Джоузи Силвър
Един ден през декември (5)

18 декември

ЛОРИ

— Опитай се да не вземаш прибързани решения, когато се запознаеш с Дейвид довечера, става ли? Вероятно първоначално няма да го сметнеш за свой тип, но повярвай ми, той е страшно забавен. И е мил, Лори. Сериозно, онзи ден ми отстъпи стола си на едно събрание. Колко мъже познаваш, които биха го направили?

Сара изнася тази реч, докато седи на колене и вади всички прашни чаши за вино, които успява да открие в дъното на кухненския шкаф на мъничкия ни апартамент, който споделяме.

Обмислям какво да отговоря и честно казано, нямам голям избор.

— Тази сутрин мъжът от апартамента на първия етаж премести колелото си, за да ме пусне да мина през входната врата. Това брои ли се?

— Имаш предвид същия, който ни отваря писмата и ръси парченца студен дюнер по пода на коридора всеки уикенд?

Засмивам се тихо, докато потапям винените чаши в гореща сапунена вода. Подготвяме се за традиционното ни коледно парти довечера, организираме го всяка година, откакто се нанесохме на Деланси стрийт. Макар да се залъгваме, че сега, след като сме завършили университета, то ще бъде много по-изискано, в него ще вземат участие най-вече студенти и неколцина колеги, които все още опознаваме. Ще се съберат в апартамента ни да пият евтино вино, да обсъждаме неща, които не разбираме наистина, и както изглежда, да се запозная с някой, на име Дейвид, за когото Сара е решила, че е идеалният мъж за мен. И преди сме го играли. Най-добрата ми приятелка обича да се прави на сватовница и вече два пъти ми е уреждала срещи, докато бяхме в университета. Първия път Марк, или може да е бил Майк, се появи в шорти за джогинг по средата на зимата и се опита да отклони избора ми на храна от всичко, което би отнело повече от час, за да бъде изгорено във фитнеса. Аз съм момиче, което обича пудинг; що се отнасяше до мен, онова, което трябваше да изключа, беше Майк. Или Марк. Както и да се казваше. В защита на Сара, той имаше бегла прилика с Брад Пит, ако примижиш и го погледнеш с крайчеца на окото в тъмна стая. Което трябва да призная, че направих; обичайно не съм човек, който си ляга с мъжете на първа среща, но имах чувството, че трябва да опитам заради Сара.

Вторият й избор, Фрейзър, беше съвсем малко по-добър; поне мога да си спомня името му. Той определено бе най-шотландският шотландец, който някога съм срещала, до такава степен, че разбирах едва около петдесет процента от онова, което казваше. Не мисля, че спомена конкретно гайди, но не бих се изненадала, ако е кътал някоя под якето си. Папийонката му на шотландско каре беше смущаваща, но нищо от това не би имало значение. Истинското му падение дойде в края на срещата; той ме изпрати до къщи на Деланси стрийт, след което ме целуна като някой, който се опитва да приложи изкуствено дишане. Изкуствено дишане с напълно неподходящо количество слюнка. Веднага след като се прибрах, се стрелнах към банята и отражението ми потвърди, че изглеждам като човек, олигавен от дог. Под дъжда.

Не че и аз имам впечатляващ опит в избирането на гаджета за себе си. С изключение на Люис, дългогодишния ми приятел у дома, изглежда, все не уцелвам правилния мъж. Три срещи, четири срещи, понякога дори пет, преди неизбежното фиаско. Започвам да се чудя дали това да си най-добра приятелка на някой толкова зашеметяващ като Сара не е нож с две остриета; тя създава на мъжете нереалистични очаквания за жените. Ако не я обичах до смърт, сигурно щях да искам да й избода очите.

Както и да е, наречете ме глупачка, но знаех, че никой от онези мъже не беше подходящ. Аз съм непоправима романтичка; Нора Ефрон е задължителният ми отговор, когато ме питат кого бих поканила на въображаема вечеря, и копнея да разбера дали добрите момчета наистина се целуват така, мамка му. Схващате идеята. Надявам се, че измежду всички тези жаби един ден ще се появи принц. Или нещо подобно.

Кой знае какъв ще бъде Дейвид, може пък третият път да е на късмет. Няма да възлагам големи надежди. Може да се окаже любовта на живота ми, а може и да се окаже ужасен, но какъвто и да е, аз, без съмнение, съм заинтригувана и напълно готова да се забавлявам. Това не е нещо, което правех често през последната година; и двете бяхме изправени пред катаклизма на изнасянето от защитения свят на университета в реалността на работата, по-успешно в случая на Сара, отколкото в моя. Тя на практика веднага получи асистентска длъжност в местна телевизионна компания, докато аз все още съм зад бюрото на рецепцията в хотела. Да, въпреки новогодишното ми обещание, определено не съм намерила мечтаната си работа досега.

Но трябваше или да се хвана с това, или да се прибера в Бирмингам, а се страхувам, че ако напусна Лондон, никога повече няма да се върна. За Сара нещата винаги се случваха по-лесно; тя е общителната, а мен не ме бива особено в тия работи, което означава, че интервютата обикновено не минават толкова добре.

Но не и тази вечер. Твърдо съм решила така да се напия, че проблемите в общуването да бъдат напълно невъзможни. Все пак ще имаме новата година на разположение, за да забравим неблагоразумното ни, подхранено от алкохола поведение. Хайде де, това все пак се случи миналата година, за бога. Да го забравим вече!

Това е и вечерта, в която най-накрая ще се запозная с новото гадже на Сара. Тя го познава от няколко седмици, но по една или друга причина, аз все още не съм го видяла в очевидно супер готината му плът и кръв. За сметка на това обаче толкова съм слушала за него, че мога да напиша книга. За негово съжаление, аз вече знам, че е бог на секса и че Сара твърдо е решила да му роди деца и да му бъде жена веднага щом той стане голямата медийна знаменитост, в която очевидно е на път да се превърне. Почти ми е жал за него, цялото му бъдеще е предначертано за следващите десет години едва на възрастта от двайсет и четири. Но Сара си е такава. Колкото и да е готин, той все пак е късметлията.

Тя не може да спре да говори за него. И сега го прави, като ми разказва много повече за буйния им сексуален живот, отколкото бих искала да знам.

Правя мехурчета във въздуха като дете, което размахва магическа пръчица, когато вдигам сапунените си пръсти, за да възпра потока от думи.

— Добре, добре, моля те, спри. Ще се опитам да не свърша в момента, в който най-накрая зърна бъдещия ти съпруг.

— Обаче това не му го казвай, а? — хили се Сара. — Това с бъдещия съпруг. Понеже той още не знае за тази част и нали се сещаш, може, такова, малко да го стресне.

— Мислиш ли? — питам безизразно.

— Много по-добре е след няколко години да смята, че тази гениална идея си е била негова.

Тя изтупва дънките си на коленете, като се изправя.

Кимвам. Ако познавам Сара, което е така, тя ще го върти на малкия си пръст и той ще е абсолютно готов да й предложи брак спонтанно, когато тя реши, че моментът е подходящ. Нали знаете как има хора, около които се върти всичко? Онези редки лъчезарни птички, излъчващи специална аура, която привлича хората в орбитата им? Сара е такъв човек. Но ако смятате, че това я кара да звучи непоносимо, сте в грешка.

Запознахме се точно тук през първата година в университета. Бях решила да живея под наем в някоя от сградите, които университетът дава под наем, вместо в общежитие, и си бях избрала това място. Представлява висока стара градска къща, разделена на три: два по-големи апартамента долу и нашия таван, кацнал отгоре като жизнерадостно допълнение. Бях невероятно очарована, когато го видях за пръв път, не можех да сваля розовите очила от очите си. Сещате ли се за онзи малък апартамент, в който живее Бриджит Джоунс? Напомняше ми за него, само дето беше по-опърпан и по-малко шик и щеше да се наложи да го деля с някоя непозната, за да мога да се справя с наема. Никой от тези недостатъци не ме спря да подпиша договора; една непозната бе по-лесна за приемане от претъпкан, шумен коридор, пълен с такива. Все още си спомням как мъкнах всичкия си багаж нагоре до третия етаж в деня на нанасянето, като през цялото време се надявах, че новата ми съквартирантка няма да смаже бриджитджоунската ми мечта.

Тя беше закачила бележка за добре дошла на вратата: с големи закръглени червени букви, надраскани върху гърба на използван плик за писмо, пишеше:

Мила нова съквартирантке,

Излязох да купя някоя евтина пенлива пикня, за да отпразнуваме новия си дом.

Ако искаш, вземи по-голямата стая, аз и без това предпочитам да мога да се довлека до кенефа с няколко препъвания!

С х

И това беше. Грабна ме дори преди да я срещна на живо. Различни сме в много отношения, но имаме и точно толкова общи черти, че да се разбираме прекрасно. Тя е зашеметяваща красавица, с огненочервени къдрици, които се спускат почти до задника й, и фигурата й е невероятна, въпреки че грам не й дреме как изглежда.

Обичайно някой красив колкото нея би ме накарал да се чувствам като грозната сестра, но Сара има начини да ти вдигне самочувствието. Първото нещо, което ми каза, когато се върна от магазина на ъгъла онзи ден, беше:

— Мътните да ме вземат! Ти си пълно копие на Елизабет Тейлър. Трябва да сложим катинар на вратата или ще причиним безредици.

Преувеличаваше, разбира се. Не приличам особено на Елизабет Тейлър. За тъмната коса и сините очи мога да благодаря на френската си баба по майчина линия; тя е била доста известна балерина през двайсетте си години; имаме безценните програми и зърнестите изрезки от пресата, за да го докажем. Но аз винаги съм се смятала по-скоро за неуспяла парижанка; наследила съм външния вид на баба си, но не и грацията й, а стегнатият й тъмен кок се е превърнал във вечно пържена с ток купчина къдрици в ръцете ми. Освен това по никакъв начин нямам нужната дисциплина за танци, твърде съм привързана към шоколадовите бисквитки за допълнително. Изпята ми е песента, щом метаболизмът ми успее да ме настигне.

На майтап Сара ни нарича „пачаврата и принцесата“. Всъщност в нея няма дори намек за такова нещо, а аз изобщо не съм достатъчно изискана за принцеса. Както казах, срещаме се някъде по средата и се разсмиваме една друга. Тя е Телма за моята Луиз, затова и съм смутена от това, че внезапно е лапнала така сериозно по мъж, когото дори не съм виждала, нито съм проучила дали е подходящ.

— Дали имаме достатъчно пиене, как мислиш? — пита ме сега, като хвърля критичен поглед към бутилките, подредени на кухненския плот.

Никой не би ги нарекъл изискана колекция; вина и водки на промоция от супермаркета, които трупахме през последните три месеца, за да сме сигурни, че купонът ни ще се помни дълго.

Или може би, че няма да се помни.

— Повече от достатъчно. Хората също ще носят — казвам аз. — Ще е велико.

Стомахът ми престъргва и ми напомня, че никоя от нас не е яла нищо от сутринта.

— Чу ли това? — питам, като си потривам корема. — Стомахът ми току-що те помоли да направиш един ДС специалитет.

За сандвичите на Сара се носят митове и легенди по Деланси стрийт. Тя ме научи на своята света троица за закуска, състояща се от бекон, цвекло и гъби, и ни отне почти две години, за да се разберем за нашето ястие, специалитета ДС, кръстен на апартамента ни.

Сара извърта очи и се засмива:

— И ти можеш да си го направиш, нали знаеш.

— Не и по начина, по който го правиш ти.

Тя се изпъчва леко, докато отваря хладилника:

— Така си е.

Гледам я как реди пилешко и синьо сирене заедно с маруля, майонеза и червени боровинки, точна наука, която още не съм усвоила напълно. Знам, че звучи ужасно, но повярвайте ми, не е. Може и да не е стандартната студентска храна, но откакто уцелихме печелившата комбинация още през университетските дни, се стараем винаги да имаме съставките в хладилника. Това, общо взето, е основната ни диета. Това, сладолед и евтино вино.

— Номерът е в боровинките — заявявам след първата си хапка.

— Номерът е в количествата — възразява Сара. — Ако сложиш твърде много боровинки, става сандвич с конфитюр. Твърде много сирене, и облизваш мръсния чорап на някой тийнейджър.

Вдигам сандвича си за следващата хапка, но тя се хвърля към мен и бута ръката ми надолу.

— Чакай. Трябва ни нещо за пиене с него, за да се настроим за купона.

Изстенвам, защото осъзнавам какво смята да направи, когато се пресяга за две чашки за шотове. Сара вече се подхилва и започва да рови в дъното на шкафа, зад кутиите с овесени ядки, за прашната бутилка.

— Пикнята на монасите — казва, като налива и на двете ни церемониално по чашка.

Или бенедиктин, за да наречем стария билков ликьор, който наследихме заедно с апартамента, с истинското му име. Бутилката ни информира, че е специална смес от тайни билки и подправки, и при първото му опитване скоро след като се нанесохме, решихме, че една от тайните му съставки почти със сигурност е пикня от бенедиктински монаси. От време на време, обикновено около Коледа, си сипваме по една чашка, ритуал, който свикнахме да обичаме и мразим еднакво силно.

— До дъно — ухилва се тя и ми плъзва чашата по масата, докато сяда обратно. — Весела Коледа, Лу.

Казваме си наздраве, после пием и тръшваме обърнатите чашки за шотове на масата, потръпвайки.

— Не става по-добре с възрастта — прошепвам аз, с усещането, че питието е свалило кожата от небцето ми.

— Ракетно гориво — изграква Сара, смеейки се. — Изяж си сандвича, заслужи си го.

Настъпва тишина и когато приключваме със сандвичите, тя потупва ръба на празната си чиния.

— Мисля, че понеже е Коледа, можем да добавим и наденичка.

Поклащам глава.

— Не разваляй ДС специалитета.

— Не са много нещата в този живот, които не се подобряват с парче салам, Лори. — Тя вдига вежди към мен. — Нищо не се знае, може да ти излезе късметът тази вечер и да му го видиш на Дейвид.

Като се имат предвид последните две срещи, които ми уреди Сара, не оставям тази възможност да ме развълнува особено.

— Хайде. — Ставам и стоварвам чиниите в мивката. — По-добре да се приготвяме, скоро ще са тук.

* * *

На три чаши бяло вино съм и определено съм много спокойна, когато Сара ме намира и буквално ме извлича от кухнята за ръката.

— Той е тук — прошепва, докато премазва костичките в пръстите ми. — Ела да кажеш здрасти. Трябва да се запознаеш с него веднага.

Усмихвам се извинително на Дейвид, докато Сара ме издърпва. Започвам да разбирам какво имаше предвид тя, като каза, че човек може да се привърже към него. Вече ме разсмя няколко пъти и държеше чашата ми пълна; точно се чудех дали да не пробвам да се гушна в него. Той е приятен, някак подобно на Рос от „Приятели“, но откривам, че ми е по-любопитно да се запозная със сродната душа на Сара, което сигурно означава, че разочарованието от Рос утре ще е гарантирано. Този показател е не по-лош от всеки друг.

Тя ме повлича през нашите пияни, смеещи се приятели, както и през цяла група хора, които се съмнявам, че дори познаваме, и най-сетне стигаме до гаджето й, застанало неуверено до входната врата.

— Лори — Сара е нервна и очите й блестят, — запознай се с Джак. Джак, това е Лори. Моята Лори — добавя тя, за да подчертае.

Отварям уста да кажа здрасти и тогава виждам лицето му. Сърцето ми скача в гърлото и се чувствам, сякаш някой ми е сложил дефибрилатор на гърдите и го е пуснал на пълна мощност. Никакви думи да не могат да излязат от устата ми.

Познавам го.

Имам чувството, че едва миналата седмица го видях за пръв и последен път. Този спиращ сърцето поглед от горния етаж на претъпкания автобус преди дванайсет месеца.

— Лори.

Той казва името ми и аз съм на път да се разплача, чисто и просто, от облекчение, че е тук. Ще прозвучи откачено, но съм прекарала последната година в мечти и надежди да се сблъскам отново с него. И сега той е тук. Претърсвала съм безбройни тълпи за лицето му и съм го издирвала в барове и кафенета. Едва не се бях отказала от преследването на момчето от автобуса, макар Сара да се кълне, че съм й опявала толкова за него, че дори и тя би могла да го разпознае.

Както се оказва, не го е разпознала. Вместо това ми го представи като любовта на живота си.

Зелени. Очите му са зелени. Свеж горски мъх по края на ириса, топло кехлибарено златисто се процежда около зениците му. Но не цветът на очите му ме поразява толкова, колкото изразът, който придобива точно сега, когато поглежда надолу към мен. Внезапен проблясък на разпознаване. Главозамайващ, стремителен сблъсък. И след това изчезва в миг и ме оставя да се чудя дали силата на собственото ми желание не ме е накарала да си представя, че се е случило.

— Джак — успявам да кажа и изстрелвам ръката си напред. Името му е Джак. — Много се радвам да се запознаем.

Той кимва, закачлива усмивка потрепва на устните му.

— Лори.

Поглеждам към Сара супер виновно, сигурна, че тя може да усети, че нещо не е наред, но приятелката ми просто ни се хили като откачена. Да се благодарим за евтиното вино.

Когато поема ръката ми в своята, топла и силна, силно я раздрусва, почти учтиво, сякаш се запознаваме в някоя официална заседателна зала, а не на коледно парти.

Не знам какво да правя със себе си, защото всички неща, които искам да направя, не са редни. Като спазвам думата си, не свършвам на място, но нещо определено се случва със сърцето ми. Как, за бога, се е получило това огромно прецакано объркване? Той не може да е на Сара. Той е мой. Той е мой вече от цяла година.

— Не е ли прекрасна?

Сара е сложила ръка на кръста ми и ме представя, всъщност ме бута към него за прегръдка, защото отчаяно иска да сме най-добри приятели. Ужасена съм.

Джак извърта очи и нервно се засмива, сякаш прямотата на Сара го кара да се чувства неудобно.

— Точно толкова чудесна, колкото ми каза, че е — съгласява се той и кима, като че ли оценява новата кола на някой приятел, и нещо ужасно наподобяващо извинение пропълзява в изражението му, когато ме поглежда. Дали се извинява, защото си спомня, или защото Сара се държи като нетърпелива леля на сватба?

— Лори? — Сара се обръща към мен. — Той не е ли точно толкова прекрасен, колкото ти казвах?

Тя се смее, горда с него, както и трябва да бъде.

Кимвам. Преглъщам болезнено, дори успявам да се насиля да се разсмея.

— Абсолютно.

Тъй като Сара толкова отчаяно иска да се харесаме, Джак покорно се навежда и докосва бързо бузата ми с устни.

— Радвам се да се запознаем — произнася. Гласът му му пасва идеално; уверен и спокоен, плътен, изпълнен с приятна, отработена духовитост. — Тя не спира да говори за теб.

Засмивам се отново несигурно.

— И аз се чувствам, сякаш те познавам.

И е така; чувствам се, сякаш винаги съм го познавала. Искам да вдигна лице и да уловя устните му с моите. Искам да го завлека задъхано в стаята си и да затворя вратата, да му кажа, че го обичам, да съблека дрехите си и да се озовем в леглото, да се удавя в гористото, чисто, топло ухание на кожата му.

В ада съм. Мразя се. Отдалечавам се на няколко стъпки от него, за да запазя разума си, и се боря с нещастното си сърце, като се опитвам да го накарам да не бие по-силно от музиката.

— Нещо за пиене? — предлага Сара, безгрижно и шумно.

Той кимва, благодарен, че го спасяват.

— Лори?

Сара ме поглежда, за да отида с тях.

Облягам се назад и поглеждам към края на коридора, към тоалетната, пристъпвайки от крак на крак, сякаш имам неотложна нужда да стигна до там.

— Ще дойда после.

Трябва да се махна от него, от тях, от това.

Когато се добирам до тоалетната, затръшвам вратата и се свличам по нея, покрила лице с ръце, дълбоко поемайки въздух, за да не заплача.

О, боже, о, боже. О, боже! Обичам Сара, тя е моя сестра по всичко, освен по кръв. Но това… Не знам как да изляза от тази ситуация, без да нараня всички замесени. Надежда се разпалва в гърдите ми, когато си представям как изскачам и просто изплювам истината, защото може би тогава Сара ще осъзнае, че причината да е толкова привлечена от него е, че подсъзнателно го е разпознала като момчето от автобуса. Бог знае, че само дето не й го нарисувах. Какво недоразумение! Как само ще се смеем на цялата му абсурдност! Но… тогава какво? Тя любезно ще отстъпи и той ще е моето ново гадже, толкова лесно? Дори не мисля, че той ме разпозна, за бога!

Оловно тежко поражение смазва нежната нелепа надежда, когато се намесва реалността. Не мога да го направя. Разбира се, че не мога. Тя няма представа и боже, толкова е щастлива. Сияе по-силно от шибаната Витлеемска звезда. Може и да е Коледа, но това е истинският живот, не някой смотан холивудски филм. Сара е най-добрата ми приятелка на целия свят и колкото и силно, и дълго да ме боли, никога няма безмълвно и тайно да вдигам табели, за да кажа на Джак О’Мара, че без да тая никаква надежда, за мен той е съвършен и моето разбито сърце винаги ще го обича.