Джефри Дивър
Имитаторът (16)

Шестнайсета глава

Линкълн Райм обичаше дрехите.

Те могат да покажат ръста на заподозрения, може би възрастта му, а също мястото, където са съхранявани или откъдето са придобити. Освен това пускат влакна по-бързо, отколкото голдън ретривър сменя козината си. Нещо още по-хубаво — платът улавя и задържа прекрасни микроулики, а в редки случаи и пръстови отпечатъци. Да не говорим, че може да послужи като сюнгер, засмукващ и запазващ най-невероятното от всички вещества, дезоксирибонуклеиновата киселина. Известна повече като ДНК. Три букви, които, както Райм театрално обявяваше пред студентите си по криминалистика, бяха най-големият ужас за престъпниците.

Сега той гледаше как Мел Купър обработва якето, захвърлено от Извършител 47 в уличната шахта в Куинс.

Вече знаеха със сигурност, че дрехата е негова, защото съдържаше следи от барут, почти идентични по състав с намерените по тялото на Вайнтрауб и на местопрестъплението в сградата на Пател в Диамантения квартал. В пробите около тялото на Вайнтрауб Купър откри и песъчинки от същия камък, който бе намерен при Пател: кимберлит. Това вещество се оказа много полезно. След като куршумът бе разбил камъка в магазина на Пател, значително количество частици бяха попаднали върху убиеца. Сега можеха да ги използват като маркер, за да го свържат с други места и хора.

Според правилото на Локар — формулирано от френския криминалист Едмон Локар — при всяко съприкосновение между престъпника и жертвата или между престъпника и местопрестъплението се извършва обмен на материя. („Всеки контакт оставя следа“.) Ако криминалистът е достатъчно старателен и достатъчно умен, може да открие това вещество и да определи какво е то. Това не означава, разбира се, че ще го отведе до вратата на извършителя, но може да бъде едно добро начало.

Този кимберлит, прекрасен пример за правилото на Локар, беше станал полезен помощник в търсенето на престъпника.

Райм извика:

— Отпечатъци?

— Няма — отговори Купър.

Беше огледал всеки сантиметър от якето под ултравиолетова светлина, а после опита метода на вакуумното отлагане със златен и цинков прах, при който понякога могат да се проявят пръстови отпечатъци върху плат. Е, вероятността за откриването им върху дрехи винаги е била малка.

— Прати проби в Куинс за ДНК — нареди Райм.

— Вече са поръчани — отговори Купър.

Имаше вероятност някъде по якето да са останали следи от ДНК. Пот, слюнка, сълзи или (също нерядко върху връхни дрехи) семенна течност лесно се задържат от плата. Ако се беше случило и тук, можеха да засекат ДНК профила в КОДИС или някоя международна база данни и да открият самоличността на заподозрения. Даже ако нямаше попаднали значителни количества течност или тъкан, със сигурност щеше да има кожни клетки, а те могат да се използват за микроанализ на ДНК. Този метод не е толкова точен, колкото пълния ДНК анализ — достатъчни са пет-шест епителни клетки — и може да доведе до фалшиви положителни резултати. Но в момента не събираха доказателства за съдебен процес, а само се опитваха да открият самоличността на извършителя.

Купър прибра якето в плик за веществени доказателства и понеже не го беше направил преди, попълни името си в картончето за съхранение. Остави го до входната врата в очакване на куриер от лабораторията за анализ на ДНК в Куинс.

Етикетите на якето бяха изрязани — умно. Беше среден размер, мъжко. Шевовете подсказваха масова конфекция от някоя страна в третия свят. Вероятно този модел се продаваше в хиляди магазини из цялата страна. В това отношения не можеха да очакват конкретни следи.

Купър взе няколкото проби от влакна, които беше свалил от якето и от вътрешността на джобовете — бяха черни, памучни, много подобни на откритите при Пател, от ръкавиците; имаше също полиестерни, от маската.

Полицай Рон Пуласки се обади. Обясни, че все още няма късмет в издирването на тайнствения ВЛ. Райм си спомни предупреждението на застрахователния детектив: за нежеланието на хората от диамантения бизнес да говорят с външни лица. Както и естествения стремеж да не се замесват в разследване на престъпник, който използва нож и пистолет.

— Продължавай да търсиш — каза той на Новобранеца и затвориха.

Нежеланието на ВЛ да се свържете с полицията беше странно. Да, сигурно се страхуваше да не стане мишена за убиеца, но в повечето случаи свидетелят се обажда веднага да потърси закрила и да помогне за залавянето на престъпника. Другото странно нещо бе, че никой негов приятел или близък не се беше обадил — нямаше как да не е казал на някого за срещата си с убиеца. Той беше млад и сигурно имаше семейство.

Разбира се, беше възможно да е умрял от раните си. Не изглеждаха сериозни, но Райм знаеше случаи на хора с тежки огнестрелни рани, които се движат и действат нормално часове наред, след което внезапно рухват и издъхват.

Възможно беше също извършителят да го е намерил, като Вайнтрауб, да го е убил и да е скрил трупа. И в двата случая обаче щеше да се получи сигнал за изчезнало лице. Но Купър провери във всички участъци в района — вярно, набързо — и не установи да са подавани сигнали.

Сега техникът се взираше в микроскопа.

— Частиците от якето: още кимберлит. И някакъв растителен материал. Два вида. Едното са листа и трева, подобни на контролните проби, които Амелия е взела от уличната шахта. Това е нормално. Но има няколко частици, които са необичайни.

— И те са?

— Чакай.

Купър преглеждаше базата данни с микроскопски изображения на растителни тъкани, която Райм беше съставил, докато работеше в полицията на Ню Йорк преди години, и все още помагаше за поддържането й. Той обожаваше растенията като криминалистични маркери.

— Това е нещо, което се казва… да, сигурен съм, това е Coleonema pulchellum. Известно още като „конфетен храст“. Не е местно растение — донесено е от Африка — но тук е доста разпространено като ароматно цвете и за ароматизатор.

Може би извършителят беше ходил в магазин за сувенири наскоро? Или имаше проблеми с лоша миризма в жилището си? Нямаше смисъл да се отплесват с излишни предположения.

— Гилзите — каза Райм.

Купър, който беше сертифициран от Асоциацията на експертите по огнестрелни оръжия и боеприпаси, се зае с двете празни 9-милиметрови гилзи, събрани от Сакс. Самите куршуми, които бяха останали в тялото на Вайнтрауб, щяха да им бъдат изпратени от патолога след аутопсията. Предвид спешността на случая съдебният лекар беше снимал единия и бе изпратил снимката на Купър. Предварителният анализ показваше, че е изстрелян от същото оръжие, с което беше стреляно при Пател. Можеше да се очаква, защото остатъците от барут бяха почти идентични; зарядът във всички патрони беше от един и същи производител.

— Пръстови отпечатъци по гилзите? — попита Райм.

Купър поклати глава.

Тук също нямаше изненада.

После Купър прегледа списъка от микроулики и следи от вещества, които Сакс бе събрала.

— Дървени стърготини, дизелово гориво, метали, използвани при заваряване. Мазут, охлаждащата течност за климатици. Трихлорбензол. Не знам какво е това.

— Използва се като пестицид, мисля. Или се е използвал в миналото. Отрова. Провери го.

Купър прочете едно предупредително съобщение на държавната екологична служба:

— „Трихлорбензолът има няколко приложения. Той е междинен продукт при производството на хербициди — вещества, които убиват или възпрепятстват растежа на плевелите. Използва се също като разтворител за восъци, мазнини, каучук и някои пластмаси и като диелектрик (течност, която не провежда или почти не провежда електрически ток).“ И, да, прав си, бил е използван за борба с термити.

Тези вещества подсказваха, че извършителят е бил във или в близост до фабрика, стари сгради, мазе, бензиностанция или строителен обект. Това бе една подробност, но не особено полезна за намирането му.

Купър получи обаждане и проведе кратък разговор. После се приближи до компютъра точно когато на екрана се отвори електронно писмо.

— Получих го — каза по телефона. И затвори.

— Какво е това?

— Амелия е пратила екип да огледа уличната шахта, където е намерила якето. Попаднали са на златна мина.

— И каква е тя?

— Карта за градския транспорт.

— Хъм. Но дали е негова?

— Бих казал, че да. Не е стояла там дълго — обясни Купър. — Мокра е, но не много. Като якето.

През 2003 г. нюйоркската транспортна администрация замени жетоните за плащане в градските автобуси и метрото с карти. Райм ги обичаше, защото всяка имаше уникален идентификационен код, позволяващ да се установят всички места, от които даден пътник е взел метрото. Ако съчетаеш това с широкообхватната система за видеонаблюдение в транспорта и алгоритмите за лицево разпознаване, понякога можеш да получиш доста добра преценка къде и кога е слязъл съответният човек.

— Ще сканират всички данни и ще ни ги изпратят отделно.

Извършител 47, разбира се, едва ли я беше купил със своя кредитна карта, но — ако я бе използвал за пътуване — биха могли да получат добри снимки на лицето му от записите на станциите.

— Отпечатъци или ДНК по картата? — попита Райм.

— Няма. Има следи от ръкавици.

Въздишка.

— Нещо друго в шахтата?

— Не.

Райм погледна таблицата на уликите. Фактите по разследването, които знаеха — и които не знаеха — записани на дъската, вече му бяха известни: Извършител 47 бе изключително умен, никога не оставяше отпечатъци, изключваше видеокамери, беше хвърлил якето си, след като е бил забелязан, носеше скиорска маска или гледаше встрани от видеокамерите, бе положил целенасочени усилия да елиминира свидетелите и да почисти след кражбата.

Но Линкълн Райм беше свикнал с трудни и умни престъпници. Замисли се за най-гениалния, срещу когото се беше изправял: Чарлс Веспасиан Хейл, известен с прякора „Часовникаря“. Името идваше както от манията му по часовниците, така и от факта, че неговите престъпления бяха планирани с точност до секундата. Хейл беше като супермаркет за криминални услуги, достъпни за всеки, който можеше да плаща колосалните му хонорари — от терористични атаки, убийства и отвличания до обикновени кражби. (Включително бягства, спомни си криминалистът с раздразнението, което винаги изпитваше при мисълта за Хейл; мръсникът все още беше в неизвестност, след като бе избягал от затвора, където Райм го изпрати.)

Преди малко Том беше отишъл да отвори входната врата и сега Лон Селито влезе в хола, като сваляше якето си.

— Проклет студ — измърмори. — Нелепо. Март месец е. Виждали ли сте някога такъв март?

Райм обикновено не обръщаше внимание на разговори за времето. Сега постъпи по същия начин и направо осведоми детектива за напредъка им до момента.

Селито се намръщи:

— Кметът няма да бъде доволен. Трябва да действаме по-бързо.

— Кажи на Четиридесет и седем да бъде по-отзивчив.

— Линк. Не казахме на оня британец за С и ВЛ. И единият от тях е мъртъв. Нека да му кажем, за да търси човека на Пател. Какво мислиш?

Райм сви рамене. Това бе един от малкото жестове, на които тялото му беше способно.

— На този етап, да.

Селито се обади на Акройд и го попита дали може да дойде. След това затвори и обяви:

— Скоро ще бъде тук.

Компютърът на Купър издаде звука за получен имейл.

— От градския транспорт. Системата за видеонаблюдение.

Райм обясни на Селито за картата за транспорта.

— По дяволите. Това е добре.

Транспортната система в Ню Йорк е в правомощията на две отделни полицейски служби. Нюйоркската транспортна полиция се грижи за голяма част от наземния транспорт в региона, включително няколко околни окръга. Транспортното бюро на Нюйоркската полиция отговаря за охраната на метрото.

В писмото от централата на Транспортното бюро в Бруклин, на Шермерхорн стрийт, се съобщаваше, че картата за еднократно пътуване е била заплатена в брой. Била използвана преди два дни.

— Взел е метрото в Бруклин, от станцията близо до „Кадман Плаза“. Не се знае дали или къде се е прехвърлил или слязъл, но е взел линията по посока на Манхатън. И тези влакове могат да го закарат доста бързо до Четиридесет и втора улица.

Селито измърмори:

— На две крачки от Пател.

Ден преди убийството. Може да се е подготвял, да е проверявал системата за сигурност.

Купър продължи да чете:

— Хората от Транспортното бюро казват, че има нещо странно, което трябва да погледнем.

Нюйоркската полиция е част от Системата за локална бдителност: мрежа от около седем хиляди камери за видеонаблюдение в целия град, около две трети — собственост на частни фирми и лица, които са предоставили достъп на полицията. Десетки детективи анализират кадрите от тези камери в Центъра за наблюдение в реално време, разположен в централата на „Полис Плаза“ 1. Софтуерът е толкова сложен, че може автоматично да маркира „подозрителен пакет“ или да идентифицира и проследява потенциалните заподозрени по минимално количество зададени данни, като „метър и осемдесет, средно телосложение, светлосиньо яке“.

Транспортното бюро беше взело записа от камерите в станцията малко преди и когато картата за пътуване е била прекарана през четеца на бариерата.

— Странно ли? — измърмори Райм.

Купър пусна записа, цветен и с доста добро качество.

— Ето пътника.

Техникът посочи един човек на монитора.

Приличаше на мъжа от другите кадри, които имаха на заподозрения от Четиридесет и седма улица веднага след убийството. Якето изглеждаше същото като това, което току-що бяха анализирали. Мъжът носеше черна плетена шапка или навита нагоре маска. И разбира се, държеше главата си наведена, докато прекарваше картата през четящо устройство.

— Сега ето камерите на Транспортната полиция от улицата срещу входа на метрото. Пет минути по-рано, когато той се приближава към станцията.

Купър пусна записа няколко пъти.

— Какво прави той? — изръмжа Селито. — Не разбирам.

Странно…

Извършител 47 се приближаваше към станцията по права линия от отсрещния тротоар, но изведнъж спря, обърна се и тръгна обратно в посоката, откъдето току-що беше дошъл. След малко пак се завъртя и продължи към метрото.

— Там има кофа за боклук — каза Райм. — Обръща се, за да изхвърли нещо. Какво е това? Нещо жълто. Държеше нещо жълто. И оранжево. Виждам също и оранжево. Но какво? Пусни го пак.

Купър пусна записа още веднъж.

Селито първи се обади:

— Разбрах какво.

— Какво? — попита Райм.

— Вижте какво има зад него.

„Аха“ — помисли си Райм и кимна. Той също разбра. На отсрещния тротоар имаше строителна площадка. Няколко работници носеха оранжеви сигнални жилетки и жълти каски. Със същия нюанс като това, което държеше Извършител 47.

— Излиза от строителния обект — каза Селито. — Сменя каската с плетената шапка. Иска да изхвърли каската и жилетката, но не може да намери кофа за боклук до входа на метрото. Обръща се и вижда онази. После се връща към метрото.

— Не е работник — вижте, че е с ежедневни дрехи, пък и никой строител няма да си изхвърли каската.

— Бас държа, че е откраднал каската и жилетката, за да влезе на строежа. Защо?

— За да се срещне с някого, който работи там — предположи Райм. — Това е една възможност.

— Ето друга — каза Селито. — Тази станция е в близост до административни сгради, нали?

— „Кадман Плаза“ — обади се Купър. — Улиците са пълни с камери — на полицията, на федералните сгради, на съдилищата и административните служби. За да стигнете до входа на станцията по друг път освен откъм строителния обект, трябва да минете покрай дузина камери.

— Може би живее южно от строежа? — предположи Селито.

— Едва ли. Не може да краде каски и да минава през обекта всеки път, когато иска да вземе метрото — възрази Райм. — По-вероятно е да е имал среща с някого на строежа. Може би за да вземе оръжието си? Или да говори с някого за пласирането на диамантите?

Макар и не толкова, колкото в миналото, строителният бизнес в Ню Йорк беше пълен с хора, поддържащи връзки с организираната престъпност.

Селито се обади на началника на Службата за наблюдение в реално време и му продиктува данните на видеозаписа. Подчинените му щяха да проверят записите от камерите на околните улици в рамките на час, преди извършителят да използва картата за метрото. Критериите за търсене включваха общо описание на мъжа с допълнението: „носещ на себе си или в ръка жълта каска и оранжева жилетка“.

Докато Мел Купър добавяше най-новата информация на бялата дъска, Райм си помисли: „Защо? Защо правиш това?“.

— Отговорът е много прост — изрече мелодичен женски глас.

Райм се обърна. Не беше забелязал кога Амелия Сакс се е върнала от Бруклин. Нито че е задал въпроса на глас.

— И отговорът е…

— Този тип просто е луд.