Джефри Дивър
Имитаторът (47)

Четирийсет и седма глава

Вимал Лахори беше под охрана. Най-накрая.

Техният извършител — Обещаващия — бе научил адреса на приятелката му и беше отишъл там, явно за да я измъчва и така да я накара да издаде младежа. Но младата жена бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да се обади на полицията и да се бори с него.

В хола Райм научи тези подробности от Амелия Сакс, която му преразказа разговора си с младежа в една охранявана квартира на Нюйоркската полиция на Стейтън Айлънд.

Тя обясни, че полицаите, пристигнали на мястото на инцидента няколко минути по-късно, се обадили за подкрепление за издирването на автомобила на престъпника — червена тойота, неизвестен модел — а после докладвали, че са задържали Вимал.

Младежът бил сърдит, но готов да съдейства. Тя го беше разпитала в квартирата на Стейтън Айлънд, където щеше да остане под охрана. Вимал обаче не могъл да даде никакви полезни идеи. Обяснил, че не се е явил в полицията от страх, но Райм подозираше, че главната причина беше семейната драма, за която бе загатнала Сакс. Тя съобщи също, че е намерила парченца камък в джоба на Вимал — от същия кимберлит. В тях имало малки кристали, вероятно диаманти, и Райм се запита дали не става дума за някой от камъните на Пател, който младежът е решил да запази. Ако беше вярно, това също би могло да бъде причина да не отиде в полицията.

Младежът разказал, че в деня на убийството на Четиридесет и седма улица тъкмо се връщал от задача, възложена му от Пател, и така попаднал на ужасната сцена. Обадил се на спешния телефон и разказал какво е видял.

Сакс добави, че Вимал не знаел нищо за откраднатите сурови диаманти и че Пател не е споменавал нищо за проблеми със сигурността. Бижутерът не изглеждал загрижен заради навъртащи се около магазина съмнителни типове или необичайни телефонни обаждания. Нямало посещения на случайни клиенти, които да се преструват, че се интересуват от диаманти, но всъщност оглеждат камерите и охраната. Доколкото бе известно на Вимал, Пател не е имал конкуренти в бизнеса, които биха могли да стигнат до такова насилие. Макар че не беше сто процента сигурен, младежът заявил, че е абсурдно Пател да е имал някакви връзки с организираната престъпност или да е вземал пари назаем от лихвари.

В отговор на въпрос на Сакс той бе потвърдил нещо, за което вече се бяха досетили: че е любител скулптор, надяващ се на блестяща кариера в света на изкуството. Това обясняваше другите частици, открити на местопроизшествието: нефрита и лазурита.

При огледа в дома на Адила за улики, оставени от Извършител 47, не беше открито нищо. И още не бяха намерили червената тойота.

Другите линии на разследване също бяха ударили на камък. Проверката на хотелите не откри човек, регистрирал се под името Добинс или някой от другите псевдоними от фалшивите документи на Извършител 47.

Службата за вътрешната сигурност и ФБР продължаваха да проверяват сигнали за терористични заплахи — но никоя от тях не беше свързана с устройства, използващи внесените контрабандно C4 и лехаби, или с фалшиви земетресения в центъра на Бруклин и последвалите пожари.

Проверката на вероятни мишени — жилищни сгради, построени главно от дърво и разположени в радиус от километър-два от мястото на сондажите — не откри устройства лехаби върху газовите тръби.

Едуард Акройд не беше намерил никого, който да се опитва да продаде суровите диаманти на черно.

Райм се приближи до прозореца и се загледа в сивия, безветрен ден. Дори вечнозелените дървета изглеждаха сковани и избелели. Някакъв човек вървеше отсреща, като заобикаляше заледените участъци. Кучето му — малко, пухкаво същество — безгрижно подтичваше през тях.

Райм затвори очи с чувство на безсилие.

В този момент, както се случваше от време на време — не често, но понякога — неочаквано настъпи пробив.

Рон Пуласки влезе в хола, кимна за поздрав на Райм и Сакс и каза:

— Може би открих нещо, Линкълн. За Четиридесет и седем.

Направи уточнението, за да разграничи тази информация от другата си тайна задача по случая „Ел Алкон“.

— Е, аз нямам никаква следа. Тъй че казвай бързо.

— Замислих се кой би могъл да има мотив да спре сондажите. Говорихме за природозащитниците. Но това изглеждаше прекалено очевидно. Затова започнах да проучвам конкурентните енергийни компании.

— Добре — каза Райм, вече не толкова раздразнително. — Инициативност. И какво откри?

— Жалба за нелоялни търговски практики пред Федералната търговска комисия срещу „Алгонкин Пауър“.

Това беше интересно.

— Изглежда, че от „Алгонкин“ са наели фирма за черен пиар…

— Какво?

— Черен пиар. Изнамират — или изфабрикуват — очерняща информация, с която сриват реномето на конкурентна компания или политически кандидат.

— Аха. Очерняне. Макар че не знам защо, това „пиар“ не ми харесва. Продължавай.

— Фирмата имала за задача да дискредитира алтернативните източници на енергия — всяка технология, произвеждаща електричество от друго, освен от традиционните нефт и газ. Например пуснали слухове, че вятърните електроцентрали убиват чайките. А пък слънчевите панели увеличавали прекалено много тежестта на покривите и това повишавало риска от срутване при пожар — и нараняване на пожарникари. Хора от фирмата дори оставяли трупове на чайки (убити на друго място) около ветрогенераторите и публикували снимки на изгорели сгради със слънчеви панели, въпреки че причините за срутване на покривите били съвсем други. — Пуласки се усмихна. — Освен това издирили данни дали…

— Геотермалните сондажи могат да причинят земетресения.

— Точно така.

— „Алгонкин“ — измърмори Сакс. — Кой представител на компанията видяхме по телевизията?

Том първи си спомни:

— С. Хенсън Колиър. Президент или генерален директор. — Болногледачът се намръщи. — Но той не каза ли, че подкрепя геотермалната енергия?

— Няма как да не го каже, нали? — отбеляза Сакс. — Преструва се на невинен. И всъщност той не каза ли, че „не е много вероятно“ сондажите да причиняват земетресения? Че „по принцип“ са безопасни. Твърде уклончива подкрепа.

Райм я погледна многозначително.

Тя кимна и каза на Пуласки:

— Хайде да се повозим.

* * *

Амелия Сакс беше идвала тук и друг път.

Неотдавна няколко души от „Алгонкин Консолидейтид Пауър ънд Лайт“ в Астория, Куинс бяха заподозрени в престъпления, свързани с нюйоркската електропреносна мрежа.

Сакс и Райм водиха разследването.

Компанията снабдяваше с електричество и топлоенергия по-голямата част от Ню Йорк и централата й се намираше на брега на Ийст Ривър, точно срещу района Мидтаун на Манхатън. Комплексът обхващаше няколко карета от сгради и главната от тях — с фасада от огромни червени и сиви стъклени панели — се издигаше седемдесет метра над нивото на улицата. Това бе сърцето на производството. Там се намираха турбините и навсякъде бяха опънати масивни тръби и дебели електрически кабели.

Високо над главите на Сакс (зад волана) и Пуласки, които току-що спряха пред завода, се извисяваха четири комина в червено и сиво, с мигащи червени лампички на върха като предупреждение за ниско прелитащи самолети. През лятото от тях изобщо не личеше да излиза някаква пара, но сега, в мартенския студ, бълваха бели кълба, които бързо се разсейваха на фона на мръснобялото небе.

На портала Сакс показа полицейската си значка на охраната и каза, че има среща с генералния директор. Огромният мъж с бледа кожа в тон с небето погледна изпитателно нея и Пуласки, който беше с униформа. Обади се по радиостанцията си, кимна няколко пъти, докато говореше, после й показа къде да паркира.

Във фоайето ги посрещна друг служител от охраната и ги заведе на същото място, където Сакс бе идвала преди няколко години за предишното разследване: в управителния отдел. Подът беше още от 50-те години на миналия век; „модерните“ мебели — тапицирани в кафяво, бяло и жълто-кафяво и с прости геометрични десени.

Украсата на стените се състоеше от черно-бели снимки на електроцентралата в течение на много, много години.

Служителите тук — главно мъже — бяха облечени така, сякаш са замръзнали във времето преди седемдесет години. Бели ризи, тъмни вратовръзки, тъмни костюми и жилетки, в повечето случаи закопчани. Къси коси. На Сакс дори й се стори, че подушва миризмата на брилянтина, който баща й използваше едно време, макар че усещането несъмнено бе психологическо.

Охранителят ги остави в чакалнята пред кабинета на генералния директор К. Хенсън Колиър. Когато Сакс и Райм работеха по предишния случай, той още не заемаше този пост, но може би се бяха разминали някъде по коридорите при някое от идванията й.

Сакс погледна овалната масичка, на която имаше няколко броя на икономически списания. „Месечник за електропроизводство“. „Енергийна епоха“. „Мрежата“.

Опърпаният брой на „Тайм“ беше отпреди шест месеца.

— Как ще действаме? — попита Пуласки.

— Да го стреснем малко — предложи Сакс. — Да му дадем да разбере, че знаем за оплакването. Ще наблюдаваме как ще реагира.

Понякога изходът от едно разследване се решаваше от сложни анализи на ДНК и други микроследи. Понякога — от едно мигване и капка пот. Една приятелка и колежка на Сакс и Райм беше детектив в Щатската полицията на Калифорния. Катрин Данс. Тя бе специалистка по анализ на мимиките и жестовете. Макар и не толкова подготвена в областта на кинесиката, колкото Данс, Сакс — като бивш патрулиращ полицай — имаше известни умения в това езотерично изкуство.

Така или иначе нямаха много възможности. Не разполагаха с никакви улики, свързващи директора със земетресенията или с Извършител 47. Сакс знаеше, че дори ако той е злият гений, стоящ зад плана, едва ли е участвал лично — вероятно други бяха организирали плащането за извършителя. И дори това не беше сигурно. Можеше фирмата за черен пиар да го е наела и после да е изпратила на Колиър сметката за „медиен анализ и позициониране“.

На вратата се показа елегантна млада жена с кафяв костюм и покани Сакс и Пуласки да я последват. Минаха по друг дълъг коридор и най-сетне стигнаха до кабинета на директора. Секретарката им даде знак да влязат.

Колиър изглеждаше като бивш миньор — логично развитие в кариерата, при положение че сега стоеше начело на енергийна компания. Сакс обаче го беше проучила и знаеше, че преди това е бил изпълнителен директор на голяма фирма за производство на дрехи. Предполагаше, че принципите за правене на бизнес са еднакви, независимо дали продаваш сутиени, или ток.

— Заповядайте, детектив. Полицай.

Ръкуваха се и Колиър ги покани да седнат. Същите кресла, дивани и масичка като преди няколко години.

— Кажете с какво мога да ви бъда полезен.

Сакс пое инициативата:

— Господин Колиър, запознат ли сте с последните новини за земетресенията в Бруклин?

— Разбира се. Много странно.

Той разкопча тъмносивото си сако. Значката с американския флаг на ревера му беше обърната.

— Подозираме, че някой симулира земетресения с помощта на експлозиви — продължи тя. — Не е ясно защо. Може би някой иска да осуети изграждането на геотермалната станция. Така поне говорят журналистите. Индустриален саботаж.

На набразденото му бледо лице се появиха още бръчки; кожата му естествено беше такава, не загрубяла от слънцето. Изглеждаше, сякаш все още работи и дори живее дълбоко под земята.

— Защо сте тук, детектив? Дали за това, за което си мисля?

— Оплакването. Жалбата до Федералната търговска комисия срещу „Алгонкин“.

Колиър кимна:

— О, да, онези мъртви птици? Никой не ги е убивал. Нашата фирма била наела някого да обикаля и да търси мъртви чайки? Абсурд! Можете ли да си представите някой стажант още първия ден на работа? „Трябват ни мъртви птици, момче.“ Факт е обаче, че перките на ветрогенераторите наистина ги убиват. Фирмата добави само някои екстри за по-силен ефект. А пожарите и слънчевите панели? Това е доказано. Снимките не бяха от тавани, които са се сринали заради панелите. Но какво е една малка волност между капиталисти? Мислите, че ние сме организирали взривовете, за да изглежда, че сондажите причиняват земетресения.

— Вярно ли е? Вашата фирма за черен пиар е правила такова проучване. Това също бе споменато в доклада за жалбите.

— Споменато е в доклада. Но ако сте ме слушали по телевизията, както предполагам сте, ще си спомните, че защитавах „Нортийст“ и геотермалното сондиране.

— Това не е отговор на въпроса ми. Вие ли саботирахте обекта?

— Не. Това достатъчно ясен отговор ли е?

— Ами фирмата за черен пиар?

— От година не ползваме услугите им. Лошата реклама не върши работа. Няколко мъртви чайки. Умрели по естествени причини. Трябваше да видите какви заплашителни писма получихме.

— Може би това ви е научило да бъдете по-предпазливи — намеси се Пуласки.

— Не, полицай, това ни научи да бъдем по-умни в отношенията си с компаниите за алтернативни източници на енергия. Вече не се опитваме да ги изгоним от бизнеса.

Той извади една фирмена брошура от чекмеджето на бюрото си и я хвърли пред тях. Отвори на първата страница и почука по един пасаж от текста. „Алгонкин“ притежаваше редица дъщерни дружества, между които три вятърни централи в щата Мейн и една слънчева.

— Вече ги купуваме. — Колиър отвори друго чекмедже, извади дебела папка и я тръсна шумно пред Сакс. — Нека да остане тайна между нас, ако нямате нищо против. Информацията още не е оповестена публично.

Сакс погледна заглавната страница на документа.

Договор за покупко-продажба

Във връзка с намерението на „Алгонкин консолидейтид пауър ънд лайт“ (АЛГОНКИН) да придобие двайсет процента (20%) от акционерния дял (АКЦИИ) на „Нортийст Джио индъстриз“ (НОРТИЙСТ) и на НОРТИЙСТ да продаде гореспоменатите АКЦИИ на АЛГОНКИН.

И с оглед на взаимните задължения, произтичащи от този документ, двете страни се споразумяха за следното:…

Сакс не си направи труда да чете нататък.

— Купувате акции в „Нортийст“?

— Впоследствие, ако се окаже финансово изгодно, ще изкупим и останалия дял. Бъдещето ще покаже. Дълбоките геотермални сондажи за използване на вулканичната енергия за производство на електричество са доказано изгодни. Но на по-малка дълбочина? Все още няма гаранция. Вкъщи с парно ли се отоплявате, или с термопомпа?

— С парно.

— Така. Термопомпите са за лигльовци. Геотермалната централа е една голяма термопомпа. Но пък има много лигльовци, загрижени за околната среда. Затова се надявам, че нашата инвестиция ще се изплати. Ще видим.

Телефонът на Сакс избръмча — текстово съобщение. Тя го погледна.

Изправи се. Пуласки я погледна и също стана.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Колиър.

— Госпожица Еванс ще ви изпрати.

Той не каза нищо повече, не стана да ги изпрати. Отвори една папка и се зачете.

Секретарката дойде и ги придружи по коридора.

Докато вървяха към паркинга и вече никой не можеше да ги чуе, младият полицай прошепна:

— Така ли ще оставим нещата? Той ни показа само едни листове. Може да е отпечатал договора за всеки случай, ако някой го обвини за земетресенията. Как можем да сме сигурни, че наистина е невинен?

— Заради това.

Сакс му показа телефона си. Текстовото съобщение беше от Лон Селито.

— О, добре. В Ню Джърси ли отиваме?

— Да, в Ню Джърси.