Джефри Дивър
Имитаторът (34)

Трийсет и четвърта глава

С ръкавици на ръцете Владимир Ростов пробва входната врата на Лахори.

Аха, колко удобно. Пиленцето я беше оставило отключена.

Това му спестяваше шумното и потенциално опасно влизане с ритник през прозореца. За да накара хората вътре да се подчинят, вероятно щеше да се наложи да използва твърде шумния си револвер.

След като преодоля пристъп на кашлица — сега бе най-лошият момент за такова задавяне — той надникна през дантелените завеси на вратата. Силуетът му можеше да се види, ако някой се загледаше, но явно никой не гледаше натам. Денят беше облачен и светлината отвън бе твърде слаба, за да очертае сянката му в антрето.

Кокошчицата полицайка и мъжът бяха в хола отляво. Изглеждаше, че жената е отишла да вземе Вимал, който бе някъде другаде в къщата. Другото момче — вероятно брат му — не се виждаше. Беше логично ченгето да повика Вимал в хола. Тя искаше да разпита всички.

„Всички мои пиленца в един курник.“

Ростов виждаше гърба на червенокосата от вратата. Беше на пет крачки. И на Ростов му хрумна идея. Той се огледа и вдигна голяма тухла от градината. Върна се до вратата и пак надникна вътре. Да, да, това щеше да свърши работа. Ростов щеше да влезе бързо, да стовари тухлата върху главата на полицайката и да държи бащата на прицел с револвера. Щеше да вземе белезниците й и да й ги сложи. После щеше да се погрижи за Вимал и другите от семейството.

Ами тя? Ченгето? Ростов хвърли още един поглед към синия диамант на бледия й пръст. Толкова примамлив.

Вкаменен…

Ростов си нахлупи маската, стисна револвера с лявата ръка и сложи тухлата под мишница. Хвана дръжката на вратата.

„Идвам, пиленца. Започваме.“

В този момент от задната част на къщата се чу вик:

— Не!

Женски глас. Майката на Вимал. Тя изскочи от задната врата в кухнята. Вратата, която Ростов беше видял преди няколко минути и която изглежда водеше към мазето. Тя спря в коридора. На верандата Ростов приклекна и застана неподвижно. Нямаше нужда да гледа сцената. Чуваше достатъчно добре.

— Няма го! Вимал го няма!

— Как може да е избягал? — изкрещя гневно Лахори, като че ли вината беше нейна.

— Шлайфмашината! Която използва за своите скулптури. Прерязал е решетките на прозореца с нея.

Значи бащата беше заключил сина си в мазето.

Сега проклетото пиле бе избягало.

Ростов рискува да погледне дали идват към предната врата. Но не, и тримата възрастни хукнаха към задната част на къщата и надолу по стълбите за мазето.

Той се отдръпна от вратата и слезе от верандата. Прескочи в имота на съседите и изтича отзад.

Като се криеше зад живия плет, надникна в двора на Лахори. Нямаше и следа от момчето. Но той видя дебелите метални пречки, захвърлени в тревата пред ниското прозорче.

Въздъхна и се обърна; бързо излезе на тротоара. Качи се в колата си. Потегли и десет минути кръстосва из улиците на тихия квартал, но без успех. Не се бави много, защото предположи, че червенокосата кокошка ще повика подкрепления да претърсят района.

Погледна на седалката до себе си и забеляза няколко студени пържени картофки от „Рол’н Роустър“. Лапна ги, сдъвка ги разсеяно и бързо ги глътна. Запали цигара и пое с наслада дима. Неуспех, да. Но Владимир Ростов не беше толкова разстроен, колкото би могло да се очаква.

Обещаващия е умен, Обещаващия е хитър.

И въпреки че е напълно вкаменен, той винаги има резервен план.