Джефри Дивър
Имитаторът (32)

Трийсет и втора глава

Джаксън Хайтс в Куинс, където се намира Монро стрийт, е един от онези квартали, които като че ли не могат да решат дали искат облагородяване, или просто да бъдат оставени на самотек.

Да бъде все така удобен и спокоен, да съществува както е съществувал в продължение на петдесет или може би сто години. Кой знаеше? Навремето тук бяха живели работещите в малки фабрики, складове и строежи. Също някои дребни служители от рекламния бизнес, брокерски къщи, издателства и в областта на модата. И хора на изкуството.

В момента на тротоара недалеч от мястото, където живееше Вимал Лахори, се виждаха само няколко души. Една жена с черно ватено палто и барета влачеше след себе си дребно куче на прибираща се каишка. Изглеждаше, че й коства сериозни усилия, защото няколко нахални катерици чакаха до последния момент, преди да се стрелнат встрани, далеч от обсега на възбуденото псе.

Момче на велосипед, може би избягало от училище. Беше учебен ден и рано следобед.

Елегантно облечена жена с шлифер и глупава шапка за дъжд — от прозрачна пластмаса, като боне за баня, с жълти маргаритки.

Всички се движеха бързо, вероятно заради влагата и студа.

Но тези тъпаци нищо не знаеха.

В Москва по това време на годината беше сто пъти по-лошо.

Като се замисли за родния си град, Владимир Ростов реши, че този район на Ню Йорк много прилича на Барикадна, северозападно от Москва; с единствената разлика, че тук постройките бяха само еднофамилни къщи. В Москва — ах, във всеки руски град — хората живееха в блокове, високи, грозни и мрачни, с еднакъв цвят като сталинска униформа.

Ростов бе паркирал своята тойота по-натам по улицата и облегнат на едно дърво (якето му, надяваше се, се сливаше с тъмния ствол), наблюдаваше скромния дом на Вимал Лахори и семейството му.

Руснакът се гордееше с детективските си умения. Киртан беше оцелял — със смазан гръклян и счупена китка от търкалянето по стълбите (много съжалявам, пиленце). След падането Ростов завлече давещото се момче в ъгъла на мазето, зад резервоара за нафта, изпускащ задушливи пари. Древният бойлер бумтеше тихо от бушуващите вътре пламъци и двамата мъже — единият на пода, другият наведен над него — се потяха от жегата.

Момчето не можеше да говори, разбира се, което малко затрудняваше получаването на информация. Но пък положителната страна на това беше, че не можеше да крещи от болка, а това бе по-важен фактор за момента.

Ростов натисна острието и от очите на Киртан бликнаха сълзи; върху матовата му кожа се очертаха лъскави следи. Той разтърси глава: „не, не, не“. Раздвижи устни в опит да каже нещо, може би да обясни на Ростов, че няма какво да му даде. Тогава руснакът забеляза, че момчето носи пръстен на кутрето си — златен с диамант. Едно от онези ефектни, безсмислени бижута. Диамантът се съживява само тогава, когато светлината го бомбардира от всички страни и преминава през стеничките на рундиста, павилиона и короната. При пръстените за кутре, които обикновено се използват от бизнесмени с ниска култура, диамантът се реже много плитко и е изцяло заобиколен от метал, който не му дава възможност да диша. Тези винаги се правят с нискокачествени камъни.

Би било разхищение на хубав диамант.

Ростов се усмихна и отново насочи вниманието си към кутрето на момчето, погали го. Киртан се опита да се дръпне. Напразно. Руснакът продължи да гали пръста му с ножа.

— Не, не, пиленце, не се дърпай.

Направи два бързи пререза на възглавничките на пръстите на лявата му ръка и го накара с кръвта да напише името и адреса на Вимал Лахори. Още малко информация и обедната почивка — и животът — на Киртан свърши.

Сега — на работа.

Все още облегнат на дървото, Ростов изчака, докато пешеходците, кучето и колоездачът се махнат, после се огледа, за да се увери, че няма никого. Тръгна към къщата на Лахори.

Кварталът беше по-различен от Барикадна и в едно друго отношение: имаше повече зеленина. Като използваше прикритието на живи плетове и дърветата, Ростов се промъкна до къщата незабелязано от съседите.

Видя светлина вътре и въпреки че дантелените завеси закриваха по-голямата част на прозорците, беше ясно, че там има хора. Киртан му беше казал, че Вимал живее с родителите си и брат си. Баща му бил пенсиониран по инвалидност, майка му била медицинска сестра и работела на ненормиран график, а брат му — студент първокурсник. Всеки от тях или всичките заедно можеха да са у дома.

Ростов щеше да ги убие до един, разбира се, но за тази цел трябваше внимателно да планира действията си. Хората можеха да са в различни стаи, а това означаваше риск: някой можеше да чуе нахълтването му, да набере 911 и да пусне телефона зад дивана. В град като Ню Йорк полицията пристигаше за минути. Ростов трябваше да наблюдава внимателно, да изчака, докато семейството се събере в една стая, и после да нахълта бързо, като ги заплаши с револвера. Да ги върже с въже или изолиращо тиксо. После идваше ред на ножа. Трябваше да използва ножа. Къщите бяха разположени толкова близо, че един изстрел можеше да бъде чут от десетки хора.

Приклекнал, използвайки прикритието на някакви вечнозелени храсти, той заобиколи къщата, която беше бледозелена и имаше нужда от пребоядисване. Стигна до един прозорец отзад, през който видя движещи се сенки, и там се изправи. Надникна вътре — в кухнята. До печката стоеше жена на около четиридесет и пет. Индийка. Симпатична, но не особено привлекателна за Ростов със сивкаво-кафеникавата си кожа и късата черна коса, лъскава като пластмасовата прическа на кукла. Изглеждаше разтревожена. Докато разсеяно разбъркваше яденето в тенджерата, тя изведнъж вдигна глава — явно за да се вслуша в онова, което я смущаваше: гласове. Ростов също наостри уши и ги чу. Звучаха като ожесточено спорещи мъжки гласове, макар че руснакът не можеше да различи думите. Чуваха се доста приглушено. Някъде отдалече той долови думкане, като удари с чук.

След миг жената се обърна и в кухнята влезе мъж около петдесетте, с прошарена коса и шкембе. Идваше някъде отдолу, вероятно от мазето. Изглеждаше разпален. Ростов приклекна, но продължи да слуша внимателно под прозореца.

Жената сведе очи и каза:

— Не трябваше да правиш това.

— За негово добро е. Главата му е пълна с глупави идеи. Глупави! Ти прекалено много го разглези, когато беше по-малък.

„Може би е вярно“ — помисли си Ростов.

Жени.

Само за едно ги биваше. Е, също и да готвят.

Ростов чу приглушен звук на електрически инструмент някъде от къщата. Звучеше като машина за шлайфане. Някой ремонтираше нещо.

Друг глас попита нещо. По-млад мъж. Ростов не можа да различи думите.

Мъжът, който излезе от мазето, най-вероятно бащата на Вимал, изкрещя:

— Съни, отивай си в стаята. Не се тревожи за това. Не е твоя работа.

Чу се отговор, но пак неразбираемо.

— Той е в работилницата си. Работи над някаква скулптура. Добре е. Върви! Изпълнявай!

Съни. Братът на Вимал. Това означаваше, че разпаленият спор в мазето е бил между Вимал и баща му.

Не трябваше да правиш това…

Какво означаваше това?

Значи четирима души: майката, бащата и двамата братя.

Беше си предизвикателство. Но Ростов реши, че колкото по-просто, толкова по-добре. Ако Вимал беше в мазето, руснакът щеше да се промъкне в къщата и да убие първия човек, когото срещнеше, да пререже гърлото му, после, когато някой друг дойдеше да види какъв е този шум, да убие и него. И така нататък. Вимал нямаше да чуе нищо заради шума от машината. След това руснакът щеше да слезе в мазето и да посети момчето.

„Добре, пиленце. Започваме.“

Ростов се върна към предната част на къщата и приклекна зад един храст до верандата. Бръкна в джоба си и стисна ножа. Вече се канеше да нахълта, когато чу шум от бързо приближаваща се кола. Бързо се дръпна и в този момент мерна нещо червено. Стара американска кола наби рязко спирачки пред къщата на пиленцето.

По дяволите. Ростов се дръпна зад гъстите храсти, вонящи на кучешка пикня.

От колата слезе жена. Стройна и висока, с тъмночервена коса, вързана на опашка.

Не, не, не!

Проклетото пиленце беше полицай. Той видя значката на хълбока й, едва подаваща се под тъмното спортно яке. И забеляза как ръката й разсеяно опипва дрехата си по-назад, за да се ориентира за мястото на дългоцевния й глок. Ростов знаеше, че това пиленце няма да се поколебае да стреля.

Той се ядоса.

Ако беше дошъл само половин час по-рано, всичко щеше да свърши.

Засега поне бе сама. Момчето не беше заподозрян, само свидетел. Тя идваше само да го разпита. И да го предупреди, че е в опасност. И може би да го вземе под защита.

Ростов изведнъж присви очи. Беше само на около пет метра от нея и сега забеляза нещо друго. Леко проблясване: на лявата си ръка, на безименния пръст, тя носеше пръстен с искрящ син камък. Дали диамант? Вероятно годежния й пръстен, да.

Син диамант…

Той се замисли за Уинстън Блу. Този беше по-малък. С несъвършенства, без съмнение.

Уинстън никога нямаше да бъде негов, разбира се.

Но този?

Полицайката вече бе пред вратата и позвъни. Ростов чу приглушения звън вътре.

Реши да промени плана си, но само леко. Може би това ново стечение на обстоятелствата щеше да го улесни. Жената щеше да извика всички в една стая, за да говори с тях и да разпита Вимал.

Кокошчиците щяха да се съберат заедно, без да подозират, че лисицата ще нахълта при тях с револвер и нож.