Джефри Дивър
Имитаторът (20)

Двайсета глава

— Получих съобщението ти — каза Линкълн Райм.

Мъжът в леглото вдигна очи и се усмихна кратко, но сърдечно. Също и изненадано.

— Линкълн. Ти дойде. Имам предвид лично. Аз само… само исках да си поприказваме. По телефона, имам предвид.

— Бари.

Райм се приближи с инвалидната количка.

Сложно оборудваното легло се намираше в стая дълбоко в недрата на голям болничен комплекс в Ийст Сайд, Централен Манхатън. Беше им отнело няколко минути, докато намерят мястото.

— Том.

— Здравей.

Бари Сейлс се размърда леко под изтънелите от прекалено пране чаршафи и одеяла. Намери едно дистанционно, натисна копче и се вдигна в седнало положение благодарение на хидравличния матрак. Бари наближаваше четирийсетте. Кожата му беше бледа, кестенявата му коса — оредяла.

Очите му бяха бодри, но равнодушни.

Райм се приближи още малко. Двамата мъже си кимнаха за поздрав. Райм се усмихна на иронията и Сейлс също отговори с усмивка. Криминалистът не можеше да се ръкува с другия мъж, защото единствената му работеща ръка беше дясната. Не можеше да използва лявата.

А пък след престрелката, в която за малко не беше загинал, Сайлс можеше да си служи само с лявата.

Райм огледа стаята. За нищо на света не би искал да лежи тук. Линкълн Райм нямаше нито един спомен от болница, който да не го потиска и измъчва. Имаше свикване, имаше ожесточено сражаване със спомените, имаше стоическо примирение. Но той завинаги щеше да избягва болниците, ако можеше.

Сега нямаше как.

Бари беше негов колега от времето, когато Райм ръководеше Отдела по криминалистика в полицията на Ню Йорк.

Сейлс беше звезда. Оставаше на местопрестъплението и продължаваше да търси улики часове след като всеки друг криминалист си тръгнеше.

Райм не беше доволен, когато Сейлс реши да се премести в общия детективски отдел… но следеше кариерата му и знаеше, че въпреки младостта си той се е издигнал бързо в йерархията на отдел „Тежки престъпления“, а после, след като се беше преместил от Ню Йорк, ръководеше провинциален полицейски участък с отлични резултати.

— Тук има ли барче? — попита Райм сега.

— За бога, Линкълн. Никога няма да се промениш.

— Теоретизирай след чашка уиски. Анализирай на трезва глава.

— За съжаление — отбеляза Сейлс — сомелиерът на болницата е в почивка днес.

— Трябва да уволнят този негодник. — Райм кимна към Том, който извади две бутилки студен чай. Тоест етикетите казваха „студен чай“. Съдържанието изглеждаше подозрително тъмнозлатисто, като, да речем, отлежало малцово уиски. Болногледачът остави едната бутилка на шкафчето и отвори другата.

— По дяволите! — възкликна Сейлс. — Няма да шофирам. — Изведнъж гласът му потрепери и той едва преглътна сълзите си. — Мамка му. Това е нелепо.

— Преживял съм го — каза Райм.

Том напълни две чаши от отворената бутилка и даде по една на двамата мъже. Отдръпна се в ъгъла, седна и започна да си гледа съобщенията.

Райм и Сейлс отпиха от уискито и ловко скриха чашите, когато една медицинска сестра с черти на филипинка влезе, за да отчете някакви показатели на апаратурата.

— Лоши момчета — смъмри ги тя, когато излизаше. — Следващия път скрийте по-добре тези неща.

Усмихна се съзаклятнически.

Сейлс отпи още уиски. Погледна бутилката.

— Как успя?

— С фуния — каза Райм.

Сейлс примигна. После се засмя.

— Имаш предвид как успях да оцелея след инцидента — уточни Райм.

— Да, с всичко.

— Нали помниш, че мразя клишета.

— Да, помня.

— Но понякога те са подходящи. Например това: „Всяко нещо с времето си“.

Райм имаше прекъсване на четвъртия шиен прешлен и бе претърпял травма, много различна от тази на Сейлс. Беше парализиран от врата надолу, с няколко запазени нерва, които му позволяваха да движи единия си пръст. Сейлс бе изгубил дясната си ръка малко над лакътя; всичко останало функционираше нормално.

Но странно колко субективно нещо е трагедията. Бари Сейлс сравняваше перспективите си занапред с живота си, преди куршумите да разкъсат плътта му. Не съпоставяше травмата си с тази на Райм.

— Ще има добри хора — добави Райм, като кимна към Том.

Болногледачът наклони леко глава в знак, че няма място за емоции.

— Колкото и дразнещи, и упорити да са понякога — добави Райм.

— Ха-ха, вие двамата сте като стара семейна двойка. — Сейлс беше идвал в дома на Райм няколко пъти.

— Имаш Джоан.

Лицето на Сейлс застина.

— Не мога да понеса да съм в една стая с нея. Тя така се старае да не гледа. — Кимна към мястото на липсващата ръка. — Веднъж се опитах да се пошегувам. Дали може да ми даде една ръка? За малко не получи нервна криза.

— Всяко нещо с времето си. Ще има добри хора. И пътят е дълъг. Боже, три клишета едно след друго. Не съм добре.

Сейлс беше преглътнал сълзите.

— Тук имат добър психолог. Можеш ли да ми препоръчаш някого, след като ме изпишат?

— Пробвал съм това — каза Райм. — Не работи. Те… — Погледна към Том. — Как беше думата?

— Дезертираха.

Райм сви рамене.

— Но на повечето хора им помагат. Мога да ти кажа няколко имена.

— Благодаря.

Райм обаче усещаше, че въпросите за преодоляването на трагедията са повърхностни, за разчупване на леда. В крайна сметка Райм знаеше, че Сейлс го чака неговата съдба — която споделяха повечето хора, претърпели сериозни травми, на гръбначния мозък или други. Да си каже: „Майната му. Животът продължава“. Райм например реши да не отдава значение на състоянието си, доколкото можеше. Той беше роден, за да бъде криминалист, точка. Без хленчене, без търсене на спонсори, без участие в кампании. И нулева политическа коректност. Ако говореше за състоянието си, обикновено използваше думи като „сакатият“ или „инвалидът“. Веднъж бе пронизал със свиреп поглед един тип, който снизходително отбеляза, че Райм е ярък пример за „човек с увреждане, водещ пълноценен живот“.

Не, в съобщението си до Райм Сейлс не питаше за различни методи на терапия, а за нещо съвсем друго.

Сега най-сетне повдигна темата:

— Какво се чува за него?

Нямаше никакво съмнение кого има предвид.

Стрелеца.

Мъжът бе арестуван и в момента течеше съдебен процес срещу него.

— Момчетата от екипа и шефът ми приказват само някакви глупости — продължи Сейлс. — Казват: „О, да, мръсникът ще си го получи“. Но говорят, сякаш не са сигурни.

Райм имаше репутация — както преди, така и сега — на груб и нетърпелив човек, безпощаден към мързела и сприхав от време на време. Но той винаги работеше с факти.

— Съжалявам, Бари. От това, което чух, не е много сигурно.

Стрелбата, както в повечето случаи, беше станала при пълно объркване. Обвинението се бореше да преодолее мощната защита. При това добре финансирана.

Той кимна:

— Знаеш, щеше да е друго, ако бяхте застанали лице в лице. Но да не видиш, когато мръсникът стреля… Да не видиш очите му… Като онзи път, когато извършителят беше останал на местопрестъплението. Случаят „Симпсън“ преди години. Онзи психар?

Понякога извършителят остава на или близо до мястото на престъплението. Понякога от любопитство, понякога с цел разузнаване. Понякога просто защото е боклук, с желание да убива. Извършителят в случая „Симпсън“ се беше скрил в един фризер за месо, след като изкормил собственика. Излезе и изпразни пистолета си в един от подчинените на Райм. Всички куршуми пропуснаха благодарение на силно спадналата телесна температура на престъпника във фризера и толкова силното треперене на ръката му, че улучи всичко друго освен полицая.

При спомена и двамата мъже се усмихнаха. Том също се засмя, когато Райм му разказа.

— Боже, искам този тип да отиде зад решетките. — Сейлс облиза устни. — Бони беше тук. Сестра ми. Помолих я да доведе Труди и Джордж. Тя обеща. Но не звучеше много убедително. Сигурно не иска децата да видят чичо Бари в такова състояние. По дяволите, не помислих. И аз не искам да ме видят така. Ще се уплашат. Не мога да ходя на мачовете им. Не мога да ходя на концертите им. — Той стисна зъби. Въздъхна дълбоко: — Много съм уморен. Май по-добре да поспя.

— Ще докарам микробуса отпред — каза Том.

Взе имейл адреса на Сейлс и обеща, че ще му изпрати имената на няколко физиотерапевти и специалисти по протезиране.

Райм се приближи и пъхна втората бутилка „чай“ „Гленморанги“ в леглото, до лявата ръка на Сейлс. Понечи да каже нещо, но другият мъж вече затвори очи и отпусна глава на възглавницата. Райм погледна сълзата, която Сайлс вече не успя да сдържи, завъртя се с количката и излезе от стаята.