Джефри Дивър
Имитаторът (6)

Шеста глава

Колкото и странно да звучи, „Порт Оторити“ беше мястото, където той най-сетне се почувства в безопасност.

Огромният, позанемарен комплекс на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню в действителност беше масивна автогара — въпреки името, което предизвикваше асоциации за океанските лайнери от екзотични места, чакащи да застанат на док.

Мястото бе оживен транспортен център, кипящ от тълпи бързащи за работа жители на предградията, пътници за и от околните летища, туристи. Тук можеше да видиш енергични, изпълнени с надежда млади таланти от всички краища на света, със сакове и раници, заредени с дънки, анцузи, плюшени играчки, презервативи, нотни партитури, скицници за рисуване, театрални сценарии и купища смели планове и крехки мечти.

Имаше също сводници, наркопласьори, измамници, сексуални маниаци — не особено умни. Но пък не е необходимо да си голям стратег, когато жертвите ти са наивни и възторжени хлапета от Уитън в щата Илинойс или Гранд Рапидс. В последно време „Порт Оторити“ се беше поочистила от тези отрепки, но не заради някакъв високо морален стремеж да се защитава младежта. Не — опасността от тероризъм караше полицията да бъде двойно по-бдителна.

Вимал Лахори знаеше много за това — или по-скоро много размишляваше за тези неща — защото „Порт Оторити“ му беше като втори дом.

Автогарата се намираше само на няколко минути пеша от работното му място при господин Пател, на Четиридесет и седма улица, и той често идваше, когато успееше да се измъкне, за да хапне нещо набързо за обяд. Обичаше да гледа хората, лицата им, жестовете и емоциите им — от тях черпеше вдъхновение, зареждаше се с него и после, у дома или в ателието, се опитваше да му придаде форма върху камъка.

Сега седеше на една пейка в чакалнята и притискаше пулсиращото място на гърдите си с ръце. Силно. Болката утихна за малко, но после се върна. Разпространяваше се, сякаш върху кожата му се беше разляла киселина и неприятното чувство сега достигаше места, където допреди го е нямало. Най-зле беше от дясната страна, където на нивото на лакътя усещаше голяма бучка под кожата. По-рано в магазина, когато убиецът вдигна пистолета, Вимал инстинктивно се беше завъртял. Или куршумът, или отломка от камък разкъса дрехите и се заби в плътта му. Вимал беше чувал, че ако отидеш в болницата и кажеш или пък те видят, че си прострелян, задължително се обаждат в полицията.

А това, разбира се, не трябваше да става.

Той бръкна под якето си и опипа гърдите си под суитчъра с щампа „Бъди оригинален“ с лявата си ръка — единствената, с която можеше да достигне мястото. Извади я, погледна пръстите си и видя кръв. Много кръв.

Вимал за миг затвори очи. Беше напълно объркан, парализиран. Господин Пател — мъртъв; носовете на обувките му, вирнати към сивия таван на магазина, още бяха пред очите на младежа. Младата двойка също. Уилям Слоун и годеницата му Ана. И маскираният мъж, който се появи на вратата и присви очи от изненада, когато го видя. Пистолетът, насочен към Вимал, и после двата звука, почти едновременно: гърмежът и изтракването от попадането на куршума в плика в ръката му.

Вимал се олюля назад и в следващия миг хукна презглава към аварийната врата (алармата не работеше от години) и после надолу по стълбите. Боеше се, че убиецът ще го последва, но той не го направи. Сигурно беше предположил, че Вимал е избягал по главното стълбище на сградата. Или може би си мислеше, че го е ранил смъртоносно.

Сега Вимал Лахори беше тук.

Търсеше утеха в оживената автогара, ако изобщо можеше да има утеха в такава ситуация.

Със смъкната ниско над очите шапка, присвит на пейката, Вимал се огледа тревожно. Дори сега, в почивен ден, мястото гъмжеше от хора. Автогара „Порт Оторити“ беше в близост до Театралния квартал. Притокът на хора за съботните матинета беше намалял. Представленията бяха започнали или след малко щяха да започнат. Но имаше още един милион неща, които човек можеше да види и да прави през уикенда, дори в студен мартенски следобед: Дисниленд, Таймс скуеър, кино, ресторанти, магазини. И неговите любими: „Метрополитън“ и „Мо-Ма“, двете галерии южно от Четиринайсета улица.

Стотици хора минаваха всяка минута покрай него.

При други обстоятелства Вимал би се заредил с тяхната енергия. Щеше да зяпа електронните табла и да си фантазира докъде могат да го закарат автобусите (никога не беше напускал Ню Йорк). Сега, разбира се, се оглеждаше за мъжа, който вероятно търсеше него.

Аварийното стълбище го беше извело в прохода за доставки зад сградата. Вимал изтича на Четиридесет и шеста улица и тръгна на запад. Продължи да бяга, без да спира. Факт е, че когато видят хилав мъж с индийски черти да тича в Диамантения квартал, хората обикновено си мислят, че е работник, бързащ да изпълни някаква поръчка — съвсем друга ще е реакцията, ако тичащият е чернокож или латино. Никой не му обърна внимание. Той често поглеждаше назад, но не видя убиеца.

Спря само веднъж за малко. Когато стигна Шесто авеню, видя уличен телефон. В града течеше подмяна на старите апарати с цифрови на системата LinkNYC, използващи всякакви начини за проследяване, а пък кафенетата и магазинчетата за вестници дори записваха клиентите. Вимал обаче успя да намери старомоден телефон и от него позвъни на 911, за да подаде сигнал за престъплението. Доколко беше полезна неговата информация, не можеше да каже: той се обади преди всичко, за да изпратят полиция и линейка, в случай че имаше някой оцелял. Тримата души в магазина изглеждаха мъртви, но кой знае? Колкото до описанието на убиеца, единственото, което можеше да им каже, беше, че е среден на ръст и е носил черни ръкавици и скиорска маска. И че изглеждаше бял. Вимал не знаеше какво е оръжието. Може би някой, който е имал повече възможност да гледа телевизия и филми от него, щеше да има по-добри познания. За него беше просто пистолет.

След като затвори, Вимал изтича до следващото кръстовище и се смеси с тълпата на Таймс скуеър, като поглеждаше често назад.

Сега беше на сигурно място, в гъмжащата от хора автогара.

Опита се да измисли с какво друго може да помогне на полицията. Но беше сигурен, че инцидентът бе случайно престъпление. Никога не бяха получавали заплахи, никога преди не се бяха опитвали да крадат от магазина. Господин Пател беше известен в целия свят като майстор-шлифовчик на диаманти. Наистина, в магазина имаше някои уникални камъни, но това нямаше как да се знае от външен човек. Фирмата му беше много малка и обикновено клиентите му идваха по препоръка на други търговци на дребно, когато имаха някакви специални желания.

Никой от тези среди нямаше да ограби друг шлифовчик, камо ли да го убива. Това просто не се случваше в света на диамантите.

Болката отново се усили.

Той пак опипа гърдите си.

Още прясна кръв.

Дали някой беше забелязал състоянието му? Вимал огледа тълпата. Една жена на съседната пейка ядеше мек геврек. Десетина души влачеха след себе си куфари като послушни кучета. Няколко бездомници се мотаеха наоколо, изпълнени с вяра в Бога или просто нямаха какво да правят.

Той извади телефона си от джоба и присви очи от болка. Изпрати съобщение и след малко с радост прочете отговора.

Изпрати глупав емотикон, после се почувства пълен идиот, че го прави при тези обстоятелства.

Втренчи се в екранчето и се замисли. Колебаеше се. Това, че нямаше съобщение от баща си, означаваше, че родителите му още не бяха научили новината. Дори когато по медиите започнеха да говорят за убийствата, неговото име едва ли щеше да бъде споменато. Очевидно той не беше сред жертвите и тъй като господин Пател му плащаше само в брой, а Вимал не държеше лични вещи в магазина, много вероятно полицията изобщо да не узнае за него.

Въпреки това, когато новината за смъртта на господин Пател се разчуеше, телефонът на Вимал сигурно щеше да звъни без прекъсване.

Той продължи да гледа втренчено надраскания екран. „Само изпрати съобщение и толкова — помисли си. — Хайде, направи го.“

Не беше като да водиш разговор. Само съобщение. Никой нямаше да му се кара, да го третира като малко дете. Едно проклето съобщение.

Написа го.

„Скоро ще чуете ужасна новина. Господин Пател е мъртъв. Обир. Аз съм добре. Но ще се махна за известно време. Ще бъда при един приятел. Скоро ще ви се обадя.“

Задържа пръста си над стрелкичката на бутона за изпращане.

Добави:

„Обичам ви.“

Посегна към копчето за изключване на телефона, но преди да го натисне, отговорът изпълни екрана.

„КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? КАКЪВ ПРИЯТЕЛ??? ВЕДНАГА СЕ ПРИБИРАЙ У ДОМА!!!!“

Докато телефонът му бавно се изключваше, сърцето на Вимал затуптя толкова силно, сякаш срещу него имаше насочен пистолет. Почти мигновен отговор, замисли се той, макар че баща му ръчно беше променил всяка буква на главна.

Направи му впечатление също, че баща му не споменаваше нищо за смъртта на господин Пател или грабежа, а искаше да знае кой е приятелят на Вимал. Нямаше никакъв приятел, разбира се. Той не познаваше никого достатъчно добре, за да го помоли за подслон, особено в този случай. Беше го написал само за да успокои баща си — или по-скоро майка си и брат си.

Пред очите му отново се появиха краката на господин Пател. Вимал силно стисна клепачи, сякаш така можеше да накара видението да изчезне, но то стана още по-ярко. По-ужасно.

Той заплака тихо, като обърна гръб на тълпата. Успя да овладее сълзите, избърса лицето си и вдиша дълбоко.

Изведнъж му хрумна нещо; спомни си още нещо за убиеца. Мъжът имаше дипломатическо куфарче. Старомодно — от този тип, които вече рядко можеш да видиш. Носеше го, когато излезе от работилницата и видя Вимал. Точно на това куфарче, замисли се той, сега дължеше живота си. Престъпникът го носеше с дясната си ръка. Трябваше да го остави, за да извади пистолета от джоба си. Това даде на Вимал време за реакция — наистина, само миг — да се извърти и да вдигне ръце. Когато убиецът стреля, куршумът удари камъните, а не гърдите на младежа.

Мъж с такова куфарчето сигурно се набиваше на очи. Вимал трябваше да се обади още веднъж на 911 и да им каже тази подробност. Така полицията щеше да знае кого да търси.

Вимал стана и тръгна към уличния телефон. Знаеше, че щом се обади, някой от полицейската централа ще се свърже с колегите си тук — наоколо се виждаха петима-шестима униформени — за да им съобщи, че някой, който има информация за престъплението, е на автогарата. Трябваше да си тръгне веднага след като затвори телефона.

В този момент видя, или по-скоро почувства, че някой се приближава.

Обърна се и видя мъж на около трийсет и пет, с тъмно палто, който вървеше към него и се оглеждаше наляво-надясно, докато си проправяше път през тълпата. Със същия ръст и телосложение като убиеца. С мрачно лице.

Убиецът носеше яке, нали?

И този човек нямаше куфарче.

Но един умен престъпник би сменил дрехите, които е носил на местопрестъплението.

Или, по дяволите! Ами ако са били двама? Това беше… как му казваха? Съучастникът.

Във всеки случай мъжът със сигурност се приближаваше към него. Държеше нещо малко и тъмно в едната си ръка. Едва ли пистолет — нямаше да посмее да стреля тук. Сигурно беше ножът, с който е убил младата двойка и Пател.

Вимал се огледа за полицаи. Най-близките бяха на около петдесет метра и мъжът бе между тях и Вимал.

Освен това полицията беше последното, с което искаше да се замесва.

Бягай! Махай се!

Той се обърна и тръгна бързо към най-близкия коридор, покрай чиито стени имаше шкафчета за багаж. Болката в гърдите и страната му се усили, но той продължи с бърза крачка.

Отпред коридорите се пресичаха под формата на буква Т. Наляво или надясно? Надясно имаше повече светлина. Той свърна вляво.

Грешка. Коридорът продължава още три метра и свършваше с врата, на която пишеше: „Високо напрежение. Само за упълномощени лица. Вход забранен“.

Пробвай!

Заключено. Вимал видя сянката на мъжа зад себе си.

„Сега ще умра“ — помисли си.

Представи си не лицето на майка си или на брат си. Не шесткаратовия диамант с шлифовка тип „маркиз“, който беше завършил миналата седмица и който господин Пател обяви за „сносен“ — неговата най-висша похвала.

Не, в този вероятно последен момент на живота си Вимал си помисли за едно парче гранит, което имаше в работилницата си: с форма на четиристенна пирамида. С наситен зелен цвят и черни жилки със съвсем леко загатване на златисто. Представя си всеки сантиметър от него.

Мъжът спря на ъгъла и се вгледа в него с присвити очи.

Тогава Вимал си помисли: „Не“. Пое си дълбоко дъх и тръгна напред, като се изпъчи колкото можеше, за да изглежда по-висок. Нямаше да чака и да трепери. Щеше да се бие.

Вимал не беше едър мъж, но страстта му бяха камъните; той постоянно режеше, цепеше, полираше. Работеше с тежки инструменти. Понякога вдигаше голям камък с изпъната напред ръка и мислено го призоваваше да му разкрие душата си, за да може да я освободи.

Сега мускулите му се напрегнаха и той извади от джоба си единственото оръжие, което имаше: най-големия камък, „Самотната птица“, който беше носил в плика, когато този тип — или неговият съучастник — стреля по него. Скри го зад гърба си.

Вимал почти се усмихна, с мрачно чувство за хумор, когато си спомни играта, която с брат си Съни играеха като малки: камък-ножица-хартия.

Ножицата реже хартията.

Хартията покрива камъка.

А камъкът счупва ножицата.

Той стисна здраво камъка.

О, да, щеше да се бие… да удари мъжа с все сили, да отблъсне ножа и да избяга.

От него. И от полицията.

Мъжът се приближи и се усмихна.

— Ей, младежо. Махах ти, но не ме видя.

Вимал спря, не каза нищо. И стисна по-силно камъка. Приветливото лице сигурно беше трик, за да го заблуди.

— Забрави това на пейката. В чакалнята.

Мъжът му показа не нож, а мобилен телефон. Вимал присви очи и опипа джобовете си. Да, това беше неговият телефон. Двамата се приближиха един към друг и мъжът му го предаде.

— Добре ли си, пич?

Вимал се намръщи:

— Да. Просто… имах напрегнат ден. Колко глупаво от моя страна. Извинявай.

Пъхна камъка обратно в джоба си; другият мъж изглежда не забеляза.

— Е, случва се. Аз веднъж забравих новия си айфон на детската площадка, когато с жена ми бяхме извели момчетата в парка. Когато разбрах, след като се прибрахме вкъщи, позвъних на номера. Някакво хлапе — на около десет — вдигна. Казах му, че това е моят телефон, а той знаеш ли какво? Само попита каква ми е паролата за „Ап стор“.

Добрият самарянин се засмя и Вимал също се насили да се усмихне.

— Благодаря — изрече колебливо.

Другият мъж кимна и тръгна към опашката за един автобус, пътуващ за Ню Джърси.

Вимал се върна до обществения телефон. Застана с наведена глава, пое си бавно дъх, опита се да се успокои. Набра 911. Когато каза, че се обажда по повод на грабежа на Четиридесет и седма улица, служителката се опита да го задържи на линията, но той само каза:

— Мъжът с пистолета имаше черно дипломатическо куфарче. Като бизнесмен.

После затвори и бързо тръгна към изхода, като хвърли последен поглед на таблото, пълно с толкова много дестинации. Всички като че ли го канеха.

Но всяко нещо по реда си. С наведена глава Вимал се смеси с тълпата на тротоара и тръгна на юг, като вървеше максимално бързо, доколкото болката му позволяваше.