позволи да е толкова груб с теб.

Мобилният ми издава кратък сигнал на масата между нас и аз се чувствам почти виновна, когато се появява една влюбена снимка на мен и Оскар от Тайланд.

— Оскар просто проверява дали уговорката за вечеря остава — казвам, докато преглеждам набързо съобщението.

Ужасена съм да не пропусна някое, в случай че се е случило нещо лошо; не е изненадващо.

— Много улегнало — отбелязва Сара.

Не мога да го отрека. Не съм постигнала никакъв напредък с търсенето на друго място за живеене, донякъде заради това, което се случи с Джак, но ако трябва да съм честна, най-вече защото ми харесва да се правя, че въртя къщата, без тежката отговорност да плащам ипотека или сметки. Абсурден начин на живот, знам, но за Оскар животът винаги си е бил такъв и трябва да призная, че е невероятно да се чувстваш толкова сигурен. От време на време се чудя дали не е твърде сигурно, твърде спокойно, но като седя тук и слушам Сара, знам, че трябва да благодаря на щастливата си звезда.

— Добре тогава. — Сара кимва към телефона ми, където сега просветва снимка на спагетите „Болонезе“, които Оскар току-що е направил. — Изглежда, ти ще трябва да тръгваш.

Спирам, за да я прегърна силно, когато ставам да си тръгна.

— Ще дойде на себе си, Cap, сигурна съм. Преживя много. Просто му дай време.

— Мисля, че само това правя — отвръща тя и се свива в якето си.

Времето става все по-студено през последните няколко дни. Лондонските улици внезапно са се изпълнили със зимни якета.

— Радвай се на слънцето.

Залива ме силен копнеж да замина с нея, да танцувам, да се смея, да съм безгрижна и глупава по начина, по който бяхме на Деланси стрийт.

— Ще пия един коктейл за теб — ухилва се тя.