Джоузи Силвър
Един ден през декември (12)

12 декември

ЛОРИ

Имам чувството, че някой е подплатил обувките ми с олово. На работата беше пълна лудница с непрекъснатите заявки за коледни партита през последните няколко седмици и краката ме болят, все едно съм тичала на маратон. Абсолютно съм съсипана от умора. Татко се възстановява по-бавно, отколкото лекарите се надяваха; проблемите със здравето му се трупаха един след друг напоследък. За разлика от преди, когато беше здрав и без никакви оплаквания, сега изглежда крехък и много блед, а и майка ми последва примера му, понеже се тревожи до смърт за него. Винаги са били страхотна звездна двойка; татко има десет години повече от нея, но досега това никога не си е личало. Напоследък не мога да кажа такова нещо. Баща ми навърши шейсет миналата година, но изглежда десет години по-стар; всеки път, когато го видя, искам да го натоваря на някой самолет, да го изпратя на някое слънчево място и да го нахраня. Не че майка ми не прави всичко възможно; животът им прилича на дълга върволица от срещи със специалисти и спазване на диети и това си казва думата и при двама им. Прибирам се вкъщи колкото мога по-често, но неизбежно мама е тази, която поема по-голямата тежест.

Коледата обижда очите ми, накъдето и да погледна; в последните няколко часа пазарувам и съм стигнала до момента, в който искам да смажа от бой Рудолф, да убия Марая Кери и да удуша следващия човек, който ме бутне, с най-близките гирлянди, които мога да докопам. Чакам на тази нямаща край и почти непомръдваща опашка в „Ейч Ем Ви“^[1] от двайсет минути, здраво стиснала пакет с дивидита, които дори не съм сигурна, че брат ми някога би изгледал, и съвсем сериозно мога да заспя права. Като за музикален магазин, човек би си помислил, че могат да измислят нещо по-оригинално от Ноди Холдър, който реве: „Коледа е!“, колкото му глас държи. Изобщо що за име е Ноди^[2]? Откривам, че се чудя дали не се е родил с големи уши и майка му да е била твърде зашеметена от упойката, за да измисли нещо по-нормално.

— Лори!

Извъртам се по посока на повикването и забелязвам Джак, който ми маха над главите на опашката, извиваща се около мен. Усмихвам се, облекчена от вида на познатото му лице, после извъртам очи, за да покажа как се чувствам, задръстена тук. Поглеждам надолу към дисковете и осъзнавам, че брат ми и без това би предпочел една бутилка „Джак Даниълс“, така че се обръщам и си пробивам път навън от опашката, изнервяйки, общо взето, всички, като се блъскам срещу течението. Джак се мотае около дисковете с песни от класации, докато ме чака, опакован в голямото си зимно яке и шал, и въздъхвам, понеже ме обзема споменът за него на автобусната спирка. Минали са две години оттогава и през повечето време вече не мисля за онзи ден; упорството ми в мисията да заменя всичките си блуждаещи мисли за него с по-безопасни се е отплатило. Казват, че човешкият мозък обича да следва повтарящи се модели, и установих, че това е доста вярно. Джак сега заема правилното място в живота ми като приятел и като гадже на най-добрата ми приятелка, а в замяна аз си позволявам да се наслаждавам на компанията му и го харесвам. Наистина го харесвам толкова много. Той е забавен и е невероятно грижовен по отношение на Сара. И ми спаси живота на рождения ми ден, като се справи със ситуацията, когато аз направо се разпаднах на средата на „Барнс Комън“. Моментално се озовахме на задната седалка на едно такси, билетите ми за влака до дома бяха запазени още преди да стигнем до Деланси стрийт. Понякога просто имаш нужда някой да ти каже какво да направиш и в онзи ден Джак пое тази роля.

— Изглеждаш толкова впечатлена от тази коледна пазарна глупост, колкото и аз — отбелязва той и пъха обратно на рафта диска, на който небрежно разглежда гръбчето, влиза в крачка с мен и излизаме заедно от магазина. — Въпреки че очевидно си постигнала по-голям успех от мен. — Хвърля поглед на торбите, които нося. — Дай да ти помогна.

Не споря, когато взема тежките чанти от мен; дръжките са ми направили червени белези по дланите и размърдвам отеклите си пръсти с облекчение. Под краката ни има сива каша, когато излизаме навън на Оксфорд стрийт, останките от снеговалежа преди няколко дни все още са тук, тъй като полярният вятър духа право надолу от север. Джак измъква вълнена шапка от джоба си и я нахлузва на главата си, като потреперва за по-голям ефект.

— Много ли трябва да вземаш? — питам го.

Той свива рамене.

— Най-вече за Сара. Някакви гениални идеи? — Поглежда ме отстрани, докато вървим и нагаждаме крачката си с тази на оживената тълпа. — Моля те, кажи „да“.

Напрягам мозъка си. Не е трудно да й се намери подарък, но този от Джак трябва да е нещо много лично.

— Може би гривна или колие?

Подминаваме един бижутер на Хай стрийт и спираме, за да разгледаме, но нищо на витрината не крещи наистина: „Сара“.

Сбръчквам нос и въздъхвам, когато се подслоняваме до вратата.

— Всичко е твърде… Не знам. Не достатъчно лично.

Джак кимва, след това присвива очи и си поглежда часовника.

— Бързаш ли?

— Всъщност не — отговарям, като си мисля за уморителния път до нас.

— Добре. — Той се ухилва и ме хваща под ръка. — Ела с мен, знам точно къде да отидем.

 

 

ДЖАК

Пазаруването е толкова по-лесно с Лори, отколкото сам. Тръгнахме пеша от Оксфорд стрийт към големия търговски център с антикварни магазини на Честър; място, което смътно си спомням и се надявам да е още там.

— Леле — измърморва Лори, виолетово-сините й очи се разширяват, когато влизаме във високата теракотено — тухлена сграда. Идвал съм тук преди години, като малък, за да помогна на баща ми да избере нещо специално за рождения ден на майка ми. Споменът ми е ярък; сигурно е бил специален рожден ден, такъв, който трябва да се отбележи. Намерихме й нежна сребърна гривна с кехлибари и баща ми поръча да гравират имената на всички ни от вътрешната й страна. Тя я носеше понякога, докато той още беше жив, на Коледа и по специални случаи. Носи я и на погребението му и мисля, че оттогава не съм я виждал без нея.

С радост установявам, че търговският център не се е променил особено през изминалите години и с отрупаните си със старовремски вещи сергии все още прилича на пещерата на Аладин.

— Това място е невероятно! Никога дори не съм знаела, че е тук.

— Истинският Лондон. — Пъхвам шапката в джоба на палтото си и прокарвам пръсти през косата си, тъй като се е смачкала на главата ми. — Откъде искаш да започнем?

Очите й сияят, когато се засмива, възхитена, докато се оглежда наоколо.

— Нямам представа. Искам да видя всичко.

— Спокойно. Ще сме тук до Коледа.

Следвам я, като се движи между сергиите, пръстите й милват главата на издялан леопард, възхищава се на заключените витрини, пълни с красиви диаманти с високо качество, а след това е също толкова развълнувана от керамичните украшения и евтините скъпоценни камъни в следващото магазинче. Тя се усмихва срамежливо, когато собственикът на магазин за ретро шапки я поглежда и й подава да пробва един каскет от туид; човекът явно разбира от шапки, защото Лори се превръща в бездомно хлапе от шейсетте веднага щом я нахлупва върху непокорните си къдрици. Косата й обикновено е само шейсет процента опитомена в най-добрия случай, а точно сега прилича на гаменче от „Оливър Туист“. Лавандуловите нюанси в туида подчертават цвета на очите й, но също така и тъмните сини кръгове около тях. Внезапно осъзнавам, че тя е уморена, и то не просто уморена като „трябва ми една нощ добър сън“; уморена е като „прекарах най-гадните няколко месеца в живота си“, очите на човек, който се притеснява, и то вече от доста време. Усещам се, че дори не съм я попитал как е.

Лори сваля шапката, след като се изучава от всеки ъгъл в позлатеното ръчно огледало, което продавачът услужливо държи пред нея, обръща малкия етикет, за да види цената, преди да върне каскета и да поклати глава с копнеж. Жалко. Стоеше й много добре.

— Ами тук? — пита тя малко по-късно.

Обмислили сме и сме отхвърлили малка картина от акварел и сме си заплюли едно тюркоазено колие от 1920 година като определено „може би“, но щом стъпваме в малкото магазинче за парфюми и други дреболии, знам, че ще намерим перфектния подарък. Лори е като малко момиченце в сладкарница, охка и ахка пред изящни позлатени шишенца и екзотични аромати, след което на лицето й разцъфва огромна усмивка като прорязващ слънчев лъч.

— Джак, насам — казва тя и ме вика при нея да погледна нещо, което току-що е изровила от задната част на един рафт. Поглеждам през рамото й, за да видя какво държи, и благодаря на щастливата ми звезда, че вече не съм купил тюркоазеното колие. Златната пудриера във формата на мида, която лежи в ръката на Лори, е толкова подходяща за Сара, че би било грешно която и да е друга жена на света да я притежава. Артдеко, бих казал, от вечното ми гледане на „Пътя на антиките“, достатъчно голяма, за да изпълни дланта на Лори, с емайлирана русалка, инкрустирана върху капака. Има нещо от Сара в кестенявите вълни, които се спускат по рамото й, и в отчетливия кокетен наклон на кръста й. Лори ми я подава с грейнали очи. — Работата е свършена.

Доволен съм от ценността на предмета. Достоен е за Сара, нещо, което казва: „Забелязвам всичко в теб и те ценя“.

— Прекратяваме търсенето — заявявам, надявайки се, че няма да струва повече от една малка ипотека, и издишвам с облекчение, когато обръщам етикета. Все пак мога да си позволя и една бира. — Боже, как се радвам, че те срещнах.

Оглеждаме наоколо, докато жената, която държи магазина, опакова пудриерата и без да бърза, успява да намери подходяща торбичка от кадифе и да снабди кутийката с хартия и панделки. Мисля, че сигурно ми е хвърлила един поглед и е решила, че ако ме оставят сам да се оправям, сигурно ще я увия в станиол или нещо подобно. Не бих го направил, но не е много далече от истината и съм ужасно доволен, че не ми се налага да се преборвам с тиксото.

Почти тъмно е, въпреки че е само четири, когато двамата с Лори излизаме обратно на улицата.

— Бира за награда? Дължа ти една, задето ми помогна — предлагам аз. Тя изглежда, сякаш има нужда да седне и да си поговори с някого. — Един господ знае какво щеше да получи Сара, ако не беше ти. Цветя от бензиностанция и порочно бельо от сексмагазин. Или нещо подобно.

Лори се засмива и дръпва ръкава на палтото си, за да си погледне часовника, сякаш трябва да ходи някъде.

— Добре — съгласява се и ме изненадва.

Сигурен бях, че се кани да отпраши.

— Добро момиче. Знам едно място, точно зад ъгъла. Истински пъб, не някакъв модерен бар, където никога не можеш да си намериш място. — Привеждам глава срещу наченките на сняг в суровия вятър и слагам длан на гърба й, за да я насоча към малка странична уличка.

 

 

ЛОРИ

Щом влизаме през вратите от оцветено стъкло на кръчмата, се радвам, че не отказах по едно питие. Носи се успокояващата миризма на жив огън и политура от пчелен восък, а тъмнозелените кожени сепарета с облегалки с копчета са дълбоки и удобни, направени за дълги и спокойни запои. Един старец и дремещият му джак ръсел териер са единствените други посетители. Това е един от онези непретенциозни пъбове на края на света, за които знаеш, че не са се променили много от десетилетия, с червени плочки и месингова релса, която обикаля по цялата дължина на добре заредения бар.

— Една чаша червено? — пита Джак и аз кимвам благодарно, докато вземам пазарските си чанти от него. — Иди и ни намери места до огъня, а аз ще донеса пиенето.

Избирам най-хубавото сепаре в заведението, най-близо до топлината на огъня. Стоварвам се и пъхам торбите под масата, после се отърсвам от влажното си зимно палто и го закачам на колоната в края на сепарето, за да се затопли за по-късно. Топлите палта ми напомнят за вкъщи; когато бяхме малки, татко слагаше допълнителен радиатор зад закачалките за палтата, така че винаги да имаме топло яке в зимните училищни сутрини.

— Вино за дамата — казва закачливо Джак, като се появява с една чаша рубиненочервено вино и една халба. Взема пример от мен и окачва неговото палто на другата колона, сякаш сме маркирали територията си, запазили сме си това малко местенце за двама. — Най-хубавото нещо на зимата — казва той, енергично потривайки ръце пред огъня, преди да се плъзне по кожената седалка срещу мен и да си придърпа халбата. — Боже, имам нужда от това.

Отпива голяма глътка и млясва с устни одобрително.

Виното е топло като кръв в устата ми, с пипер и аромат на касис.

— Благодаря, че ми помогна днес — започва той. — Никога нямаше да намеря нещо толкова идеално без теб.

Усмихвам се, защото знам колко много ще оцени Сара пудриерата.

— Тя ще е супер впечатлена от теб.

— Ще твърдя, че всичко е било моя идея, разбира се.

— Няма да издам тайната ти. — Пийвам още малко и усещам как магията на алкохола започва да работи. — Чувал ли си се със Сара?

— Днес не. — Джак поклаща глава. — Обади се вчера. Звучеше, като да си изкарва чудесно, разбира се. Едва я чувах.

Тя звънна и на мен от един бар вчера, вероятно точно след като бе говорила с Джак. Беше отишла при техните преди няколко дни, за да отпразнуват осемнайсетия рожден ден на сестра й.

— Подаде телефона на Али, звучеше пияна като мотика. — Той се засмива, вече преполовил бирата си. — Познаваш ли сестра й? Като две капки вода са, когато са заедно. Двойно повече проблеми.

Поглеждам към огъня за момент и кимвам.

— Знам. На майка им и баща им сигурно не им е било лесно през годините.

Джак млъква и си прочиства гърлото.

— Извинявай, Лори. Не исках да… ами знаеш.

Не споменава името на Джини, но знам, че затова се извинява, и за стотен път ми се приисква да не му бях казвала. Точно затова не говоря за нея; хората се чувстват длъжни да изразят съчувствие или да подхвърлят някоя банална фраза, когато всъщност не може да се каже нищо, което да помогне. Не е критика. Просто е гаден факт от живота.

— Ще се прибираш ли да видиш майка си за Коледа? — сменям темата на нещо по-безопасно и той видимо се отпуска.

— Не и докато не мине последната ми смяна на Бъдни вечер. — Свива рамене. — Едно свършва, друго започва. Знаеш как е.

* * *

Няколко чаши червено вино по-късно най-накрая се отпускам. Бях забравила колко е приятно просто да седиш и да си говориш с Джак.

— Ще останеш ли в радиото завинаги, как мислиш?

— Абсолютно. Обожавам го. — Очите му светят от вълнение. — А и никой не се интересува дали си се сресал, или пък си още с вчерашната тениска.

Засмивам се внимателно, защото въпреки опитите му да звучи небрежно, знам, че е амбициозен до болка. Винаги когато не е със Сара, е или на работа, или по участия, най-вече продуцира, въпреки че все още се случва да замести обичайния нощен диджей, трупайки опит като водещ. Изобщо не се съмнявам, че гласът му ще се носи някъде по радиовълните, докато закусвам или заспивам през годините, които идват. Намирам тази мисъл за странно успокояваща. Аз, от друга страна, не съм стигнала доникъде с получаването на работа в списание. През последните няколко месеца някак си не ми е приоритет.

Вземаме си още питиета и усещам топлината по бузите си от алкохола и от огъня.

— Толкова е хубаво — въздъхвам, като отпускам брадичка върху ръката си и го поглеждам. — Огънят, виното. Това ми трябваше. Благодаря ти, че ме доведе тук.

Джак кимва.

— Как си, Лу? Имам предвид, наистина. Знам, че не ти беше лесно през последните няколко месеца.

Моля те, не бъди толкова внимателен, ще ме разнищиш. Не ми помага, че ме нарече Лу; само Сара го прави. А и тя не знае, но единственият друг човек на света, който някога е съкращавал името ми така, беше Джини. Не можеше да каже „Лори“, когато бе малка; Лу беше по-лесно и така си остана.

— Добре съм — свивам рамене, въпреки че съм всичко друго, но не и добре. — През повечето време. Понякога. — Взирам се в огъня и се опитвам да накарам бучката в гърлото ми да слезе надолу. — Струва ми се, че някой издърпа килимчето под краката на семейството ми, нали разбираш. Баща ми ни е опората, винаги е бил.

— Той подобрява ли се?

Стисвам плътно устни, защото истината е, че не сме сигурни.

— Малко — казвам. — Общо взето, е преодолял сърдечния удар, но като погледна назад, това май беше само началото. Пие толкова много хапчета, че направо дрънкат в него, а горката ми майка трябва да се оправя с всичко. Часове за терапия, диетолози, консултанти, без да броим плащането на сметките и нещата за домакинството. Изглежда направо безкрайно.

Отпивам голяма глътка вино. Нали знаете как някои събития стават големи стъпала между една част от живота ви и следващата? Нямам предвид само стъпките, които възнамерявате да направите, като да се изнесете от къщи или да започнете работа, или да се омъжите за човека, когото обичате, в някой летен следобед. Имам предвид неочакваните стъпки: телефонните обаждания посред нощ, катастрофите, необмислените рискове. Двайсет и третият ми рожден ден се оказа едно от моите неочаквани стъпала; стъпка встрани от солидните основи, построени от непобедимите ми родители, към плаващи пясъци, където те са по човешки твърде крехки и имат нужда от мен толкова, колкото и аз от тях. Това извади света ми от равновесие; всеки път, когато звънне телефонът, изпитвам болезнена тревога и в стомаха ми започва да се плиска непресъхваща помийна яма от страх. Ако трябва да го събера в едно изречение, бих казала, че се чувствам като плячка. Мерниците са върху мен, чакам куршума, който или ще дойде, или не, бягам, като хвърлям поглед през рамо, готова за сблъсъка. През повечето нощи сънувам сестра си: Джини, която вика окуражително от раменете на баща ми на спортния ден на началното ми училище, Джини, която го стиска здраво за ръката, докато пресичат оживена улица и ме оставят сама от другата страна, Джини, заспала на рамото на баща ми в градинката на пъба, в който понякога ходехме през лятото, когато бяхме деца, русата й коса, наполовина закрила нежното й лице.

— Просто искам големият ми силен татко да се върне, разбираш ли?

Мразя, че мога да чуя задавянето от напиращите в гърлото ми сълзи. И това, че Джак сигурно също го чува.

— О, Лори — казва той, дълбоко и успокояващо, след което се плъзва на моята седалка и слага ръката си около мен. — Горката, изглеждаш толкова изтощена напоследък.

Липсва ми дори енергията да се направя на раздразнена от този коментар. Не мога да го отрека. Уморена съм до мозъка на костите си. Не мисля, че дори съм осъзнавала колко ниско съм стигнала, защото трябва да продължиш да продължаваш, нали? Но точно тук, седнала в този пъб с усещане за изолираност от всичко, проумяването ме удря като лопата в лицето. Толкова съм изтощена, че имам чувството, че се разпадам вътре в дрехите си.

— Животът може да е много гаден понякога — продължава той, ръката му е все така топла и успокояваща около раменете ми. — Ще стане по-хубав. Винаги е така.

— Мислиш ли? Звучи толкова глупаво, но имам чувството, че се провалям във всичко. Живея тук, а нямам читава работа. Може би просто трябва да се прибера вкъщи. Трябва да съм с нашите, да помагам на майка ми.

— Не говори така, Лори. Загубила си битката, но не и войната. Родителите ти ще се оправят и ще искат да следваш мечтите си. Ще ги постигнеш, сигурен съм.

— Така ли смяташ?

— Хайде. Погледни се. Умна си и си забавна; няма да останеш завинаги на рецепцията в хотела. Чел съм някои от писаните ти за хонорар неща, помниш ли? Скоро ще пробиеш, сигурен съм.

Оценявам щедрия му комплимент, но знам, че това, което всъщност има предвид, е, че е чел жалките ми две публикувани статийки, защото Сара му ги е навряла в лицето. Тя е по-лоша и от майка ми, когато пусна нещо, което е почти никога.

Сега Джак ме гледа, наистина ме изучава, сякаш това, което се кани да каже, е от голямо значение.

— Не мисля, че някога през живота си съм срещал човек с толкова… Дори не знам какво е това, което имаш. Топлина, мисля, макар че не е точно това. — Изглежда, че се ядосва на себе си, задето не успява да намери точните думи. — Просто си специална, Лори. Когато хората са около теб, се чувстват добре.

Достатъчно съм изненадана, за да спра да се самосъжалявам и да вдигна очи.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. — Усмивката му е слаба, крива. — Разбира се. От първия път, когато се срещнахме.

Поемам си въздух, опитвайки се да задържа мислите в главата си, но те се изсипват навън като вода през пръстите ми.

— Първия път, когато се срещнахме, или наистина първия път?

Ох, мамка му, мамка му, мамка му.

 

 

ДЖАК

Ох, мамка му, мамка му, мамка му. Тя си спомня.

— Имаш предвид… на Коледа?

Седнали сме по-близо от преди — бедрата ни почти се опират — и отблизо мога ясно да видя какво са причинили на лицето й последните месеци. Тези тъмни кръгове, вдигнатите рамене, сякаш винаги седи със стиснати зъби. Изглежда като човек, който се нуждае от гореща вана, пилешка супа и престой в леглото за седмица.

— На автобуса — издишва Лори. Бузите й розовеят от виното, а очите й горят по-силно, отколкото съм ги виждал от лятото насам. — Спомняш ли си?

Смръщвам се и правя гримаса, която, надявам се, показва недоумение. Ако има нещо, в което да съм сигурен, то е, че да призная онези няколко момента от автобусната спирка ще бъде монументална шибана грешка. Цялото ни приятелство се крепи на идеята, че съм гадже на най-добрата й приятелка. Мълчаливо чакам и я виждам как посърва пред очите ми. Пламналият блясък в погледа й угасва и знам, че й се иска да може да улови последните си думи от въздуха и да ги натъпче обратно в себе си. Аз сам бих ги издухал натам, ако можех, вместо да я наранявам с лъжи.

— На купона ви — поправям я нежно.

— Не. Преди това — възразява тя, опитва се да ме притисне. — Мисля, че те видях на една автобусна спирка. Месеци преди купона. Година преди него.

О, Лори, защо никога не поемаш по пътя на страхливците? Повярвай ми, по-лесен е. Или поне докато не те хванат. Преструвам се на напълно неразбрал, най-добрата ми импровизирана имитация на Хю Грант.

— Мисля, че виното те е ударило в главата, Лу. За първи път се запознахме на коледното ви парти.

Тя задържа очи върху моите, тихо и непоколебимо, и точно в този момент виждам как бавно достига границата си и развява белия флаг на поражението. Десет секунди. Петнайсет може би. Струва ми се по-дълго и се чувствам като най-големия скапаняк на света. Мамка му, мисля, че се опитва да не се разплаче. Аз съм абсолютно тъпо копеле. Трябваше ли да призная, че си спомням? Дали щеше да бъде по-добре? За Лори в точно този момент най-вероятно щеше да е по-милостиво, но за Лори следващата седмица, следващия месец или идната година? Не мисля.

— Извинявай — казва тя и утвърждава позицията ми на големия лош вълк. — Не ми обръщай внимание.

— Никога не бих направил това.

Три халби и май аз също с усилие поддържам лъжата.

Лори примигва няколко пъти и по миглите й се появяват сълзи.

— А може би трябва.

Поглеждам я, наистина я поглеждам и не искам да й казвам повече лъжи днес. Тя е толкова уязвима, а и двамата сме подпийнали.

— Може би трябва — признавам. — Но не искам. Прекалено много ми харесва да съм с теб.

Господи. Знам, ясно? Не трябваше да казвам това. На ръба на недопустимото е, а е и егоистично.

— И на мен прекалено много ми харесва да съм с теб — прошепва тя и една-единствена самотна сълза се спуска по бузата й.

— Недей — моля я почти само с издишване. Гласът ми звучи грубо дори в собствените ми уши. — Недей да плачеш.

Само едно коравосърдечно копеле би оставило някое момиче да плаче така, без да го утеши, и макар че й наприказвах лъжи, аз не съм коравосърдечно копеле, така че избърсвам сълзите й с връхчетата на пръстите си, докато другата ми ръка е все още около раменете й.

— Всичко е наред, наистина — промърморвам до слепоочието й.

Как е възможно да мирише на диви летни цветя дори през зимата? Кожата й под пръстите ми е нежна и макар всеки атом в тялото ми да знае, че трябва да сваля ръката си, вместо това аз хващам лицето й, като следвам линията на челюстта й с палеца си. За момент оставаме така, докато тя не помръдва леко, за да ме погледне, и устата й изведнъж се оказва опасно близо до моята.

Не мисля, че диша. Не мисля, че и аз дишам. Господи, тя има най-красивите устни отблизо. Големи и потрепващи. Мога да вкуся виното в топлия й дъх. Лори помръдва напред, така мисля, и се кълна, че между двама ни не остава въздух. Това е мъчение. Разкъсвам се.

— Не мога да те целуна, Лори. Не мога.

 

 

ЛОРИ

Пила съм прекалено много вино и съм най-жалкият човек на света, но не бих могла да се отдръпна от Джак в този момент, дори и ако пъбът беше обгърнат от пламъци. Уловени сме в малка капсула на времето, това неочаквано сепаре на края на света, и виждам само големите му устни, милите му очи и топлите му и успокояващи ръце. Ако гледах телевизионен сериал, сега щях да крещя: „Стоп!“, защото щях да знам, че независимо колко добре изглеждат двамата заедно, накрая нещата неминуемо ще се оплескат. Но това не е измислица, а истинският живот, и в него хората допускат грешки. Вдигам глава и ако той ме целуне, няма да имам сили да се спра и да не му отвърна, защото сега ми изглежда точно по същия начин, както в онзи ден, когато го видях на автобусната спирка, и за секунда аз пак съм онова момиче в автобуса през две хиляди и осма. Баща ми не е болен и Джак не е гадже на Сара, и в косата ми пак има гирлянди. Почти чувам звука на времето, което се връща назад и шуми покрай ушите ми, като звука на старомоден касетофон с превъртаща се касета или грамофонна плоча, пусната на обратно. Господи, не мисля, че мога да попреча на това да се случи.

— Не мога да те целуна, Лори. Не мога.

Думите му се стоварват върху сърцето ми като градушка. Мамка му. Какво, за бога, правя? Що за отвратителна отрепка съм? Трябва да се махна от него.

— Божичко — прошепвам паникьосано и притискам треперещи пръсти към устните си.

Вече съм на крака, събирам торбите си и едва не изтичвам от пъба, преди дори да съм осъзнала какво точно ще правя, и едва когато хапещият студен въздух ме блъсва, осъзнавам, че навън вали силен сняг, а аз съм без палто.

— Лори! Лори, почакай. — Останал е без дъх, а когато ме хваща за ръкава, виждам, че стиска палтото ми. — Моля те, спри само за секунда, може ли?

Отдръпвам се твърде рязко и разсипвам покупките от една от торбите си по тихата задна уличка. Джак ми помага да набутам нещата обратно, увива палтото около треперещите ми рамене, след което увива ръце около палтото и ме държи, докато топлината не прониква през дрехите и не стига до костите ми. Толкова, толкова топло е от огъня и аз затварям очи, тъй като, незнайно защо, отново плача. Обичайно не съм такава ревла, но днес слъзните ми канали, изглежда, преливат.

— Лори — прошепва той, сериозен, а очите му блестят като звезди под уличните лампи. — Последното нещо, което искам, е да те нараня.

— Такава глупачка съм — прошепвам в отговор. — Дори не знам защо плача.

Джак въздъхва, изкаран от търпение, мил.

— Защото си изморена, тревожиш се и имаш чувството, че вечно плуваш срещу течението.

Разтрива гърба ми, докато говори тихо и спокойно до ухото ми, тялото му заслонява моето от снега. Гърбът ми е опрян до стената, а желанието ми да се боря изчезва, защото той казва такива невероятно утешителни неща и ме държи близо до себе си. Толкова съм изморена да плувам. През повечето време имам чувството, че течението ще ме дръпне на дъното, но тук, в обятията на Джак, ми се струва, че той току-що се е протегнал от спасителната лодка и ме е издърпал на борда в безопасност. Мрачно осъзнавам, че едва ли някога ще дойде момент, в който да не изпитвам чувства към този човек.

— Исках да ме целунеш, Джак — казвам съкрушено. Той едва ли е пропуснал желанието ми отпреди малко; безсмислено е да се правя на срамежлива. — Не се харесвам за това желание.

Джак гали косата ми, повдига брадичката ми, поглежда ме в очите.

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли никога да не го споделяш с друга жива душа, дори и със златна рибка?

Преглъщам, очи в очи с него, и кимвам, а той обхваща цялото ми лице с двете си длани. Каквото и да е на път да каже, мисля, че ще го запомня завинаги.

— И аз исках да те целуна в кръчмата, Лори, а сега го искам дори още по-силно. Ти си един от най-прекрасните хора, които съм познавал през целия си живот. — Той отклонява поглед, оглежда празната улица и пак връща очи върху мен. — Ти си красива и мила, разсмиваш ме и когато ме погледнеш така с очите си като летни цветя… само шибан светец не би те целунал.

След което ме обляга на стената с тежестта на тялото си и тъй като не е шибан светец, ме целува. Джак О’Мара накланя глава и ме целува под снега, устните му първоначално треперят, а после стават горещи и уверени, а аз плача и отвръщам на целувката му, отварям уста и позволявам на езика му да се плъзне върху моя, докато от гърлото му излиза онзи характерен нисък стон на ранено животно. Усещам облекчение във всеки фоликул на косата си, във всяка клетка на тялото си и в кръвта във вените си. Дишането му е плитко като моето и целувката е толкова повече от онова, което някога си бях представяла — а, повярвайте ми, що се отнася до Джак О’Мара, аз оставях въображението си да се развихри.

Той държи лицето ми, сякаш съм някаква скъпоценност, след което прокарва пръсти през косата ми и обхваща главата ми в ръце, когато я накланям назад.

Това е единственият път, в който някога ще се целунем. Джак го знае, аз го знам и ситуацията е толкова болезнено меланхолично секси, че усещам как сълзите ми отново напират.

Държа се за реверите на зимното му палто, целувката ни е солена от сълзите ми, и отварям очи да го погледна, защото искам да помня този миг до смъртта си. Очите му са затворени, влажните му от снега мигли са тъмни линии върху лицето му, а цялото му внимание е съсредоточено върху нашата веднъж-в-живота целувка.

Най-сетне се отдръпваме, магията е развалена от двигателя на бавно пълзяща заради мразовитото време кола. Дъхът ни едва не кристализира в леденостудения въздух, докато напуска телата ни на резки, болезнени изблици.

— Нека не споделяме с никого за това — казва той. Предполагам, че му се иска гласът му да звучи по-спокоен, отколкото е в действителност. — И двамата знаем, че не биваше да се случва, но не е нужно станалото да означава нещо, нито пък да променя нещо.

Това е толкова жалко омаловажаване, че едва не се засмивам; въздишката, която излиза от устните ми, докато извръщам поглед от него, е изпълнена с копнеж, презрение към мен самата и тиха тревога, че „никой никога вече няма да ме целуне така“.

— Може би ако се бяхме запознали при други обстоятелства… — подхвърлям, когато го поглеждам след малко, и той кимва.

— На секундата.

Тъкмо навреме, едно такси бавно се тътри по страничната уличка към нас и Джак вдига ръка, за да го спре. Добро решение.

— С никоя жива душа — напомня ми тихо, докато отваря вратата и слага торбите ми в колата.

— Дори и със златна рибка — добавям шепнешком и се качвам в автомобила.

Не се усмихвам, за да омаловажа думите, защото никак даже не е забавно.

Той подава на шофьора банкнота.

— Приберете я у дома невредима — поръчва.

Погледът му се спира върху очите ми за няколко дълги секунди, докато затръшва вратата. Спомням си за последния път, когато го видях да изчезва в нощта. Тогава не го познавах; нямах контрол. Не беше като тази вечер. Сега знам кой е и какъв е на вкус и за част от секундата копнея да отворя вратата на таксито, да попреча на историята да се повтори.

Не го правя. Разбира се, че не го правя. Въпреки снежната буря като от приказките, това тук не е Нарния. Това е Лондон, истинският живот, където сърцата са подритвани, ранявани и разбивани, но някак продължават да бият. Гледам го как остава назад, когато таксито предпазливо потегля, и той също ме гледа, с пъхнати дълбоко в джобовете ръце и присвити рамене, за да го пазят от вятъра. Облягам глава върху студеното стъкло, щом завиваме зад ъгъла, сърцето ми и съвестта ми тежат като олово в гърдите ми.

Иска ми се никога да не бях зървала Джак O’Mapa.