Джефри Дивър
Имитаторът (72)

Седемдесет и втора глава

— Бари.

Райм говореше от хола, на високоговорител.

— Линкълн. Много съм ти сърдит, да знаеш.

— Така ли? Защо?

— Бях човек със скромни вкусове. Но ти ме зариби за истинското уиски. За скъпите марки. Всъщност Джоан ти е ядосана. Аз — не толкова много.

Замълча.

— Хванахме го, Бари — каза Райм. — Ще лежи до края на живота си. Ел Алкон.

— Боже. Мислех, че случаят е прекалено заплетен.

— Отплете се.

Пак тишина.

— И хванахме партньора му. Американеца.

Райм чуваше дишането на Сейлс.

— Ти имаш ли нещо общо с това?

— Не много. Само малко.

Сейлс се засмя.

— Глупости. Не ти вярвам.

— Вярвай каквото искаш.

— Това е онзи Линкълн Райм, когото познавам и обичам. — Сейлс остави сантименталностите настрана и смени темата. — Знаеш ли? Говорих със сестра ми. Тя даде идея. Ще ми сложат временна протеза. Просто една кука, сещаш се. Тя ще доведе децата и познай какво! Ще направим онова нещо от „Върколакът“. Те много го обичат.

— Какво нещо?

— От филма. Сещаш се.

— Има филм за върколаците?

— Ти май не ходиш много на кино, а, Линкълн?

— Както и да е, радвам се, че нещата вървят.

— Скоро ще се видим. Уискито е от мен.

Затвориха и Райм отново се насочи с количката към масата с веществените доказателства. Мобилният му телефон иззвъня.

Той вдигна.

— Линкълн.

Гласът на мъжа едва се чуваше от оглушителни акорди на електрическа китара.

Райм извика ядосано:

— Родни, за бога. Спри тази музика.

— Ама това е Джими Пейдж!

Райм въздъхна. Но това експертът по компютърни престъпления нямаше как да чуе от силните децибели.

— Добре. Само казвам. Знаеше ли, че „Лед Цепелин“ е на второ място по най-много албуми, продадени в САЩ?

Сарнек намали звука. Донякъде. Човек можеше да си го представи със стигаща до раменете къдрава коса, татуировки, пиърсинги и риза, разкопчана до пъпа — ако така изглеждаха все още соло китаристите на хевиметъл групи. В действителност обаче той съответстваше на всеобщата представа за малко задръстен компютърен специалист.

Амелия Сакс влезе в стаята, наведе се и целуна Райм.

Сарнек каза:

— Открих някои неща за Кимберлитовата афера, които ще ви бъдат интересни.

— Така ли я наричаш? — развеселено попита Сакс.

— Хареса ми как звучи. Не мислите ли? Кимберлитова афера. Както и да е. Изпратихте ми номера на предплатения телефон на оня адвокат, Карерас-Лопес. Проверих историята на обажданията. Имаше много разговори с хората, които хванахте в сградата на съда, на хеликоптерната площадка и в панделата.

— Къде?

— В дранголника. Като в старите уестърни. В пандиза.

— Родни. Давай по същество.

— Ето кое е интересното. Повечето обаждания и съобщения бяха до и от някого в Париж. В Шести арондисман. Това означава „район“.

— Знам — каза Сакс.

— Районът около „Жарден дьо Люксамбур“. Това е една градина. Но може би знаеш.

— Това не знаех.

— Та този тип беше общувал доста с въпросния адвокат през последните няколко седмици. Като че ли му се е отчитал.

— Може би консултант — каза Сакс. — Мислех, че адвокатът е господин Игрек, който е планирал всичко. Но може да е този тип.

— Възможно е.

— Райм — каза Сакс, като вдигна едно пликче за съхранение на улики.

Вътре беше дневникът на Лопес. От вътрешната страна на корицата имаше залепено листче с името Франсоа Летан. И редица числа до него. Номера на сметки може би.

Френско име. Той ли беше човекът, с когото Лопес е говорил в Париж?

Сарнек продължи:

— Но ето най-странната част. — Като че ли случаят и така не беше достатъчно странен. — Текстовите съобщения бяха кодирани със същия алгоритъм като онези, които ти ми изпрати преди няколко дни. Дванайсетичен шифър. С цифрите от нула до девет, плюс А и В. Крушката си имала опашка.

Боже. Райм бавно насочи очи към таблицата с уликите.

— И няма никакъв шанс да разбиеш шифъра?

— Приблизително толкова, колкото да участвам в „Денсинг старс“.

— Какво, по дяволите, е това?

— Да кажем, че шансът е нулев.

— Трябва да затварям. — Райм прекъсна разговора и извика на Мел Купър: — Онази пратка от Службата за алтернативно разузнаване? Международната доставка?

Беше пристигнала миналата нощ, но Райм бе прекалено зает със случая, за да я погледне.

Купър отвори кутията. Имаше само кратка бележка от Дарил Мълбри.

Ето. Всяка идея ще ни е от полза.

Купър вдигна едно найлоново пликче. Вътре имаше малко парче метал с формата на полумесец, което бе дало положителен резултат за наличие на радиация, макар и не в опасна доза. Райм го разгледа внимателно.

Спомни си, че Мълбри се тревожеше, че парченцето гъвкав метал може да е таймер за „мръсна бомба“ — част от механичен детонатор, предназначен за противодействие на електронните устройства за обезвреждане.

Райм веднага разбра, че случаят не е такъв.

Но истината за парчето метал в известен смисъл беше дори по-обезпокоителна.

Райм веднага се обади на Мълбри.

— Линкълн! Как си?

— Нямаме много време. Може да се наложи да действаме бързо. Говоря за парчето метал, което си ми изпратил.

— Да? — Гласът на Мълбри прозвуча разтревожено.

— Имам няколко въпроса.

— Казвай.

— Намерихте ли нещо повече за вашия заподозрян — за човека, който го е изпуснал?

— Открихме кафенето, от където е провеждал голяма част от телефонните си разговори. То е…

— Близо до Люксембургската градина в Париж.

— Mon dieu, Линкълн. Да. Как…

— И какво намериха вашите хора?

— Нищо. Няма нито отпечатъци, нито проследими улики, нито ДНК. Само описание на човека.

— И то е…

— Бял мъж, около четиридесетте или петдесетте. Говори перфектен френски, но може би с лек американски акцент.

Райм опря глава на кожената облегалка на количката. Замисли се за миг.

— Това не е бомба, Дарил. Няма терористична заплаха.

— Не е ли?

— Няма за какво да се тревожиш. — Райм замълча за момент. — Но аз имам.

— Ти? Звучи малко мистериозно.

— Ще ти изпратя подробен доклад — каза Райм и затвори.

Загледа се в таблиците. Невъзможно. Но, от друга страна…

— Райм, какво има? — попита Сакс. Бе забелязала намръщеното му изражение.

Той не отговори, а се обади пак на Родни Сарнек и поиска телефонния номер, на който Лопес многократно се беше обаждал в Париж.

— Телефонът е предплатен и вече е неактивен, Линкълн. Опитвахме се да го наберем десетина пъти.

— Само ми дай номера, ако обичаш.

Родни го издиктува.

— Благодаря — промърмори Райм и се загледа в цифрите.

Даде гласова команда на телефона си да изпрати съобщение на френския номер. Беше просто послание:

Прати съобщение или се обади на този номер. — Линкълн Райм.

След като затвори, каза на Сакс:

— Не казахме ли, че целият този план е твърде сложен?

— Да.

— И помниш ли как се наричат допълнителните функции на часовника? Като дата, фази на Луната, приливи и отливи, различни часови зони.

— Наричат се усложнения. Накъде биеш?

— Криптираните съобщения, които заподозреният на Мълбри в Париж използва, и използваните от Карерас-Лопес и неговия съучастник са написани в дванайсетичен код. Дванайсет. Колкото са часовете на часовника. — Райм кимна към парчето метал. — Това не е детонатор. Това е часовникова пружина. И радиацията не е от мръсна бомба. Тя е от радия от циферблата на часовника. Мъжът, когото подозират от САР, и онзи, когото са наели да организира бягството на Ел Алкон, са един и същи човек. И той си има хоби. Да прави часовници.

— Райм, не!

Но отговорът беше „да“, той бе убеден в това.

Този човек не беше никой друг освен Чарлс Веспасиан Хейл, който често използваше любимия си псевдоним Ричард Логан, ако искаше да не се набива много на очи. Райм обаче винаги си мислеше за него като за Часовникаря — престъпният му прякор.

Криминалистът затвори очи за момент. Спомни си, че се беше сетил за Часовникаря онзи ден, като размишляваше, че планът на Извършител 7, макар и хитър, не можеше да се сравнява с гениалността на Хейл. Сега обаче, като знаеше, че Крюгер е бил само пионка, можеше да се каже, че в плана прозира намесата на гения.

— Райм — изкара го от размислите Сакс. — Летан. Френската дума за „време“.

Райм присви очи и се изсмя мрачно.

— Той има мексиканска връзка. Спомняш ли си онзи случай преди няколко години? Часовникаря беше нает от един от картелите. За убийство, ако си спомням правилно. Така Лопес е научил за него, може би от онази поръчка, и го е наел да организира бягството на клиента му.

— Мислиш ли, че ще се свърже с теб по някакъв начин? — попита Сакс. — Щом е научил, че операцията се е провалила, сигурно е хвърлил телефона в Сена.

Райм обаче знаеше, че телефонът е жив и здрав. Часовникаря го беше запазил по една-единствена причина.

След не повече от десет минути мобилният телефон на Райм избръмча няколко пъти — няколко съобщения.

Здравей, Линкълн. Отдавна не сме се чували. Разбрах, че си добре. Леле, опасявах се, че може да стане така. Опитах се да организирам бягството на Ел Алкон навсякъде другаде, само не в Ню Йорк, защото се страхувах, че ще се намесиш. За съжаление не можах да променя мястото — за Ел Алкон и за моя план. Бруклин беше единственото слабо звено в мерките за сигурност.

И така измислих най-хитрия план, за който се сетих, за да ви заблудя, но видяхме какво стана. Получих аванс за поръчката, но заради вас изгубих три милиона долара за остатъка. Но за това не ме е грижа толкова. Повече ме тревожи вредата за моята репутация. Ще се разчуе и хората ще си помислят: Може би часовниците вече не тиктакат толкова точно, колкото в миналото. В края на краищата, часовник, който изостава дори само хилядна от секундата за година, пак е неточен часовник. Времето е абсолютно.

Това не може да се повтори. Следващият път, когато се срещнем — а пак ще се срещнем, обещавам — ще е последният. Сбогом засега, Линкълн. Оставям те с тази тема за размисъл и се надявам да разсъждаваш над нея в безсънните нощи: Quidam hostibus potest neglecta; aliis hostibus mori debent.

Твой, ЧВХ

Райм нямаше класическо образование, но успя да си преведе изречението така: „Някои врагове могат да бъдат пренебрегнати; други врагове трябва да умрат“.

Прочете текста още веднъж — за да види дали има някакви насоки къде може да е Часовникаря или къде се кани да отиде. Нищо. И телефонът вече със сигурност бе унищожен. Той каза на Купър да изключи неговия, да извади батерията и да го хвърли. После да се обади на доставчика и да поиска да заличат номера.

След това се приближи до стационарния телефон и каза на микрофона, свързан с него.

— Набери Дарил Мълбри. САР.

Апаратът набра една по една цифрите от номера с кратки иззвънявания.

Две позвънявания. После — делови женски глас:

— Да, моля?

— Дарил Мълбри. Ако обичате.

— Съжалявам. Не може да се обади в момента.

— Важно е.

— Аз лично ще му предам съобщението ви. Ако бъдете…

— Моля ви, кажете му, че Линкълн Райм го търси. Кратко мълчание. После:

— Един момент, господине. Сега ще се обади.