Джефри Дивър
Имитаторът (50)

Петдесета глава

— Мисля, че имаме всичко — каза Сакс.

Райм се приближи до нея с количката.

Тя обясни на него, Акройд и Селито какви улики са открили и ги запозна с резултатите от проведения от нея и Купър анализ.

— Дрехи с лого на „Една Земя“. По тях не намерихме нищо освен частици, свързващи Шапиро с екологичната организация, но той й беше директор и, разбира се, е бил там всеки ден. Криминалистите на щатската полиция на Ню Джърси анализираха уликите от мястото на самоубийството, но не са открили нищо, което да води към руснака и газовите бомби. В колата на Шапиро обаче открихме следи от кимберлит.

— Това доказва връзката на Шапиро със сондажната площадка или Извършител четирийсет и седем, или и с двете — отбеляза Райм.

— Точно така — каза Селито.

После добави, че откритието потвърждава предишните им предположения, но не дава никаква нова информация.

Сакс продължи: при огледа на малкия апартамент на Шапиро в Горен Манхатън, където бе живял сам, не бяха открити следи. Но все пак някои неща се бяха изяснили.

Под матрака Сакс бе намерила план на геотермалния обект, на който Площадка седем беше заградена, петстотин хиляди руски рубли — около осем хиляди и петстотин долара — вероятно бонус за Извършител 47, когато свърши работата — и два предплатени телефона, вече не функциониращи. Историята на обажданията беше изтрита.

— Снех отпечатъци от телефоните, но не намерих. После ги изпратих на Родни. Да видим дали нашите компютърни гении ще успеят да извлекат никаква информация от тях. Колкото до наемника… руснака… разбира се, той прави всичко това за пари. Но съм сигурна, че е омесен от същото тесто. Спасяване на земята; изкупление за вредата, която сме нанесли. Той просто е по-радикален от Шапиро: изтезанията, бомбите.

Сакс добави, че в апартамента на Шапиро е открила много микроулики, разкриващи, че екоактивистът е посещавал различни места в града: проби от минерали, почва, пясък, дизелово гориво и растителни материали. Някои от тях е възможно да са донесени в дома на Шапиро с обувките на Извършител 47, но без допълнителни доказателства, стесняващи обхвата на търсенето, не помагаха с нищо за откриването му.

Райм забеляза, че Сакс разглежда таблицата, на която бе записала находките си. Изражението й беше замислено. Тя се обърна и забеляза погледа му.

— Стана ми тъжно — отбеляза.

— Тъжно? — изръмжа Селито. — Този мръсник уби половин дузина души.

— О, знам. Самозабравил се е, изгубил се е в каузата. Но трябваше да видите апартамента му.

Тя обясни, че в жилището е имало сигурно хиляди книги, предимно за екология. Имало също десетки протестни плакати и снимки, залепени на мизерните стени: на Шапиро и другарите му в затвора или в процес на арестуване — веднъж след обгазяване със сълзотворен газ — при различни демонстрации. Тя си представяше как ги е закачвал там с гордост и приятни спомени.

— Там бе като светилище на неговата кауза. Извършил е много добри дела. Досега.

Убийствата, разбира се, нямаше как да се оправдаят.

Райм забеляза друга снимка, направена от Сакс в апартамента на Шапиро: на керамична урна в черно и златисто, на която имаше бронзова табела. Там се помещаваше прахът на съпругата му. Райм обърна внимание на това. Сакс обясни:

— Потърсих информация за нея. Починала е от рак, вероятно заради излагане на токсични отпадъци при един разлив, когато била дете.

Райм се обърна и се приближи до застрахователния специалист Едуард Акройд, който бе героят на момента — защото бе изиграл ключова роля за разкриването на случая. Беше се свързал отново с познатия си търговец на диаманти в Манхатън и той го бе насочил към Езекийл Шапиро. Активистът се обадил да пита за източника, от който Джатин Пател получавал диамантите си. Наистина ли ги купувал от мини, които експлоатират коренното население?

Акройд се надяваше, че търговецът ще има още информация — може би дори следа към руснака, нает от Шапиро.

Райм се загледа през прозореца. Бавен студен фронт, преминал през нощта, бе сковал в лед растителността пред къщата. Криминалистът се запита дали острите кристали са убили растенията, или ледът не им вреди по никакъв начин, освен че временно е увил листата и пъпките в прозрачен пашкул, който ще започне да искри с цветовете на дъгата като диамант под слънчевите лъчи.

Акройд приключи разговора, който водеше по телефона, и обяви:

— Така. Говорих с търговеца. Звучеше разтревожено, но мисля, че е заради чувството за вина — че Пател е бил убит, след като той е казал за него на Шапиро. Ще отида да си поговоря с него.

Британецът облече палтото си с елегантни движения.

— Стискайте палци да излезе нещо — добави той.

Запъна се и погледна смутено Райм — явно си спомни, че криминалистът няма как да изпълни този жест.

Очите им се срещнаха и двамата размениха усмивки.

* * *

От вонящото си скривалище зад едни храсти в Сентръл Парк — очевидно често посещавано от бездомните кучета — Владимир Ростов наблюдаваше мъжа с бежовото палто, среден на ръст и с руса коса, който току-що излезе от къщата, принадлежаща (както бе проучил) на някой си Линкълн Райм. Мъжът се загърна по-плътно с дрехата заради студа.

„Студено, студено? Ха. Това не е нищо, пиле. Ела да видиш какво е в Москва през януари.“

Мъжът слезе по рампата за инвалидни колички и тръгна по тротоара, като заобикаляше срещащите се тук-там заледявания. Зави на север, пресече улицата, после продължи на запад, отдалечавайки се от парка.

Ростов се измъкна от храстите и бързо тръгна след него, като мина между две таксита. Бързо скъси разстоянието, като държеше главата си наведена. Беше свикнал, че навсякъде има камери, много от тях — с висока разделителна способност. Предполагаше също, че имат софтуер за лицево разпознаване, макар че доколкото знаеше, неговото лице го нямаше в базите данни. Поне не тук, в Съединените щати.

„Ах, пиленце, по-бавно, по-бавно. Вървиш прекалено бързо за развратна кокошка, каквато си.“

Настроението на руснака се беше подобрило и той бе преодолял гнева си от последния провал — в къщата на Адила, чернокосото момиче. И което бе още по-лошо, докато бягаше, преди полицията да пристигне, беше зърнал самия Вимал в гаража! Той беше там. И сега полицията най-вероятно го охраняваше.

Тогава Ростов побесня, но вече се чувстваше по-добре.

Съсредоточи се върху задачата, която му предстоеше сега.

„Да, Обещаващия има още един резервен план, пиленце! Не знаеше ли?“

Мъжът се приближи до сив форд и натисна бутона на ключодържателя си. Светлините примигнаха за кратко. Ростов беше само на няколко метра зад него и сега се забърза, все така с наведена глава. Когато мъжът отвори шофьорската врата и седна, Ростов направи същото от дясната страна.

— Пиленце!

Мъжът го погледна стреснато и примигна. След това погледите им се срещнаха.

Руснакът се усмихна. И протегна ръка. Шофьорът поклати глава, изсмя се мрачно, пое широката длан на Ростов, а с лявата си ръка стисна бицепса му — жест на приятелска близост. Това бе поздрав между двама войници, които са били врагове в миналото — и може пак да бъдат в бъдеще — но които, поне за момента, са съюзници в една обща кауза.