Джефри Дивър
Имитаторът (66)

Шейсет и шеста глава

Амелия Сакс зави с пълна газ по Фронт стрийт.

В следващия момент удари спирачките, защото улицата бе задръстена с автомобили на пожарната, полицията и спешна помощ.

Слезе и изтича до една линейка, до която на количка седеше набита жена с латиноамерикански черти, облечена с униформа.

— Агент Ромеро? — попита Сакс.

Жената, за която в момента се грижеше един парамедик, присви очи.

— Да?

Сакс се представи и попита:

— Как сте?

Агент Кармела Ромеро от Бюрото по транспорт се обърна към парамедика и попита на свой ред:

— Как съм?

Жилестият мъж, на име Спирос, отговори:

— О, по принцип добре. Веждите? Известно време ще трябва да носите повече грим. И ще имате лек обрив. Бактин. Това ще е достатъчно. А за ръцете? Виж, това е друга работа. Не е нищо сериозно и няма да ги чувствате известно време — намазах ги с обезболяващ крем. Ако бяхте мъж, щяхте да изгубите част от окосмяването и миризмата на опърлено да ви съпътства известно време. Погледнете ме. Маймунска козина. Така я нарича жена ми.

Ромеро погледна Сакс.

— Мисля, че съм така.

— Но се благодарете на късмета — добави Спирос.

— О, със сигурност.

Все пак, както научи Сакс, не на късмета трябваше да благодарят. При детонирането на лехабата не друг, а само Ромеро бе спасила сградата и десетината души, които все още не бяха успели да я напуснат. Тя бе успяла да изнесе взривното устройство от пълното с газ мазе на стълбите навреме, преди да избухне. Взривът, който я беше наранил, бе от детонатора, възпламенил остатъка от химическото вещество, което трябваше да прекъсне газовата тръба. То бе много огнеопасно. Но тя вече била достатъчно далеч, така че газта в мазето да не се възпламени.

— Казах на началника ви, агент Ромеро. Ще бъдете наградена. Самият комисар ще ви връчи отличието.

Очите на жената грейнаха.

Микробусът на отдела по криминалистика пристигна и Сакс се изправи малко сковано.

Махна на шофьора, техник с азиатски произход, с когото вече бе работила, и той паркира близо до тях.

— О, детектив?

Сакс пак погледна Ромеро.

— Имах един малък проблем — каза служителката на Бюрото по транспорт.

— Какъв?

— Имаше само един начин да привлека вниманието на хората. Наложи се да сритам няколко коли, за да активирам алармите.

— Добро хрумване.

— Предполагам. Но сритах един лексус. И собственикът никак не беше доволен от това. Сега ще ме съди. Лично ми го каза. Трябва ли да си търся адвокат? Има ли право да го направи?

— Къде е той?

Ромеро посочи един мъж около трийсетте, с официален костюм, подстригана в стил „Уолстрийт“ коса и кръгли очила. На издълженото му лице имаше арогантна, фалшива усмивка и изглеждаше, че изнася лекция на един полицай, като поучително размахваше пръст.

Амелия Сакс се усмихна.

— Не се безпокойте. Сега ще поговоря с него.

— Сигурна ли сте, детектив?

— О, за мен е удоволствие.

* * *

Вимал Лахори имаше усещането, че старата кола, с която пътуваше, издава по-силна миризма на бензин, изгорели газове и масло от по-съвременните автомобили. Разбира се, тези аромати можеха да се дължат на факта, че водачът на превозното средство беше една доста щура жена.

— Добре ли си? — попита го детектив Сакс.

— Да. Добре. Съм.

Вимал стискаше с една ръка колана, а с другата — страничната дръжка.

Сакс се усмихна и леко намали.

— Навик — измърмори.

След като бе спасила живота му и застреляла онзи ужасен тип, убиеца на господин Пател, детектив Сакс му каза, че са открили телефон у престъпника. Изглеждал подозрително. Бил използван за няколко позвънявания до Русия след смъртта на руския наемен убиец. Дали имало замесен още някой? Тя и господин Райм се съмняваха, че случаят е такъв, но в името на сигурността Вимал бе останал в бруклинския участък, докато някакъв компютърен експерт на полицията установи, че телефонът е само трик за отклоняване на подозренията от Андрю Крюгер. Сега Вимал можеше спокойно да се прибере у дома и бе помолил детектив Сакс да го закара.

Тя с удоволствие се съгласи.

Най-сетне спортният автомобил зави и спря пред къщата на младежа в Куинс. Преди той да слезе, входната врата се отвори и майка му и Съни тръгнаха бързо към тях в леката мъгла.

Вимал попита детективката:

— Можете ли да ме изчакате за минутка?

— Добре.

Той посрещна близките си на средата по пътя до къщата и се прегърнаха. Братята — неловко отначало, но после Вимал разроши косата на Съни и двамата се засмяха и се сборичкаха за кратко.

— Не си ли ранен? — попита майка му, като го погледна изпитателно, сякаш му поставяше диагноза.

— Не, нищо ми няма.

— Леле, братче, пак ли те гърмяха? Май е опасно човек да бъде около теб. Съобщиха в новините.

Не повече от десет минути след като детектив Сакс застреля убиеца, на сметището се изсипаха дузина новинарски коли, като призовани с магическа пръчица.

Съни добави:

— Какима се обади — чак от Делхи! И там са те давали по телевизията!

Чак в Делхи? Значи го бяха гледали десетки милиони хора.

Леля му беше на седемдесет и осем, но прекарваше повече време в интернет от всеки тийнейджър, когото Вимал познаваше.

Майка му отново го прегърна, после се приближи до тъмночервения форд. Наведе се и каза нещо на детектив Сакс, несъмнено да й благодари, че е спасила сина й.

Съни попита дали е видял как застрелват похитителя, после рече:

— Точно пред теб ли стана?

— По-късно ще ти разкажа, братле. Сега трябва да взема нещо от къщи.

Вимал забеляза, че семейната кола я няма. Баща му беше излязъл някъде. Слава богу. Нямаше никакво желание да го вижда. Сега. И изобщо.

Той отвори входната врата и слезе в работилницата си. Забеляза, че решетките са сменени, в което имаше логика — в Ню Йорк никоя мярка за сигурност не е излишна. Но катинарът, халките и желязното резе бяха махнати от вратата. Кутиите с храна и напитките ги нямаше.

Ателието му вече не беше затвор.

Вимал отиде до шкафа и намери това, което търсеше, увито във вестник. Върна се навън.

Каза на майка си и брат си, че след малко ще се прибере, после се приближи до колата на полицайката и пак се настани на седалката до нея.

— Имам нещо за вас. И за мъжа, с когото работите, господин Райм.

— Вимал. Не е необходимо да ми даваш нищо.

— Не. Така искам. Това е една от моите скулптури.

Той разопакова предмета и го постави на таблото. Представляваше четиристенна пирамида, която бе направил преди година и за която се сещаше в моментите, когато си мислеше, че ще умре. Беше висока двайсет сантиметра и също толкова широка в основата. Сакс се наведе и я разгледа внимателно, после погали стените от тъмнозелен гранит.

— Гладки са.

— Да. Гладки. И правилни.

— Така е.

Микеланджело е смятал, че скулпторът трябва първо да овладее до съвършенство неодушевените форми, преди да започне да вдъхва живот на камъка.

Вимал обясни:

— Взех идеята от диамантите. В природата повечето диаманти се срещат под формата на октаедъри. Две пирамиди, свързани в основата си.

— И после се разделят на две парчета за шлифоване. Обикновено във формата на кръгли брилянти — каза Сакс.

Той се засмя:

— О, доста добра подготовка сте получили по нашия занаят. — Той също се наведе и докосна скулптурата с пръст. — Спечели първа награда на един конкурс в Бруклин миналата година, първото място на един конкурс в Манхатън и второ на Панаира по скулптура на Нова Англия.

Вимал си спомни, че баща му не му позволи да участва. Един приятел се регистрира вместо него.

— Първа награда — повтори тя, като явно се опитваше да прозвучи впечатлено, а същевременно се чудеше какво толкова забележително може да има в една най-обикновена геометрична фигура.

— Не е зле за преспапие, а? — закачливо каза Вимал.

— Имам чувството, че това не е всичко — отбеляза Сакс с дяволита усмивка. — Да няма някакъв таен бутон, с който се отваря?

— Не точно, но почти познахте. Вижте отдолу.

Тя вдигна скулптурата и я обърна. И ахна от удивление. Вътре имаше изрязан отпечатък на човешко сърце — не стилизирана версия, а точно анатомично копие, с прецизно възпроизведени вени, артерии и камери.

Беше му отнело осемнайсет месеца да го направи, като работеше с най-фините си инструменти. Беше, може да се каже, отрицателна скулптура: празното пространство, а не камъкът, оформяше фигурата.

„Как съм се справил, синьор Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони?“

— Казва се „Скрито“.

— Вимал, не знам какво да кажа. Невероятно е. Твоят талант…

Тя остави скулптурата на таблото, после се наведе напред и прегърна Вимал. Лицето му пламна от стеснение и той смутено притисна длани върху гъба й.

После слезе от колата и тръгна пак към дома си, където го чакаше семейството му, макар и не цялото.