Джефри Дивър
Имитаторът (14)

Четиринайсета глава

— Слушай, моля те, човече. Не прави това.

— Хъм.

Нападателят сякаш душеше въздуха, докато оглеждаше малкия им апартамент. Погледна Ема, която плачеше, и погали с пръсти устните й. Отначало Майки си помисли, че мъжът зяпа гърдите или краката на годеницата му, но не, той гледаше ръцете й. Не, само едната ръка. Лявата.

Какво можеше да иска? Те нямаха нищо. По-малко от нищо; бяха задлъжнели заради сватбата.

— Чичо ми е полицай в Сиосет — каза той. — Кораво ченге е. Просто вземи каквото искаш и ни остави. Нищо няма да му кажа.

— Полицай? Твоят чичо е полицай.

Майки съжали, че му каза. Сега само се надяваше да не подмокри гащите. Погледна револвера.

— Миличък — прошепна Ема.

— Не се тревожи, слънчице — опита се да я успокои Майки. Обърна се пак към нападателя: — Хайде, човече. Какво искаш? Тук нямам пари. Но можем да намерим. Няколко хиляди.

Каза го, макар че не беше сигурен, че нападателят иска пари. Едва ли разумен човек би очаквал да вземе голяма плячка от млада двойка като тях, в Грейвсенд, Бруклин. Сигурно искаше да убие Майки и да изнасили Ема.

Но Майки щеше да направи всичко второто да не се случи, на каквато и да е цена. Нападателят имаше револвер и не изглеждаше като човек, който ще се поколебае да го използва. Но не беше много едър. О, Майки най-вероятно щеше да умре, но имаше яростта и онзи луд ирландски темперамент на своя страна. Ярост, която в редки моменти го завладяваше и тогава ставаше неудържима. Той щеше да удари и да сграбчи нападателя, да го забави достатъчно, за да може Ема да избяга през прозореца или входната врата. И когато куршумът пронижеше мозъка на Майки или корема, или сърцето му, гърмежът можеше да уплаши нападателя и той да избяга.

Или… кой знае? Може би Майки щеше да го изненада, да му отнеме револвера и да го простреля в топките и в лакътя, и в коляното, а после — след време — да се обади в полицията. Да го остави да се мъчи десет-петнайсет минути.

Майки се разтрепери от ярост. Не беше участвал в сбиване от осем години, когато преби един тъпак, който се подигра на сестричката му, страдаща от синдром на Даун. Оня беше по-тежък от него с петнайсетина килограма, но падна като чувал с картофи. Със счупена челюст и извадено рамо.

„Сега, действай сега… Изненадай този кучи син, докато не гледа към теб!“

Мъжът премести погледа си за миг и фрасна Майки с револвера в бузата. Изгаряща болка, жълти искри. Майки се олюля назад и се спъна в табуретката, която навремето беше на родителите му и с която двамата с брат си играеха на самолетоносач преди двайсет години.

Ема изпищя и изтича при него; прегърна го силно.

— Мръсник! — изкрещя.

— Слушай внимателно, пиленце — изсъска нападателят на Майки. — Познавам какво се кани да направи някой още преди да се е опитал. Аз съм екстрасенс, сещаш ли се? Ти излъчваше героични вибрации.

Изправи се и извади от джоба си макетен нож. Ема изписка. Мъжът избута острието навън. Издърпа шнура на една лампа от контакта и го сряза. Блъсна Ема на пода, после обърна Майки по корем и върза ръцете му зад гърба. После върза ръцете на Ема, но отпред.

Вдигна ги да седнат. Той самият се настани на табуретката.

— Моля те, недей! — проплака Ема. — Вземи ни парите и си върви!

Студените му сини очи се втренчиха в Майки и годеницата му.

— Ти. — Посочи с ножа към Ема. — Дай ми ръцете си. Изпълнявай!

Тя погледна Майки, който поклати глава. Но въпреки това Ема подаде ръцете си. Дясната отгоре.

— За какво ми е тази ръка? Глупава кокошка.

Тя заплака по-силно.

— Лявата. Искам лявата ръка.

Той издърпа пръстите й и се вгледа в годежния й пръстен.

Това беше гледал по-рано.

Майки разбра.

— Ти си онзи убиец. Онзи от новините! Обещаващия. Ти си убил онези двама годеници в Мидтаун! Моля те. Недей. Нищо не сме ти направили.

— Обещаващия — прошепна мъжът. Изглеждаше, че думата му доставя удоволствие.

Ема наведе глава и от очите й рукнаха сълзи.

— Ако го искаш, вземи го — прошепна. — Много е скъп.

— Бил е много скъп — каза убиецът. Почука по камъка с дръжката на ножа. На лицето му се изписа презрение. — Вече не.

Сега Майки осъзна, че мъжът е дебнал пред сватбената агенция, чакал е да се появят годеници. Вчера беше проследил другите двама до бижутерийния магазин в Мидтаун. Днес бе проследил Ема. Искаше да убива двойки, които планират да се венчаят. Това беше казал по новините.

— Моля те… — започна Майки.

— Шшшт. Омръзна ми да ми се молите. — Убиецът замълча за момент. — Знаете ли какво е било това? — попита с нисък, маниакален глас.

Вдигна ръката й и отново удари по пръстена. По-силно.

Ема присви очи от удара и проплака:

— Какво… какво искаш да кажеш?

Това не беше отговорът, който той очакваше.

Този път изкрещя:

— Имате ли представа?

Ема сведе очи.

— Един милиард години… Слушате ли?

Майки прошепна бързо:

— Слушаме. Да.

Ема кимна. Сълзите още се стичаха по страните й. Нападателят продължаваше да държи ръцете й.

— Преди милиард години това е било парче въглерод. Като въглен. Най-обикновен въглен. Нищо. Било е едно нищо. Просто един черен камък, заровен сто километра под земята. Погребан там. Ах… — Очите му заблестяха. — Но се случило чудо. Като появата на неочаквано дете. Две хиляди градуса по Целзий. Огромно, огромно налягане, стотици хиляди килограми на квадратен сантиметър. И за тези милиарди години, какво се случва? Най-съвършеното нещо, създавано на света. Диамант. Сърцето на земята. Диамантите са сърцето на земята. Нали знаете Исус?

Ема кимна:

— Католици сме.

— Исус е изкупител — продължи убиецът.

— Да — каза Майки.

— Диамантите са, за да изкупят греховете на земята.

Той се дръпна леко назад, насочи триъгълното острие към едната от жертвите си, после — към другата.

Шибаният психопат.

Въпреки че седеше със завързани зад гърба си ръце, Майки се опитваше да прецени ситуацията. По-внимателно този път.

Нападателят продължи:

— А сега то е изнасилено, осквернено. Сърцето на земята е едно парче боклук на пръста ти.

— Съжалявам. Не съм… не сме искали.

Той дръпна ръката й под едно петно слънчева светлина от прозореца.

— Виждаш ли?

Светлината образува разноцветна дъга от пречупването си в камъка, като от стъклена призма.

— Това се нарича огън — прошепна убиецът. — Този огън е гневът на Бога, задето сте взели чудото и сте го нарязали на парченца, за да украсиш пръста си.

— Страшно съжалявам.

Ема без съмнение се опитваше да измисли нещо, с което да го убеди, че те са невинни в това престъпление.

Нищо нямаше да помогне. Този човек беше неуправляем като самолетна катастрофа, като газова експлозия, като сърдечен удар. Никакво разумно разсъждение нямаше да го убеди.

Изведнъж той се успокои и се дръпна назад; изглеждаше доволен.

— Аз само изпълнявам мисия. Божията справедливост, справедливостта на земята. Вчера спасих няколко големи диаманта, преди да бъдат нарязани. И убих онзи ужасен човек, за да не може да осквернява повече камъни. В Индия — където диамантите са били открити за първи път — е било грях да ги режеш. Той би трябвало да го знае. Той предаваше своя народ. И си плати за това.

— Причиняваш ми болка!

— Ох, горката кокошчица… — Саркастичните думи се проточиха като лиги от устата му. Психопатът се втренчи в пръстена и погали пръста й. — Сега ще ви разкажа една приказка, гълъбчета. Ще ви разкажа една приказка. След депресията и войната никой не е купувал годежни пръстени. Нямало пари, нямало време за годежи! Само се женели, правели деца, местели се в предградията. Щастливи, много щастливи. Обаче „Де Беърс“, диамантената компания, пуснала най-запомнящата се реклама за всички времена. „Диамантът е завинаги.“ И бизнесът се съвзел. Всички започнали да купуват диаманти! Трябвало да имаш диамант, иначе обявявали мъжа ти за неудачник и ви се присмивали. И всички тези камъни, тези красиви камъни, се режели, режели, режели. — Очите му потъмняха и на лицето му се появи демонична усмивка. — Аз мисля, че нещо друго също е завинаги.

Издърпа безименния й пръст и опря острието в основата му.

„О, Света Богородице… ще отреже пръста й, преди да ни убие!“ — помисли си Майки.

Убиецът стисна по-силно пръста на Ема с лявата си ръка, докато държеше ножа с дясната. Когато той се наведе напред обаче, Ема запищя сърцераздирателно и се дръпна. Той изпусна пръстите й и тя падна назад. Убиецът замахна с ножа, но не улучи.

В този момент Майки, който чакаше готов на пода, го изрита с двата крака, колкото сила имаше, като използва всяка капка енергия в силните си мускули. Убиецът падна от табуретката и се блъсна в секцията. Удари си главата и се просна зашеметен, като присви очи от болка.

Ема, с ръце отпред, лесно се изправи на крака.

— Бягай! Бързо, тичай навън! — закрещя Майки. Той също се опитваше да се изправи.

Имаше предвид само нея. Импровизираният му план беше да се нахвърли върху психопата и със зъби да разкъсва плътта му или да чупи пръстите му. Нека да умре, но поне любимата му да избяга.

Ема не се поколеба. Но не хукна към вратата. Тя сграбчи Майки за рамото и го издърпа на крака.

— Не!

— Да! — изкрещя тя.

Майки забеляза, че нападателят разтърква очите и ударената си глава. Имаха само няколко секунди да избягат, преди убиецът да се окопити. Заедно хукнаха към вратата. Ема беше първа и я отвори бързо. Изскочиха в коридора точно когато зад тях проехтя оглушителен гърмеж и куршумът, след като пропусна главата на Майки с по-малко от педя, се заби в стената отсреща.

Побягнаха към стълбището в дъното на коридора, което щеше да ги изведе до главния вход и улицата.

Разбира се, ако убиецът ги подгонеше по коридора, гърбовете им щяха да са прекрасни мишени. Но нямаше какво друго да направят. Поне тук, в този момент, истерично си помисли Майки, бяха по-малко мъртви, отколкото в апартамента си.

Той се стараеше да бъде точно зад Ема, докато тичаха надолу, вземайки по две стъпала наведнъж, към фоайето.

Тя първа стигна долу, изтича до входната врата и я дръпна с все сила.

В този момент той падна.

Спъна се на третото стъпало преди края и понеже не можеше да поеме удара с ръце, се стовари тежко, първо на една страна, после по корем, като ожули бузата и брадичката си в дървения под.

Ема изпищя:

— Не! Миличък!

— Бягай! — извика той.

Но тя отново не го послуша. Върна се и се наведе, за да му помогне да се изправи.

Над тях се чу затръшване на врата и дъските заскърцаха — Майки знаеше точно къде е мястото, близо до техния апартамент, където имаше една разхлабена дъска. Шумът издаваше, че убиецът вече се приближава към стълбите.

Всеки момент щеше да се прицели.

С канско усилие Майки се изправи в цял ръст. Застана зад Ема и извика:

— Бягай!

Молеше се тялото му да спре куршумите и да даде на неговата любима — на неговото красиво момиче — шанс да избяга невредима на улицата.