Джефри Дивър
Имитаторът (11)

Единайсета глава

Телефонът му звънеше. Непознат номер. Той въздъхна и със свито сърце вдигна.

— Да?

— Господин Сол Вайнтрауб?

Колебание.

— Да. Кой е, моля?

— Детектив Амелия Сакс, Нюйоркска полиция.

— Аха.

— Господине, срещали ли сте се с Джатин Пател на Четиридесет и седма улица? Вчера около единайсет сутринта?

По дяволите…

Това беше последното нещо, което искаше. Сол Вайнтрауб се беше надявал да остане анонимен. Четиридесет и една годишният мъж стоеше в малкия, миришещ на мухъл хол на дома си в Куинс. Тясна, но уютна стая, пълна с вехти дрехи от къщата на родителите му и различни джунджурии, които със съпругата му бяха купували през годините. Той стисна силно телефона. Това беше домашният му апарат. Сърцето му затуптя по-силно; гадеше му се.

— Аз съм… — Не можеше да отрече. — Да. Срещахме се.

— Научихте ли за смъртта му?

— Да, да… Как разбрахте за мен?

— Видяхме ви на записа от една охранителна камера в сградата на господин Пател. Нашите хора обиколиха квартала и разпитаха за вас. Един търговец на бижута ви разпозна.

По дяволите…

Детективката сигурно му беше ядосана, че не е отишъл в полицията. Но той не искаше да се замесва. Твърде много рискове — както за репутацията му в диамантения бизнес, така и физически, свързан с онзи психопат, който беше убил Пател и клетите младежи.

— Не знам нищо. Щях да се обадя веднага, ако можех да помогна с нещо. Тръгнал съм си много преди да стане убийството.

Информацията, с която той можеше да разполага обаче, не я интересуваше.

— Чуйте ме, господин Вайнтрауб. Това е важно. Смятаме, че убиецът на господин Пател знае името ви.

— Какво?

— Мислим, че е измъчвал господин Пател, за да научи името ви. Да ви е направило впечатление някой да ви следи или да се навърта около дома ви?

Измъчвал?

— Не, но…

Но не беше гледал. Защо да го прави? Сега Вайнтрауб се приближи до прозореца и погледна пустата неделна улица. Момче с велосипед. Госпожа Кавено, увита в бежовото си палто и с онова нейно дребно злобно куче.

— Ще изпратя патрул до дома ви. Докато дойдат, стойте вътре и не отваряйте на никого. Ще бъдат там до петнайсет минути.

— Добре. Но… аз не видях нищо при Джатин. Наистина.

— Мислим, че може да сте видели убиеца отвън, на улицата, преди да влезе в магазина на Пател. Във всеки случай е много вероятно той да мисли така. Искаме само да сме сигурни, че сте защитен. Ще ви пратя да изгледате и няколко видеозаписа.

— Но как може да разбере къде живея? Джатин не знаеше домашния ми адрес. Не се познавахме добре. На няколко пъти съм оценявал негови камъни. Това е единственото, което ни свързваше. Сигурно е знаел адреса на офиса ми, но не и домашния.

— Да се надяваме, че е така. Но може би не е много трудно престъпникът да ви открие. Най-добре да вземем необходимите мерки. Не мислите ли?

Той въздъхна:

— Да, разбира се. Предполагам.

Вайнтрауб прехвърли тежестта си от единия на другия крак. Дъските под стария ориенталски килим, сватбен подарък от братовчед му Морис, изскърцаха. Той се замисли за тези десетина излишни килограма, които винаги е искал да свали, но после осъзна колко маловажно изглежда това сега.

Жената продължи:

— Убиецът е откраднал няколко много ценни диаманта, току-що получени от минната компания „Грейс-Кабът“. Пател спомена ли нещо за тях? Или че някой може да се интересува от тях?

— Не, нищо не ми каза.

— Може да поговорим за това по-късно. Сега обаче повече ме интересува друго: млад индиец, който вероятно е работил за Пател, е изненадал престъпника по време на грабежа и после е избягал. Инициалите му са НЛ. Имате ли представа кой би могъл да е?

— Не знам. Честно. Както казах, с Пател се виждахме през няколко месеца.

— Патрулът всеки момент ще бъде при вас, господин Вайнтрауб. Имате ли семейство?

— Жена ми е на гости при дъщеря ни в колежа за уикенда.

— Помислете дали да не отидете при тях или някъде другаде. Просто се махнете от града за известно време.

— Мислите ли, че този човек наистина ме търси?

— Да, така мислим.

— О, боже!

— Дръжте вратата заключена.

Затвориха. В тихото жилище Вайнтрауб се заслуша в потракването и съскането на радиатора. Един натруфен стенен часовник тиктакаше.

По дяволите… Гръм и мълния.

Вайнтрауб беше чул за престъплението, разбира се. Но не знаеше подробности, защото убийството бе извършено в Шабат и той нямаше много възможност да гледа новините. Вайнтрауб беше религиозен, даже се водеше ортодоксален евреин, но не спазваше съвсем стриктно забраната за трийсет и деветте вида „творене“ — тоест работа — в Шабат. Не беше шофирал, за да отиде до офиса на Джатин Пател, но и не отиде пеша (от Куинс до Манхатън — абсурд!); използва метрото. Компромис. И в сградата на Пател се беше качил до третия етаж по стълбите, а не с асансьора. Гледането на телевизия не беше изрично забранено, но включването на електрически уреди беше и дори ако оставиш телевизора включен в петък не беше добре, понеже гледането на глупости по кабелната попадаше в забраната увдин д’хол, обикновените, ежедневни дейности. Беше включил телевизора чак вечерта и тогава научи ужасната новина.

Сега Шабат беше свършил и той пусна телевизора. Екранът се оживи… с реклами. Разбира се. Нищо, свързано с престъплението.

Той дръпна дебелите златисти завеси и отново погледна навън.

Не видя нищо заплашително. Нямаше убийци.

Вайнтрауб взе палтото си от закачалката в коридора. Десет минути, докато дойде полицейската кола. Кодът на телефона, от който се бе обадила полицайката — любезна, защото не му се разкрещя, че не им се е обадил — беше в Манхатън. Там ли бе офисът й? И след разпита, къде можеше да отиде? Жена му и дъщеря му бяха в колежа — уикенд по женски. Не можеше там. Пък и не искаше, честно казано.

Като стискаше и разпускаше юмруци, той си помисли: „Колко тъжно! Джатин Пател. Мъртъв. Един от най-добрите диамантери в света. Скъпоценностите, които са били откраднати, сигурно са ценни — той работеше само с най-добрите диаманти — но да го убият за камъни? Да, можеше да се случи в Африка, Русия или Южна Америка. Но не и тук“.

Той отново се замисли, че жената беше доста любезна, Аманда, не — Амелия. Не беше запомнил фамилното й име, но звучеше немско. Може би бе еврейка. На колко ли години беше, дали беше омъжена? Двайсет и осем годишният син на Вайнтрауб още не беше женен.

Той въздъхна.

Мобилният му телефон иззвъня.

Странно. Обаждаше се собственикът на малката закусвалня на самообслужване близо до неговия офис — на около десет пресечки от тук. Бяха приятели, но рядко говореха по телефона.

— Ари. Как си, наред ли е всичко?

— Сол. Просто реших, че трябва да знаеш. Един тип идва в кафенето и пита за теб. Изглеждаше доста любезен. Попита дали ти си същият Вайнтрауб, който живее на „Дитмарс Корт“. Джени му отговорила, че си ти. Току-що ми каза.

— Кога е било това?

— Преди около половин час.

Вайнтрауб се замисли трескаво: „Пател казва на убиеца името ми и адреса на офиса ми — но не домашният. Убиецът започва да разпитва около магазина ми, след като се е снабдил със списък на всички хора на име Сол Вайнтрауб във и около Лонг Айлънд Сити. В закусвалнята пита касиерката дали Вайнтрауб, на когото е магазинът в съседство, е същият, който живее на «Дитмарс Корт». Представя се за негов приятел. И Джени казва, че е той. Проклет интернет“.

По дяволите…

— Трябва да излизам.

Вайнтрауб затвори и активира клавиатурата на айфона си.

Преди да успее да набере 911, някой го сграбчи отзад, завъртя го и изтръгна телефона от ръцете му. Вайнтрауб изпищя от изненада и страх. Лицето на мъжа бе скрито под маска. Прозорецът на мазето, прозорецът на задната баня — помисли си Вайнтрауб. Той никога не ги затваряше, а трябваше.

— Не, не, моля ви! Нищо не съм им казал! Кълна се. Нищо не съм видял, не съм опасен!

Сърцето му биеше отчаяно.

Нападателят погледна дисплея и пъхна телефона в джоба си.

Вайнтрауб заскимтя отчаяно:

— Моля ви. Мога да ви дам диаманти, злато. Каквото поискате! Моля ви! Имам съпруга, дъщеря. Моля ви.

Мъжът вдигна пръст към устните си и му даде знак да мълчи, сякаш беше дете.