Джефри Дивър
Имитаторът (25)

Двайсет и пета глава

Детската спалня на Вимал — и сегашна — беше малка, на втория етаж на скромната къща в този скромен квартал на Куинс, Джаксън Хайтс. Този конкретно район беше населен предимно с индийци.

Семейството му живееше в двуетажна еднофамилна тухлена къща с малък преден и заден двор, никой от които не беше подходящ за футбол, освен да тренираш техника с краката.

Беше живял тук, между тези четири стени, от появата си на белия свят. Сега поне бе само за него. Няколко години я беше делил с брат си, докато Дада, дядо му, почина и Съни се премести в неговата стая.

След като се прибра у дома от магазина на Дев Нури, Вимал почисти тялото си с влажна кърпа. Не искаше да си взема душ, за да не дразни раната, която Адила толкова добре беше превързала. Огледа тялото си и се увери че се е справила добре със задачата. Нямаше кървене и все още не се виждаха следи от инфекция. Той взе дистанционното с едната ръка, докато с другата бършеше краката и гърдите си. Включи на новините.

Убийството беше една от важните теми, но не най-главната. Най-много говореха за земетресението, което бе разлюляло Бруклин и голяма част от другите квартали на града.

Когато стигнаха до убийството на господин Пател и двамата годеници, водещият на новините каза, че се очакват нови подробности за „дръзкия“ грабеж (макар че Вимал не мислеше, че е необходима голяма смелост, за да влезеш в пуста сграда, да убиеш трима невъоръжени и да избягаш).

Той уви кърпата около тънката си талия и се втренчи в екрана. Следващата новина го изненада.

Сол Вайнтрауб, един оценител на диаманти, който от време на време работеше за господин Пател, също беше убит. Полицията смяташе, че между четирите убийства има връзка.

Вимал затвори очи за момент и се отпусна тежко на ръба на леглото.

Това означаваше, че убиецът — Обещаващия — е мислил, че господин Вайнтрауб е видял нещо в събота сутринта, че е свидетел. Вимал си спомни, че господин Пател бе казал, че има среща с него по някое време през уикенда.

Как убиецът е открил къде живее господин Вайнтрауб?

Вимал си спомни пресконференцията в събота следобед, на която говорителят на полицията призова всеки, който разполага с информация за убийство, веднага да им се обади.

И скритото послание: за собствената му безопасност…

Колко безопасно беше за него?

Вимал бе сравнително спокоен, имайки предвид, че беше почти невъзможно да го свържат с господин Пател: винаги получаваше парите си в брой и не държеше лични вещи в магазина, по които биха могли да го открият. И ако убиецът се опиташе да го намери, като разпитва из Диамантения квартал, едва ли щеше да има голям успех. За разлика от минали години, сега в старата, влажна сграда на Западна четиридесет и седма номер 58 почти не бяха останали търговци на диаманти. Само един-двама шлифовчици и два бижутерийни магазина. И Вимал бе сигурен, че никой в сградата или в магазините на улицата не го познава. Той не общуваше с никого, предпочиташе да се прибере у дома веднага след края на работния ден. Повечето диамантери и други хора, свързани с бизнеса, които биха могли да го познават, бяха тук, в Джаксън Хайтс, на километри — и през една река — от Диамантения квартал в Манхатън. Вимал имаше познати, които работеха за галериите в Сохо и Нохо или учеха изобразително изкуство, което бе и неговата голяма мечта: в „Парсънс“ или „Прат“ в Бруклин. Но не беше много близък с никого от тях.

Най-добрият му приятел в света на диамантите беше един друг шлифовчик на неговата възраст: Киртан Боши — двамата често излизаха на обяд или да изпият по нещо заедно, понякога на двойна среща, с Адила и приятелката на Киртан, която искаше да става фотомодел. Киртан работеше за един диамантер, но ателието му беше далеч от Четиридесет и седма улица, в Модния квартал, и името на фирмата с нищо не подсказваше за индийската етническа принадлежност на собственика — или че изобщо е бижутериен магазин.

Не, изглеждаше много малко вероятно убиецът, колкото и упорит да беше, да го намери.

Вимал хвърли кърпата. Обу си боксерките и дънките, облече тениската и суитчъра и си сложи маратонките.

По телевизията — пак за земетресението. Той не слушаше много внимателно. Двама мъже на екрана спореха ожесточено. Единият каза, че според екозащитници вероятната причина са дълбоките сондажни проучвания, извършвани под града.

Младежът изгаси телевизора. Той имаше собствени проблеми.

Примирен, слезе на долния етаж. В хола Съни — по-млад, но по-висок от Вимал — зяпаше телевизора. Когато големият му брат влезе, той вдигна очи и спря видеоиграта.

— Здрасти, братле.

Очите на осемнайсетгодишния юноша издаваха загриженост, въпреки че се опитваше да изглежда и да говори непринудено. Беше първокурсник в колежа „Хънтър“ и мечтаеше да стане лекар. Вимал смяташе, че има възможности само за лаборант — и трябва да стане такъв — но пазеше това мнение за себе си.

— Наред ли е всичко?

— Да, добре съм.

Малкият брат се изправи смутено, сякаш се колебаеше дали да прегърне Вимал, но той реши дилемата му, като седна на дивана, преди да настъпи неловкият момент. Вимал взе дистанционното и пак пусна играта, която брат му играеше.

— Майната ти! — възкликна Съни и се изсмя твърде високо.

— Още си на седмо ниво?

— Играх десет минути и го минах. Ти не успя да стигнеш до седмо ниво за цял ден.

— Стигнах до осмо в четвъртък. За четири часа.

— Дай.

Вимал дръпна дистанционното далеч от обсега на брат си, който се опитваше да го вземе. След кратко боричкане му го върна. Вимал взе второто дистанционно и двамата поиграха заедно. Още няколко извънземни загинаха, още един космически кораб беше взривен. Вимал забеляза, че Съни го гледа изпитателно.

— Какво, човече? Плаши ме.

— Кое?

— Тази гадина с изцъкленото око. Махни я.

Героят на Съни изчезна от екрана. Без да обърне внимание, той попита:

— Как беше?

— Кое?

— Да стрелят по теб?

Вимал го поправи:

— Не стреляха по мен. Направо ме застреляха.

— Стига бе!

— Да. Влязох в офиса. И той беше там. Бум! Силно, много силно. Не като по телевизията. Казвам ти, силно.

Зад тях се чу рязък глас:

— Ранен ли си?

Баща му ги беше чул от коридора. Сега влезе в стаята.

Вимал се запита дали нарочно се е крил, за да подслуша разговора му със Съни. Нямаше друга причина да стои в коридора. Той погледна баща си и се опита да го успокои:

— Нищо ми няма. Добре съм. Само си приказваме.

— По новините не казаха, че някой е бил прострелян.

— Защото не са ме простреляли. Само го баламосвах — излъга Вимал и кимна към Съни.

— Обаче нещо се е случило — каза баща му строго.

— Куршумът улучи един от камъните, които носех. Парчетата от тях ме одраскаха. Това е.

— Дивя! — извика баща му. — Ела тук. Ела веднага!

Майката на Вимал — слабичка, кротка четирийсет и три годишна женица — се показа на вратата. Погледна с любов синовете си, после се намръщи, когато видя изражението на мъжа си.

— Какво е станало?

— Вимал е пострадал по време на обира. Убиецът е стрелял по него. Не ми беше казал.

— Не! Не казаха такова нещо в новините — възкликна майката и сбърчи вежди. Тръгна към сина си.

— Куршумът не ме улучи. Това казвах. Няколко парчета от камъка ме удариха. Нищо ми няма.

— Олеле! Дай да видя.

— Даже нямам драскотина. Само няколко синини.

— Ще покажеш на майка си. Ще й покажеш сега. — Гласът на баща му прозвуча заплашително.

— Къде? — попита майка му, като стисна нежно рамото на сина си.

— Тук отстрани. Нищо сериозно.

Защо му трябваше да казва на брат си?

— Ходи ли в болницата?

— Не, мамо. Всичко е наред. Наистина.

— Достатъчно! — кресна баща му. — Дай й да погледне!

Вимал стисна устни и се обърна към нея, като застана с гръб към баща си и брат си. Майка му — медицинска сестра в детското онкологично отделение в „Маунт Синай Куинс“ — коленичи и вдигна дрехите му. Само Вимал я видя как примигна шокирано, докогато оглеждаше лилавите синини, превръзката и петната от бетадин. Тя внимателно огледа раната и вероятно си даде сметка, че някой лекар от спешното би я зашил. Майка му не знаеше за Адила, но сигурно се досети, че нежеланието на Вимал да каже за лечението си означава, че се е обърнал за помощ към приятел не-индуист (това, че е отишъл при приятелката си мюсюлманка, с която спеше, надвишаваше възможностите на въображението й).

Тя го погледна. Очите им се срещнаха. Майка му пусна дрехата.

— Да, Вимал, изглежда добре. Няколко леки синини. Нищо по-сериозно. Вечерята е готова. Хайде да хапнем.