Джефри Дивър
Имитаторът (9)

Девета глава

Разтреперан в мартенския студ, притиснал ръце до хилавите си гърди, Вимал Лахори седеше в парка на Вашингтон скуеър, този приятен анклав от спокойна зеленина насред Гринич Вилидж. Тук в по-хубави дни можеше да се види пъстро множество: улични музиканти и детегледачки, раздърпани наркопласьори, сериозни студенти и ученици, вдъхновени поети, вглъбени в размисли учени и предприемачи, които можеха да си отидат пеша у дома от финансовата или адвокатската си кантора на Уолстрийт, но обикновено предпочитаха лимузини.

Сега, в ранната вечер, Вимал седеше в една мрачна и пуста част на парка, далеч от високата и ярко осветена арка, копие на Триумфалната в Париж. Той погледна към аудиториите и общежитията на Нюйоркския университет и елегантните къщи от ерата „Хамилтън“ със светещи прозорци. Хората вътре сигурно се готвеха за излизане, вземаха си душ, обличаха се. Или режеха зеленчуците и дегустираха виното за предстоящата вечеря. При вида на тези малки, недостъпни удоволствия на Вимал Лахори му се плачеше. Той разсеяно се заигра с кафявата платнена гривна, която Адила му беше направила. Баща му бе изказал опасение, че може да попречи на работата му, и затова той я беше сложил едва като излезе от къщата.

Като се озърташе на всяка крачка по време на дългата, студена разходка, Вимал беше минал по сложен маршрут от „Порт Оторити“, която се намираше на трийсетина пресечки на север от тук. Първоначално мислеше да вземе метрото, но след уплахата, когато човекът от автогарата му върна телефона, реши да повърви пеша.

Не беше много вероятно убиецът да дебне в метрото, да се качва на влак след влак, с надеждата да го намери. Разбира се, той беше видял Вимал и знаеше точно как изглежда. Но чиракът шлифовчик бе видял само маска, ръкавици и тъмни дрехи.

Параноята му не беше толкова неоснователна; беше се отбил в един бар да изпие набързо две кока-коли и видя новините. От тях разбра, че извършителят още е на свобода, въоръжен и опасен. Полицията призоваваше всеки, който има информация за престъплението, да се обади незабавно. Тонът на полицейския говорител загатваше: „в името на собствената си безопасност“. Може би имаха информация, че убиецът го търси заради онова, което е видял. Трябваше да приеме, че е така.

Пак си спомни окървавения магазин. Шокът бе отминал и се беше сменил с ужас и скръб. Господин Пател — мъртъв. Той беше майсторът, намусен и винаги недоволен. Но разумен. Грижовен по свой начин. И каквото и да мислеше Вимал за занаята, на който господин Пател бе посветил целия си живот, не можеше да каже друго за човека, освен че беше гений. Вимал знаеше колко е трудно да накараш ръцете си да създадат това, което сърцето ти вижда.

И онази двойка, клиентите, младите годеници! Каква тъжна случайност беше да се озоват в магазина точно в момента на престъплението. Уилям и Ана. Щяха да се женят след шест месеца, спомни си Вимал.

Не беше успял да разгледа труповете — всичко бе станало прекалено бързо — но неподвижните крака на покровителя му се запечатаха в паметта му. Вимал Лахори беше сигурен, че това ще го преследва до края на живота му.

Той погледна телефона си — единственият му източник на информация за часа — и видя седем пропуснати повиквания от баща си и дванайсет съобщения. В този момент телефонът с изключен звук светна — поредното обаждане.

Вимал прекъсна и прибра апарата.

Усмихна се мрачно. Де да можеше така да прекъсне и чувството на вина, което изпитваше сега.

Господин Пател, двойката… Ужасна трагедия.

И все пак…

Вимал не можеше да отрече топлото, макар и помрачено чувство на облекчение, сякаш някакъв товар падна от плещите му. Дълго време бе подложен на бавен, неумолим натиск, сякаш бе заровен на сто километра под земята, тежаща върху него с цялата си образуваща диаманти сила. Сега свободата беше възможна. Нямаше начин да направи тази стъпка сам. Без някакво катастрофално събитие като този обир и убийство той щеше да направи това, което винаги беше правил: послушно да приеме живота, който баща му бе избрал за него. Да се съгласява. Да мълчи. И да се мрази за това всяка минута.

Колкото и ужасни да бяха обстоятелствата, Вимал Лахори бе получил шанс. И го прие. Животът му тръгна в друга посока.

Забеляза движение в другия край на парка. Сега я видя.

Всяко нещо по реда си…

Младата жена с прекрасна дълга черна коса вървеше през парка, като се оглеждаше наляво-надясно. Въпреки ужаса от това, което се беше случило, въпреки болката в корема и страната си, Вимал почувства познатата тръпка, вълнението.

Всеки път, когато я видеше — дори и след всичките тези месеци, откакто ходеха заедно — изпитваше това чувство.

О, връзката им не беше от най-гладките. Не можеха да се виждат толкова често, колкото им се искаше. Тя бе твърде заета със следването си на медицина в Нюйоркския университет, а той работеше дълги и извънредни часове за господин Пател и други шлифовчици на диаманти, на които баща му го даваше „под наем“. Освен това Вимал трябваше да прекарва голяма част от свободното си време в работилницата си в мазето у дома.

Това беше типично за много двойки, разбира се, в големия град, в това забързано време и на тази възраст. Тези трудности обаче бяха решими. В техния случай имаше един по-сложен проблем. Родителите на Вимал не знаеха за Адила Бадур и нейните не знаеха за него.

Тя не беше висока, но стройната й фигура създаваше впечатлението, че е. Днес косата й бе чисто черна (понякога като израз на бунт срещу консервативната си майка тя си правеше сини или зелени кичури; макар че това беше мирен бунт — тя никога не показваше разноцветните си прищевки на семейните събирания у дома).

Адила видя Вимал и лицето й грейна. Поне в първия момент. Но веднага се помрачи, а после стана тревожно — може би защото той изглеждаше блед и измъчен.

Вимал я поздрави с леко кимване. Не искаше да й маха с ръка. Все още си мислеше за маскирания убиец. Огледа се и видя само десетина души наоколо, които, без да му обръщат внимание, бързаха да се приберат на някое по-сухо и по-топло място.

Адила седна на пейката и го прегърна.

— Вим…

— Ох…

Той присви болезнено очи и тя веднага го пусна, дръпна се назад и го погледна изпитателно. Той се взря в красивото й лице. На нежната й кожа имаше много лек, но изящен грим, толкова фино нанесен, че не личеше коя от чертите й е допълнително подчертана и коя — не.

Вимал я хвана за ръката и я целуна силно. Очите й, сега забеляза той, го гледаха с рентгенов поглед.

— Гледах новините. Страшно съжалявам. Господин Пател. И онези клиенти. По всички канали говорят за това. Но не казаха за други хора.

Той й обясни как е влязъл и е изненадал крадеца.

— Избягах. Мисля, че той ме подгони, но успях да му се измъкна през аварийното стълбище.

— Съобщението, което ми изпрати… Ранен ли си?

Той обясни, че убиецът е стрелял, но куршумът е улучил торбичката в ръцете му. Парчета от камъка или част от куршума го бяха засегнали.

— Трябва да се прегледа.

— Отиди в болницата — каза тя.

— Не мога. Лекарите ще разберат, че са стреляли по мен. Задължени са да информират полицията.

— Тогава… — Адила вдигна идеално оформените си вежди. Сякаш казваше: „Хубаво си се подредил“.

Вимал повтори:

— Не мога. — Не можеше по никакъв начин да й обясни причината — не, причините — поради които не можеше да отиде в полицията. — Донесе ли каквото те помолих?

Тя не каза нищо.

— Моля те.

— Е, къде мога да те погледна?

— Тук, предполагам.

— Тук? — Тя се изсмя рязко. — Медицински преглед в парка на Вашингтон скуеър в студена, облачна мартенска вечер?

Но тя разбираше, че нямат много други възможности, тъй като и двамата живееха с родителите си.

Огледа се бързо и като се увери, че наблизо няма никого, кимна към якето му. Той свали ципа и вдигна суитчъра и потника си.

— Аха — измърмори тя грижовно. — Като скулптор, който се е наранил от прелитаща отломка от камък. Добре че не колекционираш ножове.

Изражението на Адила изведнъж стана сериозно и тя се вглъби изцяло в задачата — способност, благодарение на която един ден от нея щеше да стане прекрасен лекар. Той не беше Вимал Лахори, чиито устни бе целувала и чиито гърди бе галила, докато се излежаваха, след като са се любили. Той беше пациент. А тя — неговият лекар. Това беше всичко. Тя присви очи, внимателно огледа раната, после бръкна в чантата си. Сложи си сини гумени ръкавици.

— Как ти се струва? — попита той.

— Шшшт. Гледай да не се появи някой.

Той се подчини. Но никой от малкото хора наблизо не им обръщаше внимание.

Ръцете й заработиха бързо — с памучета и някаква студена тъмнооранжева течност за дезинфекция. Той усети парене, но не силна болка.

— Драскотини. Синини.

— Тук отстрани. Това ме притеснява.

— Виждам.

Силна пареща болка го прободе, когато тя заопипва гръдния му кош долу вдясно.

— Има парченце от камък. Под кожата. — Тя издиша шумно, звучеше загрижено. — Вим, трябва да те види лекар. Трябва.

Той знаеше как ще се разиграе този сценарий.

— Не.

— Нямам нищо за упойка.

Студентите по медицина нямаха достъп до медикаменти с ограничен режим, предположи той.

— Опитай.

— Вим, аз уча физиология и органична химия. Учебници, компютри. Даже още не са ни пускали в моргата.

— Бих го направил сам, но не достигам мястото. Моля те.

— И трябва да се зашие — продължи тя.

Той стисна ръката й.

— Няма да отида в болница. Просто извади парчето. Направи каквото можеш. Превръзка.

Тя се намръщи.

— Ще го превържа. Но ако кървенето не спре… — Бръкна в чантата си и извади пинсети. — Ето, подръж това.

Той ги взе.

— Подай ми ги, когато ти кажа. И дръж това. — Подаде му айфона си и включи фенерчето. — Насочи го надолу, към страната си.

— Искаш ли пинсетите?

— Още не. — Той усети как ръцете й опипват около пулсиращата рана. — След минута ще е готово. Но трябва да ми ги дадеш бързо, когато ги поискам.

Звучеше загрижено. Дали имаше по-сериозен проблем от…

— Ох! — извика Вимал и се дръпна назад, след като рязка болка прониза гърдите му отстрани и нагоре до челюстта, но бързо намаля.

— Готово — каза Адила и показа кървавото парченце кимберлит върху една марля. Със силните си пръсти беше стиснала раната отстрани, за да измъкне камъчето.

— Измами ме — прошепна той задъхано.

Тя си взе пинсетите.

— Това се нарича психическа анестезия — обясни. — Отвличаш вниманието и действаш бързо.

— Това в университета ли го научи?

— От „Дискавъри“, мисля. „Лекарите през Гражданската война“.

Адила остави марлята настрана, взе шишенцето с дезинфектант — „Бетадин“, пишеше на етикета — и пръсна малко студена течност върху раната. Притисна друга марля върху мястото и я задържа около минута. Вимал почувства абсурдното желание да попита как са родителите й и как се е справила на теста по физиология.

— Дай пак светлина — каза тя и завъртя ръката му с телефона.

Извади няколко превръзки с лейкопласт и ги закрепи върху раната.

— Боли ли? По скалата от едно до десет?

— Три и седем шестнайсети. Винаги съм искал да го кажа.

— Вземи. — Тя му подаде шишенце тиленол и бутилка вода „Данон“.

Вимал взе две хапчета и ги изпи с половината от водата.

— Това беше единственото парче, което е проникнало под кожата. Останалото са само натъртвания, порязвания и драскотини. — Тя опипа ребрата му. Пак го заболя, но не много. — Няма нищо счупено.

Опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка, Вимал взе парченцето камък и го огледа. Не беше голямо — около сантиметър и половина дълго и много тънко. Сложи го в джоба си.

— За спомен? — попита тя.

Той не отговори; отново смъкна дрехите си.

— Вземи. — Адила му подаде кафявото шишенце с бетадин. — Оставя петна, но не мисля, че това е най-големият ти проблем. О. И суитчърът.

Извади от чантата си лилав пуловер с логото на университета. Голям. Не неин. Може би го беше купила за баща си. Вимал я беше помолил също да му донесе някакви дрехи. Светлосивият му суитчър имаше петна от кръв. Можеше да купи нов, но трябваше да пести парите.

Двамата се умълчаха и загледаха една жена, която разхождаше три френски булдога на каишки. Кучетата подскачаха възбудено, а господарката им постоянно местеше каишките от едната в другата ръка, за да не се оплетат.

По всяко друго време Вимал и Адила щяха да се засмеят. Сега гледаха безучастно.

Тя взе ръката му и притисна главата си до неговата.

— Няма да се прибираш вкъщи, нали? — попита.

— Не.

— Какво ще правиш?

— Ще гледам да не се показвам за известно време.

Тя се изсмя хладно.

— Щях да кажа: „като свидетел в гангстерски филм“. Но случаят не е като. Случаят е точно такъв. Но къде ще отидеш, Вим?

— Още не знам.

Всъщност много добре знаеше, разбира се, но още не искаше да говори за това. Щеше да му дойде времето. Сега искаше само да се прибере някъде на топло. Температурата падаше и той беше изтощен.

Вимал пусна ръката й. Двамата станаха. Той я прегърна с една ръка и като преглътна болката в страната си, я притисна до себе си.

— Скоро ще ти се обадя. Виж, каквото и да се случи, по никакъв начин няма да ни засегне. — Той се усмихна. — По дяволите, чакат те изпити. И без това няма да имаш време за мен.

Това не й беше забавно, личеше си, и той съжали за глупавата шега. Въпреки това Адила го целуна силно. Още не бяха стигнали до признанието „обичам те“, но той знаеше, че скоро и това ще стане. Тя се наведе и доближи устни до ухото му.

— Отиди в полицията — прошепна. — Те ще те защитят от него.

Преметна чантата си през рамо, обърна се и тръгна с бавната си, съблазнителна походка към метростанцията на Западна четвърта улица, оставяйки Вимал Лахори да разсъждава дали полицията наистина можеше да го предпази от убиеца.

Може би, но не беше достатъчно.