Джефри Дивър
Имитаторът (37)

Трийсет и седма глава

Вимал Лахори отново беше на любимата си автогара „Порт Оторити“.

Този път в по-добро състояние. По-малко го болеше. Ужасът от убийството бе намалял. И имаше пари.

У дома снощи, преди да отиде в работилницата, за да „си каже думите“ с баща си, той се беше качил на горния етаж под предлог, че иска да си облече пуловер. Направи го… но също така взе трите хиляди долара — своите три хиляди долара — които Нури му беше платил, а също портфейла си. Измъкна още двеста от портфейла на баща си, защото той му ги дължеше — както още много — за поръчките, които Вимал изпълняваше за негови клиенти. Взе също телефона си. Самобръсначка, паста и четка за зъби, антисептика, който Адила му беше дала. Бинт. И, разбира се, своята Книга, най-ценното си притежание.

Вимал през цялото време бе планирал да избяга, след като родителите му седнат да играят или да си легнат. Имаше нужда от някакво неясно мирно споразумение с баща си, от което Вимал не смяташе да спази нито една дума. Но след това се оказа, че и баща му не е смятал да спази нито дума. Трябваше да се досети, че баща му лъже — и смята да го заключи в мазето като в затвор: бутилките с вода, запасите от храна в хладилника, спалният чувал. Нискоалкохолна бира?

По дяволите.

Вимал потрепери от гняв.

Сега той се отдалечаваше с бързи крачки от гишето на „Грейхаунд“. Билетът му струваше 317,50 долара в едната посока. Пътуването от Ню Йорк до Лос Анджелис щеше да отнеме шейсет и пет часа.

Мисълта за това, което му предстоеше, го изпълваше с тъга — а също и с ужас.

Но тези емоции бяха туширани от въодушевлението и мисълта, че постъпва правилно. Той включи телефона си и написа съобщение на майка си, че я обича. Написа и на брат си, че го обича и ще поддържа връзка, след като се махне от града.

Купи си голяма кока-кола с вишнев аромат — тайният му порок (баща му не позволяваше да пие напитки с кофеин, защото беше убеден, че така ръцете на сина му ще започнат да треперят и това може да причини грешка при полирането на някой диамант). Взе си също парче пица. Застана да хапне и пийне до една мръсна пластмасова маса. Нямаше столове. За да стимулират оборота на „закусвалнята“ вероятно.

Той погледна целия си багаж — брезентова чанта, която бе купил за долар в един хранителен магазин. И извади онова, което му действаше почти толкова успокояващо, колкото самата автогара „Порт Оторити“.

Книгата. Свещената му книга, в известен смисъл. Това беше нещо, към което често се обръщаше, което му носеше утеха и никога не спираше да го изненадва.

„Избрани скици на Микеланджело“ бе старо издание, от началото на миналия век. Вимал смяташе италианския майстор за най-великия скулптор на всички времена и имайки предвид собствена му страст, съвсем логично беше да бъде привлечен от твореца и неговото изкуство. Микеланджело беше Бог за Вимал. О, той обичаше поп музика, манга и би му доставяло огромно удоволствие да гледа тъпи сериали по телевизията, ако баща му позволяваше. Но обожаваше Микеланджело и в онези моменти, когато традиционните вярвания от родината на дедите му — по-специално превъплъщението — му изглеждаха правдоподобни (случваше се рядко, обикновено след вино), той си фантазираше, че душата на древния скулптор — или поне част от нея — се е заселила във Вимал.

Разбира се, Микеланджело беше гений. Още е нямал трийсет, когато е изваял „Давид“ и „Пиета“. Вимал още беше далеч от това ниво, въпреки че творбите му от мрамор, гранит и лазурит обикновено вземаха първо или второ място в конкурси из целия Ню Йорк.

Наскоро обаче му беше хрумнала шокиращата мисъл, че може би има по-тънка, подсъзнателна причина толкова да се увлича от Микеланджело. Един ден, докато разлистваше книгата по време на почивка в ателието на Пател, той осъзна, че повечето скици на великия творец, представени обемно, са — макар и безупречно изпълнени — незавършени.

Изглеждаше, че Микеланджело не е бил в състояние да завърши нито една от своите рисунки.

Неговият ескиз за „Адам“ от 1508 г. беше само глава, гърди и плаващи, отделени ръце. Ескизът за „Възкресението на Христа“ представляваше един почти лишен от лице Исус.

Незавършени…

„Тези скици са също като мен“ — заключи Вимал, макар да си даваше сметка, че тази негова „безплътна“ теория звучи като лоша популярна психологията в посредствен сериал.

Имаше и още една прилика между него и Микеланджело. Вимал бе споделил това с Адила и тя реагира с една от нейните иронични усмивки. Тоест: „Стига бе. Не прекаляваш ли малко?“.

Всъщност не, той не прекаляваше.

Приликата беше следната: Микеланджело смятал себе си за скулптор преди всичко друго и с нежелание приемал поръчки за картини. Справял се доста добре, разбира се, както личи от стенописите на тавана на Сикстинската капела, изрисувани само за четири години, а също от „Страшният съд“ и десетки други шедьоври. Но страстта на Микеланджело била другаде, в мрамора, а не на платното. По същия начин за Вимал това беше мраморът, а не скъпоценните камъни.

Живописта и шлифоването на диаманти във всеки от съответните случаи просто не разпалваха онзи безспорен, изгарящ огън, който избухва, когато правиш онова единствено нещо, за което Бог, боговете или каквато и да е друга сила са те пратили на земята.

След като дояде мазното парче пица и изпи последната глътка кока-кола, гневът към баща му отново се разгоря. Вимал се овладя и след като още веднъж погледна статуята „Посейдон“, затвори книгата и я върна в сака си.

С наведена глава и нахлупена над очите черна шапка с козирка, той излезе от пицарията и като заобикаляше групичките полицаи, се насочи към чакалнята. Автобусът скоро щеше да потегли.

Вимал седна на един пластмасов стол до момиче с приятна външност около двайсетте. Погледна билета в ръцете й и забеляза, че поне за първия участък от пътя тя ще е в неговия автобус. Адресният стикер върху калъфа на китарата й беше в Спрингфийлд, Илинойс. Тя нямаше вид на типична представителка на Средния запад, поне от ограничените представи на Вимал за региона. Косата й бе боядисана в зелено и синьо, имаше три метални капси на носа и халка на едната вежда. Вимал предположи, че мечтите й за театрални сцени и кабарета в Ню Йорк са се провалили. Това личеше и от мрачното й лице. Седеше умислена, сякаш е загубила нещо важно и се е отказала да го търси. Много тъжно.

После Вимал си помисли, че това може би е плод на въображението му. Може би младата жена отиваше да прекара няколко дни с приятелки от колежа, да пие вино на воля, да спи с някое момче от местния бар и да си прекара прекрасно.

Кое беше истината?

Той имаше чувството, че колкото повече остарява, толкова по-малко знае.

Металически глас с неопределен пол обяви, че автобусът е готов за заминаване. Вимал се наведе, взе чантата си и се изправи.

* * *

— Някаква идея къде може да е избягал?

— Никаква — отговори Сакс на въпроса на Райм.

Говореха за Вимал Лахори и бягството му от мазето, в което бе заключен от собствения си баща. Много хитро младежът се беше престорил, че работи над някаква скулптура, а през цялото време е рязал стоманените решетки на прозорчето.

Пълна глупост беше, разбира се, че баща му бе решил да си играе на тъмничар.

Сакс продължи:

— Взел е около три хиляди от баща си — макар че според майка му парите си били негови. Лахори взема всичко, което момчето изкара като шлифовчик на диаманти, и го влага в банката. Дава му само джобни.

— На неговата възраст? Хъм.

На вратата се позвъни и Том отиде да отвори. Върна се след няколко минути с Едуард Акройд, облечен с елегантен костюм на фини светлосиви райета, безупречно изгладен. Англичанинът носеше също бяла риза и раираната вратовръзка в червено и синьо. Райм си го представи със същото облекло на среща на Даунинг стрийт 10.

— Линкълн. Амелия.

Акройд най-после се беше отказал от официалното „господин Райм“ и „госпожа Сакс“. Криминалистът предполагаше, че протоколът от „Скотланд Ярд“ се е запечатал трайно в подсъзнанието му.

Акройд поздрави и Купър.

— Някакви нови следи? — попита после.

Райм му каза за последното развитие по случая.

— Вимал Лахори. — Акройд кимна. — Пак е някакъв напредък. Да го заключат в мазето? — Намръщи се леко. — И после изчезнал. Не си ли дава сметка, че е в опасност? Всъщност глупав въпрос. Разбира се, че знае. Но защо не иска да ни помогне?

— Отговорът се крие в мазето — каза Сакс. — Според мен иска да избяга от баща си точно толкова, колкото от Извършител четирийсет и седем. Ако го намерим, няма да може да се измъкне от баща си.

Том предложи да вземе палтото на Акройд, но той обясни, че не може да остане; имал среща с друг клиент.

Британецът се обърна към Сакс:

— Значи говорихте със семейството му? Те трябва да имат представа къде е отишъл. При приятели, други роднини.

— Дадоха ми няколко имена, но нищо не открихме. Вимал не е споделял много със семейството си. Баща му предложил петстотин долара награда и синът на един шлифовчик, за когото Вимал работел, го предал. — Тя сви рамене. — Предполагам, че бащата и сега ще направи същото. Може би това ще ни наведе на следа. И ще ми се обадят, ако чуят нещо.

— Сигурна ли си? — попита Райм. — Дали няма пак да се опитат да го заключат?

— Заплаших ги с обвинение във възпрепятстване на правосъдието. Мисля, че ще бъдат дисциплинирани.

Акройд съобщи, че той самият няма голям напредък.

— От суровите диаманти, които престъпникът е откраднал от Пател, няма и следа. Това потвърждава, че имаме работа с луд, който просто събира камъни. Никой не съобщава за други обаждания от него в издирване на чирака. И хората са още по-малко склонни да говорят от когато и да било. Всички са уплашени. Чух слухове, че продажбите на годежни пръстени са паднали с двайсет на сто.

Извършител 47 може да беше луд, но ако целта му бе да издигне диамантите като нещо неприкосновено, доста добре се справяше.

— Така, можех да ви съобщя това и по телефона, разбира се. Но исках да ви видя лично. Нося ви подарък. — Говореше на Райм. Бръкна в найлоновата торбичка, която държеше, и извади кутия с размери около петнайсет на двайсет сантиметра, лъскава и със снимки на някакъв електронен продукт отгоре. Отвори я и извади устройство, подобно на таблет. Сложи го до количката на Райм и натисна едно копче отстрани. Устройството се включи и на екрана се появи меню.

— Електронни криптограми. Има над десет хиляди, с различни нива на трудност.

Райм обясни на Сакс, че Акройд и съпругът му участват в състезания по решаване на кръстословици. И накратко й разказа какво представляват криптограмите.

Сакс си падаше по игрите по-малко и от Райм, но призна, че идеята й се струва интересна.

Акройд каза:

— А пък този модул работи с гласово разпознаване. Специално изработен за…

— Можете спокойно да кажете „сакати“. Аз го правя.

— Щях да кажа „инвалиди“. Но не мисля, че е правилно.

— Отговорът ми е дума от три букви, която се чете еднакво отпред и отзад, започваща с „е“: „Не ме!…“.

Акройд се изсмя кратко.

— Е, благодаря, Едуард.

Райм искрено се зарадва на подаръка. От време на време играеше шах и беше пробвал „го“ — китайска настолна игра, която бе още по-сложна. Криптограмите изглеждаха съвсем като за него. Той обичаше думите и как се комбинират една с друга. Кръстословиците бяха добър начин да поддържа ума си активен, щит срещу най-големия му враг: скуката.

След като Акройд си тръгна, екипът получил обаждане от Родни Сарнек. Той каза, че телефонът на Вимал е бил засечен:

— Извън града е. Според джипиес проследяването пътува по една магистрала в Пенсилвания. На запад. С около деветдесет километра в час. Или е с кола, или с автобус.

— Вероятно автобус — каза Сакс. — Семейството му има само една кола и нашият патрул щеше да го види, ако се е опитал да я вземе.

— Може някой приятел да го кара — отбеляза Купър.

— В събота се е обадил от „Порт Оторити“ — изтъкна Райм. — Може би е проверявал разписанията. Аз мисля, че е взел автобус. Обади се на Лон и организирайте проследяване. Свържете се с полицията на Пенсилвания.

След като затвори, Райм се обади на Лон Селито, за да организира засичането на автобуса.

Навън отново се позвъни и криминалистът погледна екранчето на системата за видеонаблюдение. Пред вратата стоеше нисък, топчест пооплешивял мъж. Райм не го познаваше, но веднага се досети кой може да е.

— Пусни го да влезе — каза на Том.

След минута посетителят стоеше на вратата. Огледа лабораторията. Изглеждаше повече впечатлен — и доволен — отколкото изненадан.

— Капитан Райм.

Райм не го запозна с другите. Направо каза:

— Да отидем в дневната. През коридора отсреща.

Дори да се питаха кой е гостът, Сакс и Купър не издадоха любопитството си и се върнаха към работата си. И по-добре.

Какво щяха да си помислят, ако знаеха…