Джефри Дивър
Имитаторът (59)

Петдесет и девета глава

Ами сега?

Вимал излезе на улицата от потискащата, смрадлива атмосфера на метрото. В тунела намирисваше — съвсем леко — и на урина.

Вдиша дълбоко. Въздухът беше студен и влажен, небето бе сиво. Той вървеше покрай еднофамилни къщи, скромни жилища със спретнати дворчета. Домове на семейства с малки деца — знаеше, въпреки че не се виждаха признаци от присъствието на малчуганите. В предградията такива дворове са склад за триколесни велосипеди и играчки. Но не в града.

На улицата нямаше много хора — една жена с жълт дъждобран и пазарска чанта. Мъж с вид на бизнесмен. И двамата вървяха с наведени глави и присвити рамене заради студения вятър. В какви домове се връщаха? — почуди се Вимал. Приятни, спокойни, несъмнено. Това бе само предположение, но нямаше значение; той им завиждаше, защото искаше да им завижда.

Спря и се загледа след един вестник, който се носеше с вятъра. Листата кацнаха до него на тротоара.

Вимал се засмя тихо и си помисли: „Хартията покрива камъка“.

Клекна и погледна камъка под краката си. Тук настилката беше от синкав пясъчник — реден преди сто години, може и повече. При добиването си този вид камък бе сивкав, но с течение на времето придобиваше лазурносини нюанси, понякога със зеленикави и червеникави жилки. Вимал докосна една плоча и се запита какво би могъл да издяла от него. Представи си барелеф — плитка триизмерна фигурка на риба. Би било добро допълнение към неговата скулптура „Вълната“. И лесно за изпълнение. Трябваше просто като Микеланджело да премахне онези части от камъка, които не бяха от рибата.

Отново се изправи и продължи към дома си.

Приятните мисли за рибата и за инструментите, които го чакаха вкъщи, внезапно и неизбежно отстъпиха място на друго: краката на господин Пател, безжизнени и с насочени към тавана пръсти. Този спомен постоянно се връщаше. След това тази представа се смени с потисканите до момента спомени как собственият му баща го бе заключил в ателието му, за предателството на сина на господин Нури, за смъртта на господин Вайнтрауб, за полицията.

Диамантите. Диамантите бяха виновни.

Той потрепери от гняв.

После отново си зададе въпроса: „И сега какво?“.

След няколко минути Вимал щеше да види баща си. Какво щеше да му каже той? Желанието на момчето да напусне града вече не бе толкова силно. Но сега нямаше оправдание да бяга: оправданието, че един убиец го преследва… и оправданието, че може да бъде арестуван за „кражба“ на кимберлита на господин Пател — в крайна сметка се оказа, че камъкът няма никаква стойност. Ужасът бе приключил. И баща му щеше да го накара да остане. Щеше ли Вимал да има смелостта да откаже?

Вече не беше заплашен от убиеца. Но все още не се чувстваше спокоен. Колко жестоко!

Е, той щеше да откаже. Стомахът му се сви при тази мисъл. Но той щеше да го направи. Щеше.

Установи, че започва да върви все по-бавно и по-бавно. Това подсъзнателно възпиране почти го развесели.

На две пресечки от дома си мина пред алея, водеща към задната част на едноетажна тухлена къща. Изведнъж чу мъжки глас:

— Някой може ли да ми помогне? Паднах!

Вимал погледна по посока на гласа. Бизнесменът, когото бе видял преди малко, лежеше на земята до колата си.

Вчера Вимал щеше да е недоверчив. Но сега, след като онзи руснак беше мъртъв, той не се притесняваше за сигурността си. Не и тук. В Манхатън, в Диамантения квартал, винаги бе нащрек. Но в тази част на Куинс — не.

Крадците рядко приличаха на счетоводители и носеха скъпи палта.

Човекът се беше подхлъзнал. Кракът му бе подвит и той го държеше и охкаше. Погледна Вимал и каза:

— Ох, слава богу. Моля ви, можете ли да извадите телефона ми? Изпуснах го под колата. — Присви очи от болка.

— Да, разбира се. Не се притеснявайте. Счупен ли е? Кракът ви?

— Не знам. Не мисля. Но адски боли, когато го движа.

Вимал почти беше стигнал до мъжа, когато видя нещо в храстите. Нещо квадратно и бяло.

Метална табелка. Той спря и се наведе. На нея пишеше:

Продава се. За контакти:…

С името на брокерската фирма.

Той погледна прозорците на къщата. Бяха тъмни.

В миг осъзна, че мъжът изобщо не живее тук! Това беше капан! Мъжът бе извадил табелата от двора и я беше скрил, за да примами Вимал.

По дяволите. Вимал се обърна бързо, но непознатият — вече на крака — го сграбчи. Не беше едър мъж и очите му, с цвят на жълт ахат, бяха спокойни. Въпреки това блъсна Вимал в колата достатъчно силно, за да го зашемети. Нападателят лесно избегна непохватното замахване с юмрук на младежа и му нанесе жесток удар в корема, с което го накара да падне на колене. Вимал вдигна ръка и повърна.

Мъжът се огледа, за да се увери, че са сами. После каза:

— Ще повръщаш ли още?

Имаше странен акцент.

Вимал поклати глава.

— Сигурен ли си?

Кой беше този човек? Приятел на руснака?

— Какво…

— Сигурен ли си, че няма да повърнеш?

— Не.

Мъжът омота ръцете му със сребристо тиксо и го завлече до багажника. Изглежда, че обмисляше да запуши с тиксо и устата му, но не го направи, вероятно защото се опасяваше, че Вимал може пак да повърне и да се задуши.

Очевидно нападателят беше решил да го остави жив. Поне засега.