Джефри Дивър
Имитаторът (44)

Четирийсет и четвърта глава

Резервният план на Обещаващия.

Владимир Ростов караше крадената тойота по улиците на Куинс. В Източен Елмхърст, за да бъдем точни.

Горе-долу внимателно. Той бе свикнал да шофира в Москва, където не се налагаше много да внимава; в задръстванията нямаше голям риск от сблъскване с висока скорост.

Тук обаче криволиченето му се дължеше на факта, че се опитваше да рови под дясната седалка, докато караше. При един рязък завой беше изстрелял сандвича си с говеждо някъде между седалката и дясната врата.

Къде, по дяволите, беше?

Най-после напипа едно ъгълче, разкъса хартията със зъби и започна да дъвче студения, но все още вкусен сандвич.

„Защо, по дяволите, нямаме такива в Москва?“

За три минути сандвичът и картофките бяха погълнати. Той се оригна и запали цигара. Бе забелязал, че в Америка много малко хора пушат в колите си; за разлика от Русия. Разбира се, след като свършеше с Вимал, с пиленцето, щеше да се погрижи колата доста да попуши. Това беше шега: единственият начин да се отърве от уликите в колата, беше да я изгори до тенекиите — какъвто израз имаше в руския престъпен жаргон. Обикновено колата, предназначена за фламбиране, съдържаше само улики. Понякога труп. Понякога, според настроението на изпълнителите, човекът вътре можеше все още да не е труп, а само вързан във возилото.

Ростов отново си представи онова червенокосо пиленце, полицайката. Фантазията му се развихри: жената като краварка. Владимир Ростов обичаше романите на Луис Ламур за Дивия запад. За него те бяха изящни бижута, приключенски разкази, даващи верен поглед върху живота в онзи период. Русия имаше казаците и татарите. Но нищо романтично нямаше в похожденията на мародери, пияници и изнасилвачи. Американският Запад… ах, било е героично време! Той имаше всички филми на Серджо Леоне. Също филмите на Джон Форд, с Джон Уейн. А нямаше по-добър уестърн от „Дивата орда“ на Сам Пекинпа.

Ростов понякога си фантазираше, че живее в онези времена. Германските заселници били в Мексико, испанците и португалците — в Южна и Централна Америка, французите — в Канада и на Карибите.

През XIX век би трябвало да е имало и някакви руснаци в Новия свят.

О, как искаше да е един от тях.

Със своя револвер и кон. И бърбън, разбира се.

И курвите.

Отново се замисли за червенокосата краварка, със син диамант на белия пръст.

Неговият син диамант, неговият бял пръст.

Зави и намали. Владимир Ростов беше горд от себе си за това, че надхитри полицайката краварка.

Защото знаеше къде отива Вимал Лахори.

Действаше по резервния си план.

Когато си поговори с Киртан в мазето на закусвалнята в Модния район, Ростов бе научил повече за Вимал, отколкото само името и адреса. Порязване тук, порязване там. Той научи, че Вимал има приятелка.

„Ще ти кажа, но не я наранявай!!“ — написа Киртан (да не забравяме, че беше с премазан гръклян).

— Не, не, пиленце. И косъм няма да падне от главата й. Само искам да говоря с Вимал. И на него нищо лошо няма да направя. Честна дума.

Ростов трябваше да прочете два пъти отговора, за да го разбере — ръката на хлапето трепереше прекалено много. Посланието гласеше: „По-скоро ще умра, преди да ти кажа, ако я нараниш“.

Каква глупост!

— Косъм от главата й. Честна дума.

Ростов се наведе и плъзна ножа по нокътя на младежа.

След три минути, хоп. Приятелката на Вимал се казваше Адила Бадур. И живееше в Ийст Елмхърст в Куинс, на един-два километра от дома на Вимал.

Ростов провери в „Гугъл“ и се увери, че действително на адреса живее някой си Мохамед Бадур. И да, имал две дъщери, Адила и Талия, съответно на двайсет и две и на десет. За съжаление в интернет нямаше снимки на двете сладурани. Някои родители са толкова предпазливи.

— Някой друг? — попита Ростов. — С когото Вимал да е близък?

Киртан енергично поклати глава. Последният му жест. В следващия момент Ростов преряза гърлото му. Правеше му услуга, замисли се той. Хлапето щеше да живее до края на дните си с чувство за вина, че издаде Вимал и приятелката му.

След смъртта му — която отне няколко агонизиращи минути — Ростов отряза кутрето му и го пъхна, без да маха грозния пръстен, в отпуснатата уста на Киртан. В изявите си Обещаващият не трябваше да се ограничава само с диамантите на пръстите на развратните годеници.

Адила Бадур…

Скоро щеше бъде пред дома й.

На един светофар Ростов извади кърпа от джоба си и се изкашля в нея. „Мамка му“ — помисли си гневно. Това щеше да го мъчи цял живот. Заради цигарите, разбира се. Щеше да спре пушенето някой ден. Тогава щеше да се оправи.

Запита се дали тази Адила е секси. По принцип Ростов предпочиташе бели жени. Но откакто си мислеше за персийските пиленца Котето и Шехерезада, беше готов да се позабавлява и с някое по-мургаво момиче. По дяволите, нямаше значение дали е секси. Той беше гладен. Имаше нужда от жена. Сега.

О, да, и Обещаващия щеше да спази обещанието си към Киртан. Каквото и да се случеше с нея, нито косъм нямаше да падне от главата й.